На 1 януари 2017 г. се навършват десет години от присъединяването на България към Европейския съюз. Симеон Сакскобургготски е премиерът, който подписа договора за членството на България. Това бе поводът от Епицентър.бг да се обърнем с молба за интервю към Негово Величество. Искахме да разговаряме с човека, който на шест години става държавен глава, а после десетилетия е изгнаник, за да се върне и да присъедини страната си към клуба на най-развитите нации – какво мисли за събитията, които днес разтърсват Европа и света. Да го попитаме какво мисли за вълната от евроскептицизъм, която залива Европейския съюз, за Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, за това българска карма ли е вечното присъствие на темата „Русия“ в политическия ни живот. Но също и за това как България се вписа в Европейския съюз.
Така се озовах в двореца „Врана“, който дотогава познавах само от филмите. В който се усещаше историята – от портретите на Цар Борис III, Царица Йоана и Цар Фердинанд по стените, до старинните мебели. Докато чаках, си помислих, че пред тях може да има тънко копринено въженце, като в музеите. Видях кутия шоколадови бонбони на малката масичка между две кресла. Те явно очакваха госта. В този момент влезе Цар Симеон II, както винаги консервативно елегантен. Със значка с българския трибагреник на ревера.
И разговорът започна…
– Благодаря Ви, Ваше Величество, че приехте поканата за това интервю. С Вас винаги е много приятно да се говори за история, за световните дела, но аз бих искала да Ви потопя в актуалната политическа ситуация у нас. И ще започна с темата „Русия“, която избуя с особена острота след приключилата наскоро президентска кампания. В България отношението към Русия присъства като ключов елемент в политиката. Защо е така? Защото Русия е най-близката до България от големите държави ли?
– Вероятно, защото това отношение присъства още от едно време, дори отпреди Освобождението. Но не бива да се преиграва този факт, защото Русия ще си е там, докато земята съществува и се върти. Дали се харесва на някого или не, това вече е друго. Но подобно постоянно присъствие на Русия у нас би трябвало да се вземе като теза, с която човек да се научи да живее, а не да я използва като лозунг, с който да се плашат хората и да се делят на фили и фоби. Трябва да мислим какво ни интересува нас, българите, къде ни е националният интерес – нищо че звучи малко грандиозно. Но той, националният интерес, се свежда и до интереса на всеки един гражданин.
– Той в какво се изразява?
– В баланса, както винаги, а също и в това да няма залитания, но това понякога звучи скучно, не е сензация.
– Политиците, не само у нас, често използват плашилото на руската мечка.
– Ето, това е чудесно клише! А какво значи всъщност руската мечка?! Има и други неща, които могат да бъдат окачествени като заплахи. Трябва да си познаваме историята, това е много важно. Географията – също, оттам да вадим приоритетите и по този път вече да стигнем до нещо практично. Ще дам един пример. Санкциите против Русия, с цялото ми уважение към тези, които са взели решението – но това е един автогол! Защото в крайна сметка кой пострада от тях? Страните, които са наложили санкциите. Аз поне така го виждам – пострадаха в износа си, в общата търговия. От друга страна, Русия е огромна, има толкова други източници, от които да си набави каквото й трябва. Или пък може да лиши населението си от някои неща, без много да се тревожи. Не е като в Западна Европа, където хората веднага биха подскочили, ако нещо им липсва. И тогава, кой страда повече?! Аз мисля, че тези санкции сме си ги наложили ние и всички страдаме.
– Ако погледнем географската карта, съдбата на България е да бъде в менгемето между Русия и Турция, но, както казвате, тях никой няма да ги премести.
