Брой 34 на в. “Над 55” публикува материал на Христо Нанев, в който той твърди, че през 1939 г. “България е постигнала особено икономическо развитие и е една от шестте водещи страни в Европа”. В брой 35 К. Киряков от Враца пише: “Между двете войни, особено към края на периода, България е на първо място по благоденствие на Балканите и на седмо или осмо в Европа”. Още по-категоричен е Т. Пенев от Сандански: “През 1939 г. българският лев е конвертируем. Не гладът изпрати партизаните в гората”.
Аз няма да споря с тях. Ще цитирам думи на Атанас Буров – министър в четири правителства на България преди 9 септември, организатор на най-могъщото банково дело и банково разузнаване у нас, казани пред журналиста Михаил Топалов и публикувани в книгата му “Срещи с Буров”. (Разговорите между двамата са стенографирани. Предварително се извинявам за някои от циничните думи, които ще прочетете, но такъв е бил езикът на Буров.)
Ето какво казва той:
“През 1938 г. държавата закъса. Започна да се въоръжава. Закупи оръжие от Германия. А немецът иска пари и стока – той не признава отсрочки. И откъде да избие държавата чивиите – изби ги от данъци. Увеличи двойно данъците (стр. 141).
Ние огладихме българския народ през 38-а, 39-та и 40-та година. Продадохме всичкото жито, кожи и вълна и когато въведоха купоните, се хванахме за ташките. Нямаше нищо в магазините. И това доведе червената армия в България –
гладът, нямането, босотията, голотията
България е бедна страна. Тя има само хора за износ – нищо друго. Няма метали, няма гори, няма колонии. Англия забогатя от пиратите, Франция – от колониите, Испания – от златото на Америка, Португалия – от златото на Бразилия, Индия и Ангола (стр. 142).
Светът се управлява открай време или със сурова диктатура, или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари, където няма колонии. Това са тъжни неща, но са истина (стр. 32).
България бе потънала в борчове. Причерняло му бе на народа от дългия глад и болести. През 1939 г. в България имаше 300 000 безработни – безработицата е чумата на всяка власт (стр. 127). Имаше и половин милион полубезработни (стр. 176).
Бях министър без портфейл в правителството на онова говедо К. Муравиев
В София бе ужас – глад и развалини. На 4 септември 1944 г. пристигнах в Перник. Градът изглеждаше като заразен от чума. Отидох при инж. Радославов – Директор на “Мини Перник”. “Русия ще дойде тук. Няма да се спре, но да му мислят онези, които са грабили” – каза той. Това ме смрази. Инж. Радославов очакваше руснаците спокойно. Разбрах, че България е обречена (стр.128).
Прибрах се в София. Отидох при Муравиев. Казах му:
“В Перник зрее бунт. Зрее народен метеж. Там хората са оскотели, отвратени от нашата власт” (стр. 129).
На 5 септември Русия обяви война на България. В кабинета ми влязоха Никола Гешев, Павел Павлов и Андрей Праматаров. Бяха с раници, натъпкани с пари и оръжие. Поканиха ме да тръгна с тях. Казах им: “Как я докарахте дотам – вие да бягате към Турция, а народът бяга към Русия”. Изгоних ги. Ако ще се мре, в България да се мре. Защото човек без майка и родина е като парцал. И заплаках, но не заминах (стр. 135). Заклевам те: умри като просяк, но умри в родината си (стр. 136).
По време на турското робство милиони жени от Тракия са били потурчвани и откарвани в хареми. Това е първото изтребление на българите, второто идва с еничарите. Затова ние трябва да целуваме винаги краката на Русия и руснаците, защото
ако не бяха те да дадат 200 000 жертви, сега щяхме да веем фесове и да пеем: “Ла иляхин и Аллах акбер”
(Един е Аллах) (стр. 171). Трети март е денят на нашето Освобождение – щастлив ден за България (стр. 136).
През 1925 г. ген. Пангалос нападна България. Румъния също струпа войска на северната ни граница. Всички мислеха, че ще стане като 1913 г. Аз следях зорко какво прави Русия, какво прави Сталин. Той най-неочаквано прати една кавалерийска армия на южната си граница към Бесарабия. Този ход го забеляза и Борис III. От Букурещ се сепнаха, изплашиха се, защото Русия винаги е била страна с огромни размери и огромна армия. Така през 1925 г. Сталин си направи сметката – “Аз няма да позволя на влашорите да нападнат България. Тя си е наше завоевание, наш народ” (стр. 36). После Русия си взе Бесарабия от Румъния. Омаломощи я, та си взехме и ние Добруджа.
Българинът, който и да е той, види ли руснак, трябва да му сваля шапка. Аз не обичам болшевиките. Обичам руснаците и Русия (стр. 171)”.
Русофил ли е бил Атанас Буров?
Елена ДИМОВА, Габрово