Уважаеми приятели, публикуваме мнение на един наш читател :
През 1996 г. България се присъедини към СТО, през 2004 г.към НАТО, през 2007 г. към ЕС. Какво се е променило?
През 1996 г. България се присъедини към СТО. Бъдещето се виждаше в цветовете на дъгата. Успоредно с присъединяването на България към СТО, основна тема на външната политика на страната бе въпросът за присъединяването към ЕС и НАТО. Много хора смятаха, че въпреки всички трудности, свързани с последващ преход към пазарната икономика, избраният път ще има положителен ефект за страната.
По същото време, в България се води ожесточена борба на два лагера – конструктивните сили, които гледат на Европа само като на успешен икономически и политически модел, и агресивните прозападните сили, които, въпреки настроенията в обществото, искаха пълна геополитическата преориентация на България.
По принцип , плановете на отделни политици за присъединяване към ЕС и НАТО започват още в края на 80-те години. Така, бъдещият български външен министър Соломон Паси, дисидент, активист на човешките права и депутат на парламента, основава „Българския Атлантически клуб.“
Някои стъпки по отношение на сътрудничеството с НАТО вече са били направени през 1991-93г.г.. Но чак през 1996 г., „Съюзът на демократичните сили“ в България рязко разкритикува министър-председателя и лидера на БСП Жан Виденов за това, че страната не е представила в Брюксел официално искане за присъединяване към Северноатлантическия блок.
Тогава БСП наистина не бърза да се присъедини към тезата за необходимостта от бързото присъединяване на България към НАТО, говорейки само за задълбочени проучвания на Северно-атлантическия алианс и планираното му разширяване на изток.
Още през март 1995 г., Жан Виденов изрази мнението си по отношение на военният блок: „Що се отнася до разширяването на НАТО и включването на страните от Източна Европа в Алианса. На самите страни-членки от Северноатлантическия алианс е много ясно, че без Русия, въпреки Русия и, не дай Боже, срещу Русия -трайна сигурност в Европа и в света е невъзможна. „
Населението се придържаше към подобна позиция, тъй като не виждаше от Русия и от когото и да било значителни заплахи за сигурността.
Въпреки това, в светлината на събитията в бивша Югославия, заради активното насърчаване на северноатлантическите ценностите и благодарение на характерния за България стереотип, че интеграцията в НАТО ще допринесе за интеграцията в ЕС, ситуацията се промени.
Населението и правителството се обърнаха към Запада и в сектора на отбраната. Новият български президент Петър Стоянов става активен поддръжник за членството в НАТО.
По инициатива на Стоянов на 17-ти февруари 1997 България официално подава молба за присъединяване към НАТО. Тогава българското правителство одобри програмата за сътрудничество с НАТО в отбранителните изследвания и предоставяне на оръжие.
НАТО заради ЕС, ЕС заради икономиката …
Най-важната и повратна точка във въпроса за присъединяване на България към НАТО започна преди и по време операцията на НАТО срещу Югославия през 1999 година.
Докладите на българските тайни служби за така наречената Операция „Подкова“ изиграха ключова роля в решението на европейските страни да се присъеденят към воената операции срещу режима на Милошевич. По-късно става известно, че сериозни доказателства за „подготовка за етническо прочистване“ на българите в Югославия не е имало. Това не попречи на българите всъщност да обвиняват съседа си в подготовката на етническо прочистване и геноцид. По време на операцията, на ВВС на Алиансът беше предоставено въздушното пространство …
Малко по-късно, през 2001 г., е въведен визов режим с Русия. България окончателно променя вектора на външната си политика в посока Запад. Oчакванията на ръководството на държавата е оправдано. През 2004 г. България се присъединява към НАТО. А през 2007 г., стана член на Европейския съюз.
Но доколкото очакванията за просперитет в „единното европейско семейство“ е оправдано?