– Така е. Затова сме принудени да намерим начина, по който да си общуваме. Аз смятам, че когато едни политици препоръчват да се обърне гръб на един или на друг, който може да бъде наш партньор, те действат нереалистично. Да се поставим на мястото на Русия или на Турция. За турците България е физическият път към Европа. Русия пък е страна, която има с нас общи черти донякъде. И двете държави едва ли имат някакви чудовищни намерения спрямо нас. Толкова много се говори за вижданията или за това, което се усеща и долавя от сегашния президент на Турция (Ердоган). И той, човекът, сигурно е с ясна представа за възможностите и за времето. Едва ли има някакви имперски виждания. Едно е историята, културата, друго са интересите – да може да търгува със страните наоколо, да има отношения с тях. Но да се смята, че едва ли не ще превземе някакви страни или, че се стреми към Виена, като по времето на султаните, това е изцяло нереалистично! Или пък Русия – също. Тя е толкова огромна империя, че, ако руснаците не гледат на Запад, ще гледат на Изток или накъдето и да е. Но руснаците сигурно са прагматици, защото са си там от толкова векове. Аз не виждам какво би спечелила Русия от това ненужно да си навлича противници. А е много лесно да се използва някакъв външен враг – хем да се мобилизират хората у дома, хем понякога да ги разсееш – да не се оглеждат за това, което става вътре в страната.
– Вие неотдавна бяхте в Русия. Има ли вероятност Русия да ревизира политиката на Петър Велики и Екатерина Велика, които обърнаха страната на Запад, и да се обърне на Изток? Още повече, че има среди на Запад, които непрекъснато й подсказват – вие не сте част от нас!
– Което пък е липса на представа за география, защото Москва (столицата, центърът) е от западната страна на Урал. И така си е било от времето на Петър Велики и едва ли руснаците ще променят това. А и те знаят, че на Изток биха имали потенциални проблеми. Така че съм убеден, че гледайки към Запада и към добри отношения с тези страни, дори и отвъд Океана, това е в интерес на руснаците, в крайна сметка.
– На 1 януари се навършват десет години от влизането на България в Европейския съюз. Вече до такава степен свикнахме с този факт, че дори го критикуваме, не му се радваме. Това признак ли е, че сме станали европейци?
– Кой знае! Няма нито една страна в Европа, която бих дал като пример, където общественото мнение да е сто процента „за“ Европа. Но мисля, че повечето хора са убедени в преимуществата на членството в Европейския съюз, особено като погледнат по обективен начин какво е било преди и си припомнят откъде сме тръгнали. Европейският проект е единственото бъдеще за Европа. Няма да кажа спасение, защото звучи драматично, но една обединена Европа тежи на световната сцена. Има хора, които започват да се изживяват като евроскептици, и тук в България ги има също. Но къде щяхме да бъдем при кризата от 2008-а, ако не бяхме вече членове на Европейския съюз?!
– Успява ли все пак България да се впише истински в Европейския съюз? Политиците ни обичат да цитират вашия баща, цар Борис III, който казва „Винаги с Германия, никога против Русия“, но успяват ли да се противопоставят истински на натиска на по-силните държави?
– Ще започна от прословутата фраза. Питам се дали въобще цар Борис е казал това или са му го приписали още от едно време. Но има известна логика. Германия е била голямата сила в Европа, не сме гледали толкова към Великобритания. А Русия е това, за което говорехме преди. Така се стига до един баланс – да не залитаме в една или друга посока.
А дали сме истински европейци? Аз считам, че сме си по дефиниция европейци. Полезно е да гледаме модели, където най-добре се чувстват гражданите. Просперитет се постига, може би, с немалко труд и респект към законите, а също и уважение към ближния. Има много начини да се усъвършенства едно общество. Но да мислим, че не сме европейци, дори не е справедливо, защото огромното мнозинство сънародници са наясно какво е да си европеец.
– Вие сте живял дълго в Испания, непрекъснато пътувате, другите европейски нации изпитват ли такива колебания? Това някаква наша карма ли е или всички имат своите моменти на неувереност и скептицизъм?
– Точно така е. Всички имат такива моменти – на самокритика, моменти, в които упрекват ръководителите на държавите.
