„С Божията милост, ние Елисавета Първа, императрица и самодържица Всерусийска и прочие, и прочие, и прочие, подаряваме тази сабя на атамана на Зимовата станица на Волжката войска Фьодор Мелников, за неговата вярна служба в Санкт Петербург, 25 май, 1759 година.”
Този надпис стои върху оръжието, което дъщерята на Петър Велики дарява на един от своите казашки атамани. През следващото столетие оръжието ще отиде от ръцете на Фьодор при неговия син и внука му, ще участва в сражения срещу император Наполеон, както и във войни на Русия срещу Османската империя. Дарът на императрицата днес се намира в Габрово. Сабята, която познавачите определят като казашка шашка, дълго време се пази във фонда на Регионален исторически музей-Габрово, попадайки там заедно с други ценни предмети, съхранени от Историческото дружество, съществувало преди създаването на музея.
Днес, благодарение на последните проучвания, направени от главния уредник Росен Йосифов, се знае, че става въпрос за оръжие с голяма историческа стойност. Тя е рядко оръжие, върху което има два надписа и монтиран върху дръжката орден „Св. Анна” от много високата Четвърта степен.
Вярната служба на един казашки атаман към императрица Елисавета
Волжката войска е казашко формирование, създадено през 40-те години на 18 век. Задачата му е да охранява една голяма територия по река Волга от набезите на татари, калмици и други номади, които по онова време все още обитават Волжките степи.
За да се формира войската, са преселени малко над 1000 казашки семейства, които се заселват в различни станици, а Фьодор Мелников е атаман на зимова станица.
Казашките формирования имат правото да изпращат в столицата посолства, които получат паричното възнаграждение и боеприпасите за цялата войска. Съществуват летни и зимови станици, чиито атамани получават награди, ако имат вярна служба.
Така императорското правителство държи в подчинение и приобщава това особено казашко съсловие, склонно да се бунтува и да предизвиква размирици.
Атаман Фьодор Мелников получава сабята от императрица Елисавета заедно още една награда – ковш, подобна на тас чаша за пиене на вино. Атаманите не продават получените от императорите подаръци, а ги запазват като семейна ценност. Друга казашка традиция е наследниците да воюват с „дедовското оръжие”.
Запазени документи сочат, че още преди получаването на наградата атаман Фьодор Мелников е начело на казаци, които охраняват линията от Царицин до Чьорни яр.
Казаците от един род, които служат във войската получават поредни номера. В случая с фамилията Мелникови става въпрос за Мелников Първи, Мелников Втори и т.н. Има фамилии, където номерата достигат до десети или дванадесети.
Синът на Фьодор Мелников – Григорий, служи в Моздогкския казашки полк, който отново е разположен в територии с размирно население, каквото е и в наши дни чеченското. Григорий достига до чин секунд майор и когато се уволнява се завръща на Волга, където отново се присъезинява към казашката войска с чин подполковник.
Донските казаци Мелникови живеят в Иловлинската станица, разположена на река Иловля, приток на Дон. Четиримата синове на Григорий стават командири на казашки полкове, а съдбата на някои от тях е свързана с борбата за освобождението на България от Османско робство.
Още през 1789 година Мелников Втори, синът на Григорий, се сражава в една от войните между двете граничещи империи – Османското и Руската. Участва и в походи в Полша. Иля се сражава под ръководството на прочутия генерал Кутузов.
Между 1806 и 1812 година е една от поредните войни между Русия и Османската империя. През 1809-та Иля е във войските, нахлули на българска територия, тогава част от Османската империя, а година след това руснаците остават за около два месеца в Габрово. Иля не достига до тук, тъй като е убит при Браила. Генерал-майор Кутузов подробно описва храбростта му. От документ, останал от знаменития генерал научаваме, че Иля Мелников се опитва да преодолее противниковата отбрана, независимо от по-малката численост на полка си, увличайки го в битката, в която загива. Главата на храбрия воин е отрязана от турците, а в казашкия фолклор възниква песен за неговия подвиг. Сабята, пазена в Регионален исторически музей-Габрово, не достига до нас, благодарение на този руски воин.
Мелников Трети – също едно известно във военните среди на тогавашна Русия име, предвожда собствен казашки полк. Той участва в първата Отечествена за Русия война, тази срещу Наполеон, убит е при сражение в Смоленска губерния през юни 1812 година.
Брат му, Мелников Четвърти, кръстен на баща си Григорий, също участва в тази Отечествена война, като нахлува с войската в Западна Европа и стига до Холандия.
Сабята е наследена от най-прославения от четиримата братя – Мелников Пети, който носи името Николай.
Николай Мелников служи в императорския полк и участва в сражението при Аустерлиц през 1805 година, когато руско-австрийската армия претърпява поражение срещу Наполеон.
През 1808-1809 година Николай вече се сражава срещу Османската империя. Войната е същата, в която загива брат му Иля. Николай Мелников участва в сражения при Силистра, Русе, Плевен, Ловеч. За храбростта, проявена срещу войските на османските турци и французите е награден с две златни саби и става окръжен генерал в Донската казашка войска. Николай постига най-високо професионално признание от целия си род.
Смята се, че със съхранената в Регионален исторически музей-Габрово той воюва във войните, в които участва.
Мелников Пети има двама сина – Фьодор и Павел, които служат в императорския гвардейски полк, но не изграждат военна кариера, а остават с ниски чинове, уволняват се и преминават на гражданска служба.
Прочутата сабя остава в България, благодарение на Михаил – пра-пра внука на Фьодор Мелников и внук на Григорий Мелников.
Михаил Мелников, по примера на дядо си и баща си, служи в императорския гвардейски полк и участва в Руско-турската Освободителна война. Полкът му се сражава край Ловеч и Севлиево. През март 1878 година Михаил е награден с орден „Св. Анна” от много високата Четвърта степен, който е монтиран върху наследствената сабя, награда за пра-пра дядо му Фьодор от императрица Елисавета.
Освен дългия надпис върху сабята, който е от 1759 г. „За вярна служба”, впечатление прави дръжката. По принцип дръжките на такива саби са позлатени, но в този случай ние не виждаме такава изкусна изработка. Тя е поправяна с месингова сплав, а по-късно е монтиран и ордена „Св. Анна” Четвърта степен. Така сабята става „Анинско оръжие”.
Не е прецедент да се получи орден „Св. Анна”. Но когато той е най-високата Четвърта степен, се монтира върху сабята. Около този орден е врязан надпис „За храброст”.
Сведенията за тази награда и наличието й върху сабята са ясни доказателства за историците кой е носил тази сабя, за да остане тя в България.
В Русия има запазени много хладни оръжия с интересна история. Някои са с надпис „За вярна служба”, други с монтиран орден „Св. Анна” и надпис „За храброст”. Смесването на двата надписа и орден прави запазеното в Регионалния исторически музей на Габрово оръжие уникално. Ценно е за българската и руската история, представяйки една фамилия и участието на нейни представители в Балканските и Европейските войни.
Проучването на тази сабя може да продължи, ако се получи разрешение да се работи с руските архиви, пазени в Москва и Ростов на Дон.
Днес можем с голяма сигурност да кажем, че тази сабя се сражава в четири големи войни – една срещу Наполеон и три срещу Османската империя – в края на 18 век, в началото на 19 век и в Освободителната за България през 1877-1878.
Източник: Дарикнюз