Някога България е била индустриално развита страна със силен селскостопански сектор, с производството на собствен тютюн и винопроизводство. Български чушки и домати, вино и цигари са продаваха в страните от целия свят. България преди да се присъедини към ЕС, продаваше електроенергия на Турция, Италия, Гърция, Албания и Македония. Сега България – една от най-енергозависимите държави. През 2010 г., на фона на преговорите между Украйна и Русия и последвалите неуспехи в транзита на природния газ, в България дори имаше енергийната криза, т.к. не е в състояние да си осигури необходимата енергия самостоятелно.
Нещо повече, на фона на нестабилността в Близкия изток, България я връхлетя вълна на нелегалната миграция. Страната се превърна в транзит, а често и като крайна дестинация за бежанците от Сирия и други страни. Въпреки това, ЕС не бърза да помага. Бежанските лагери растат заедно със социалните напрежения. И никаква значителна помощ от Брюксел не се наблюдава.
Част от ТЕЦ-овете бяха приватизирани от американските компании. Цената на електроенергията се увеличи с повече от 10 пъти. Подобна ситуация се наблюдава и в други сектори на икономиката. България вече не е страна на „доматите и чушките .“ Около 75% от всички плодове и зеленчуци, които далеч не са с известния вкус и качество, идват от чужбина. Много от българските предприятия се продадени за безпари на западните корпорации и заедно с природните ресурси се контролират от чужбина.
Рецесията удари и демографията. Населението на страната през последните години, официално намаля с 1,5 милиона души. Но тази статистика не взема под внимание емиграция в западните страни в условията на свободното движение в ЕС.
При това, позицията на по-голямата част от населението в България, по отношение на по-нататъшното разширяване на НАТО в региона, при липса на реална заплаха за страната, остава двусмислена. Въпреки това, министърът на отбраната Ангел Найденов предложи да се увеличи броят на многонационалните военни учения на НАТО на територията на България, и по-активно съвместно използване на военните съоръжения на базата в Ново село. На какво се дължи такава необходимост? Дали населението на страната ще бъде по-сигурно, в резултат на участието на България в програмата по увеличаване на военното присъствие на НАТО в Източна Европа?
По-скоро тук се наблюдават амбициите на самият Алианс, както и на отделните представители на българския политически елит. В резултат на това, НАТО допълнително налага политически ограничения на държавата, излагайки го на необосновани опасности, както и лишава възможността на държавата за независима външна политика в сферата на сигурността.
За повечето от населението, политиката на българското правителство по този въпрос се счита за грешна. По-малко от половината (45%) смятат, че НАТО трябва да се намеси във военните операции извън Европа. В резултатите от същото проучване, на въпроса „Подкрепяте ли въвеждане на сухопътни войски в Либия за подкрепа на бунтовниците там“, само 15% от българите се отговори с „Да“. Това не е изненадващо, като се има предвид, че загубата на България във войната в Ирак са 13 души , а 6-ма са общо от всички държави-съюзници.
Въпреки всичко, правителството продължава да се придържа към северо-атлантическия курс. И ако от датата на влизане (2004 г.) и по време на разработването на новата стратегия на НАТО (2011 г.), България поне малко запазваше неутралитет и не се намесваше в дебати („Ние сме в НАТО, НАТО е добре, но нека да бъдем приятели с всички и за пореден път да не влизаме в конфликти „), и дори в известен смисъл, се опита да насърчава интересите на Русия, то на фона на продължаващата политическа криза , нейната реториката стана войнствена. Непопулярният премиер Пламен Орешарски, обвинен в корупция, по този начин се опита безуспешно да отклони вниманието от вътрешните проблеми на държавата.
В действителност, на българите започнаха да налагат антируска идеология, която се опитва да унищожи вековни културни и исторически връзки. След като правителството Орешарски се срина, България може да има шанс да си върне относително приятелската позиция. Но общата истерия около Русия, усилено напомпвана от Запад, негативно въздейства върху вземането на решения в София.
Така че, с кой сме ние, братя-славяни?
Автор: Петър Димов