Понякога е нещо между комплекс и завист и, ако това се експлоатира, може да се навреди, вместо да се гради. Отричането на едро: вън от НАТО, не на Европейския съюз, не на еврото… Хубаво, но накъде след това?! Не сме нещо изолирано, на някакво островче, образно казано. Дали това би ни дало повече възможности и успех в развитието на страната и на икономиката? Не! Трябва да играем в един отбор, да мислим с какво да допринесем и с това да ни припознават като надеждни партньори.
– Това май ни е трудно – да играем като един отбор?
– Това е факт.
– Забравяме и за отношенията между европейските нации в годините назад. Сега това недоверие, което направи възможни Първата и Втората световна война, постепенно е отстъпило. Но ние сме свикнали с това и не го забелязваме.
– Малко четат хората историята, за да си дадат сметка колко опасно и трудно е било тогава. В едно интервю в Истанбул ме питаха за основните притеснения едно време – това да не нахлуе някоя съседна страна или да не стане военен преврат. Ами тези неща за Европейския съюз вече са отживелица. Това е нещо огромно като промяна само по себе си, а като имаме предвид икономическите и другите изменения, виждаме, че плюсовете натежават.
– Дори, ако погледнем отношението към мигрантите. Те се разглеждат като заплаха, като проблем, но самият факт, че никой не поставя под въпрос хуманното отношение към тях говори много за огромната крачка, която е направил европеецът. Не е ли така?
– Да. Или да вземем съвременните закони и ценности. Солидарността е много важна, там трябва да положим повече внимание и усилия. Да сме по-солидарни и да разберем какво се е случило на тези хора, за да идват насам. А пък, ако Европа беше толкова на издишане, както някои я описват, нямаше да ги има тези стотици хиляди мигранти, за които най-голямата мечта е именно да влязат в Европа.
– Тук обаче трябва да Ви припомня думите на премиера Бойко Борисов – видяхме я европейската солидарност, всеки вдига стени, никой не ни помогна!
– Има нещо вярно в това. И жалко! Но мисля, че в някои моменти тази солидарност трябва да се докаже. Като говорим толкова за принципи и ценности, трябва да не са само празни приказки.
– Търси ли вашите съвети премиерът Борисов? Обажда ли ви се?
– Госпожо, как да отговоря на такъв въпрос! Всеки човек при срещи обменя мисли и идеи. Аз не бих го окачествил като търсене на съвет, на нещо от рода на – кажи ми какво да правя? Това не е така, но всеки един разговор е важен. Полезно е да има диалог.
– Вие със сърце подкрепихте кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, докато самото правителство се колебаеше и накрая това разколебаване изигра решителна роля тази кандидатура да не успее. Мнозина не разбраха защо подкрепяте Ирина Бокова. Какво бихте им казали?
– Трябва да видим резултата. Когато започна кампанията, шансовете новият генерален секретар на ООН да бъде от Източна Европа, по възможност жена, бяха големи. Щеше да бъде страхотна сензация и жест. А и да бъде българка! Мисля че Ирина Бокова заслужаваше пълна подкрепа от първия момент, но за жалост, не стана. Получи се като в старата приказка – двама се карат, трети печели, защото дори не излезе човек от Източна Европа, а от най-западната част, Португалия.
– През 2001 г. Ви попречиха да се кандидатирате за президент. Тази година някак си с половин уста Ви предложиха. Съжалявате ли за това, че тази възможност, да бъдете това, за което сте роден – държавен глава, беше пропусната?
– О, много е трудно да се каже, че човек е роден за нещо или му се пада.
– Но вие на шест години ставате държавен глава!
– Да, съгласно обстоятелствата и при друга конституция. И, ако щете – в други времена. Така че за мен това не е нещо, което е важно. Гледайки назад, едно от големите предизвикателства беше длъжността ми като премиер. В крайна сметка, това е нещо, което решават хората. Ако не са преценили да ме издигнат за президент – сигурно си има някаква причина. Глас народен – глас Божи!
Знаете ли, аз много избягвам да гледам на нещата през личната си призма, защото тогава човек става субективен. Затова винаги търся другаде примери и прецеденти. Така си създавам едно пространство, в което човек може да се движи по един позитивен начин. А не да се самоогорчава изкуствено – да бях постъпил така, да бяха ме разбрали… , за мен поне, са напразни упражнения!
Това, което ме разочарова и дори повече, е този изкуствен тормоз за бащините ми имоти, които съм наследил и които държавата ни върна през 1998 г. , преди изобщо да бях станал премиер. В последствие, същата държава, без да е имало промяна на институциите, казва, чакай, не е така, да започнем сега да го лишаваме от това, което сме му върнали! В личен план това е тежко да се понесе и е несправедливо. Такова поведение въобще е изключено в Европейския съюз. По-лошото е, че може да стане прецедент и да плаши чуждите инвеститори да дойдат тук.
Това е нещо, за което много хора не си дават сметка в дребнавостта си да ме уязвят.
– Казвате, че избягвате да гледате на света през личната си призма. Такъв пример ли е фактът, че през 2005 г. като лидер на НДСВ съставихте правителство с БСП, наследницата на комунистическата партия, която изгони вашето семейство от страната, а Народният съд разстреля чичо ви Кирил?
– Знаете ли, тук трябва да видим нещата в контекста на времето и най-вече да не се обобщава и да се дамгосват едни или други. Защото пък другата страна – БСП, биха могли да кажат, че аз съм представител на монархо-фашизма. Ако така разсъждаваме, никога няма да се оправим! После има конкретни отговорни хора за дадени престъпления или ексцесии.
А това, да се говори за всяка лява формация, нищо че е еволюирала във времето, че са комунисти… Да, по принцип БСП са наследници на БКП. Но пък тогава за тях аз съм наследник на не знам какви си черни времена. Всички трябва да сме малко по-обективни и да гледаме това, което е в интерес на нашите съграждани. А не да продължаваме да „седим по барикадите“ и да търсим виновници. Така можем да стигнем до най-древни времена. А и тогава – все някой може да е бил виновен, а другият – да е бил жертва.
– Ще стигнем до Каин и Авел.
– Ами, да! Безсмислица е това. Това е най-ясният пример докъде бихме могли да ескалираме.
– Дали бих могла да Ви помоля за коментар на последните политически събития – непредизвиканата, но подадена от премиера Бойко Борисов оставка, тупането на топката от страна на президента Росен Плевнелиев и явното му нежелание да състави служебен кабинет, а от друга страна – необходимостта да има два служебни кабинета, защото такава е конституцията. Как гледате на всичко това?
– Това е много интересно като съчетание и се получава в един критичен момент – министър-председателят решава да подаде оставка, когато президентът е в края на мандата си, а парламентът е действащ. Мисля, че това е най-сложно да се изтълкува – при действащ парламент дали е необходимо да има служебно правителство? Моето мнение, щом като ме питате, нищо че е ерес, е, че сегашното правителство в оставка трябва да изкара до 21 – 22 януари и оттам нататък президентът да състави ново правителство. Мисля, че ще бъде по-семпло, защото за двадесетина работни дни не виждам необходимост да се съставя служебно правителство. Но това е, както казах, еретично мнение, защото аз не съм на мястото на г-н Борисов, нито на мястото на президента.
– Може би няма достатъчно политическа воля? През 1997 г. страната бе в аналогична ситуация. Правителството на Жан Виденов подаде оставка по Коледа 1996 г., президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтичаше, каза, че няма да връчи мандат за второ правителство на БСП, която тогава имаше мнозинство в парламента и никой не го упрекна затова, че не спази буквата на конституцията. Имаше политическа визия за бъдещето на страната, опозицията, тогава СДС, казваше – предсрочни избори, демократични промени, път към Европа… Сега това го няма.
– Може би, защото сме вече в Европа. Няма ги тези големи цели. Но след година България ще председателства Европейския съюз. Това е достатъчен мотив да си оправим отношенията, за да може да се върви напред. Тази тема едва ли е мотивираща за широката публика, но е важна за имиджа на страната.
Въобще, идеалното би било да се оглеждаме по-често какво се случва в държавите около нас и по света. Не е нужно да има постоянна интроспекция, ние да решаваме и да търсим най-доброто и най-гениалното. Ето, сега се говори за мажоритарна избирателна система и задължително гласуване. Добре е да видим кое къде как функционира – къде системата е мажоритарна, къде е пропорционална, къде има задължително гласуване. И да се опитаме да го приведем за нашите ширини и за нашите разбирания. Отколкото да се напрягаме да измислим нещо съвсем ново или пък да превръщаме това в политическа битка.
Като търсим в друга страна кое къде функционира най-добре, как може да се приложи у нас, ще намерим подходящия пример. Особено по теми като здравеопазване и образование – двете най-тежки теми във всяка една страна и общество. И така ще видим, че няма нужда от толкова реформи и контрареформи.
– Нашите съседи май не са най-подходящия пример. А също така се сещам, че едни от малко по-далечните съседи – в Испания, едва съставиха правителство. И то под заплахата на нови, трети поред предсрочни избори!
– И то след година и нещо правителство в оставка! Помните ли пък в Белгия какво беше? Над 500 дни страната беше без правителство. Това са примери, това са прецеденти.
– В Италия премиерът Ренци искаше да намали сенаторите, да централизира страната. И постави въпроса на референдум.
– Видяхте ли какъв отговор получи премиерът! А пък всички после критикуват и казват, че трябва да има реформи, че трябва нещо да се промени. Но като опре донякъде, нещо става, сякаш им се завива свят на хората. Това е вокс попули, в крайна сметка трябва да се съобразяваме с гласоподавателите.
– Но политиците сякаш забравят, че трябва да водят народа, не да го следват. Да го водят, макар и на крачка напред.
– Ето сега – в Испания се появи антисистемна партия. На пръв поглед също изглежда антисистемно това, което досега е казал г-н Тръмп в САЩ. Но дали пък от друга страна това не е нещо здравословно? Да се променят някои неща по един по-радикален начин? Но обикновено тези антисистемни партии са временни явления. В първия момент изглеждат като нещо уникално и ново, но малко по малко или се разпадат или си дават сметка, че има неща, които е хубаво да ги проповядваш, но като се стигне до това да ги приложиш в управлението, виждаш, че не можеш.
– Но в Европа напоследък непрекъснато се раждат антисистемни играчи. Това какъв знак е?
– Знакът е: Стига! Дотук! Дано политическата класа да си даде сметка и да реагира адекватно, за да може да се избегнат по-големи сътресения. Питахте ме дали това, което става сега, прилича на времето след Френската революция и Наполеоновите войни (б.а. – когато в Европа са настъпили коренни, революционни, промени). Аз имам впечатлението, че по-скоро прилича на времето след Втората световна война. Тогава са настъпили радикални промени, защото е станало ясно: дотук е било така, но хората вече очакват нещо друго.
Спомнете си тези ужаси с банковите фалити. Дали това не доведе нещата дотам, че да се постави въпроса – а може би този модел, не е идеалният? Но чак да има „революционни“ нагласи, мисля че не е реалистично. В глобализирания свят нещата се изравняват по един по-плавен начин. Информацията се предава светкавично! Вижте социалните мрежи, та това е нещо невероятно! Пропагандата, която едно време е функционирала, е отживелица. Мисленето на хората не може да се насочва в една посока, като преди. Социалните мрежи са чудесен коректив.
– Но и способ за хибридна война в същото време!
– Да, но това е въпрос на зрялост – да се хване човек на въдицата на някакви небивалици. Хвърля се някаква бомба и след няколко часа се оказва, че е „балон“. Много интересно! За социолозите това трябва да е голям момент, тази еволюция в обществото. Възможност да предскажат какво може да се случи.
– Това не засилва ли още повече факторът „образование“? Хората от малки, чрез знанието, да бъдат имунизирани срещу хибридността, срещу лъжата. А това го дава семейното възпитание и образованието.
– Да, така е. Това са прословутите първи седем години. И другите седем също.
– Около Коледа е прието да говорим за традициите, Ваше величество. Но виждаме как светът се променя или поне живеем с това усещане. Особено тази година – след Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Традициите остават ли това, което бяха? Или също се променят?
– Не сравнявам двете явления. Традицията е нещо насложено, което е останало или се спазва от миналото. Това са обичаи и неща, които се опитваме да продължим във времето. А това, което се случва сега – в САЩ или другаде, е по-друго. Аз поне така го виждам.
– Ето, вие неотдавна пътувахте с Румънския кралски влак. Това е традиция. На всяка гара, на която спира влакът, се изпълняват двата химна – днешният и от времето на монархията. Това какво усещане носи?
– Учуди ме много, защото веднага си помислих за България. Едва ли това би се приело тук. Има много хора, които може би смятат, че биха изневерили на републиката, ако стане въпрос за нещо, което е било преди Х години. Сигурно е друг начинът, по който румънците усещат традицията и по който я спазват. Трудно ми е да определя.
– Какво бихте искали да превъзмогне българското общество? Нещо от това, което е направило румънското.
– Не знам, трудно е да се обобщава и сравнява. С тях влязохме заедно в Европейския съюз, на едно и също ниво сме. Но дали те имат други виждания за това, което се е случило? Техният режим е бил много по-специфичен в последните 50 години преди 1989 г.
Виждам, че те гледат към монархическия си период с известна симпатия, но все пак не бива да се обобщава. Сигурно има много хора, които не са на това мнение.
– Виждам портрет на цар Фердинанд във Вашия дом. Смятате ли, че ще се стигне до негова реабилитация? Историците често казват, че първите десет години на ХХ век, времето преди Балканските войни и Първата световна война, са били години на такъв подем, че в Европа се е говорило за „българско чудо“.
– С времето сигурно и това ще стане. Нещата трябва да се отсъдят по един обективен начин в едно историческо измерение. Да се направи анализ, в който да се види положителното и отрицателното. Не става въпрос само за една личност. Трябва да се прецени в контекста на историята на страната. Понякога се смята, че една личност, в случая – един цар, олицетворява всичко – и добро и лошо. Но той не е действал сам, не се е водел от лични мотивации. Действията му са били следствие от настроенията в обществото в даден момент. Повече от реабилитация би било да се претегли, без пристрастие и без политически предпочитания или доктрини, кое е било положителното за страната и кое не е.
– През 1917 г. се случва нещо невиждано дотогава – разпадат се три империи – Австро-унгарската, Руската и Османската. Според някои политолози сто години по-късно – 2017-а, може да се окаже също толкова съдбовна. Заради изборите във Франция и Германия, най-големите държави в ЕС, и вероятността във Франция да победи Националният фронт, а в Германия канцлерът Меркел да отстъпи. Споделяте ли това усещане за приближаващи драматични събития?
– Без да ги критикувам, смятам че тези анализатори се надценяват. Мислят си, че живеем в някакъв свръхспециален момент. Всяко поколение е минало през изненади, очаквания, разочарования. Не знам дали една правителствената криза в дадена страна или вероятните промени в баланса на дадени политически сили в друга е нещо толкова страшно. Не го виждам така, но може би греша. А и не е сигурно, че във Франция ще има подобни промени. В крайна сметка нещата не са само в бяло и черно. Има и нещо друго – администрацията, независимо кой я ръководи, свежда нещата до по-нормален ход.
– Властта дисциплинира, както казват.
– Да, често става така. Едни неща се говорят, после като се сблъска човек с действителността, вижда, че да преоткрие топлата вода не е чак толкова елементарно и лесно.
– Смятате, че е пресилено говоренето за нова ера, само защото в САЩ са гласували за Доналд Тръмп, а във Великобритания – за излизане от Европейския съюз?
– Наистина, така е. Не бих искал да пророкувам, но мисля, че трябва да гледаме на нещата по един спокоен начин. Просто трябва да се изчака и да се види как ще се развият събитията.
Автор: Красина Кръстева, Епицентър.бг