Актрисата мечтае за часовник, който с човешки глас да й съобщава колко време й остава на тази Земя
Рената Литвинова е родена на 12 януари 1967 година в Москва в семейство на лекари. През 2002 година за ролята си в „Граница. Таежный роман” тя получава Държавна премия на Руската федерация. Има два развода зад гърба си. Първият й съпруг е кинопродуцентът Александър Антипов, с когото живее една година. Вторият е бизнесменът Леонид Добровски, с когото се разделя през 2006 г. От него е дъщеря й Уляна (родена през 2001). Журналистите вече я наричат подрастващата „богиня”. Тя наистина е също толкова необикновена и красива, кобкото популярната й майка. Сега Уляна учи във Франция. „Преместих я във френско училище, защото съм отвратена от нашата образователна система. Всичките тези безумни тестове, реферати едва ли не от първи клас… децата буквално нямат време за игра. А във Франция всичко е някак подредено, има време за обучение и за игра, но идеята е да научи езика, след това отново ще си дойде в Русия. Днешните деца са много зависими от родителите си и от разни други неща, капризничат, инфантилни са, нямат възможност да бъдат самостоятелни, не както моето поколение. Например, аз бях самостоятелна от малка и винаги си намирах с какво да се занимавам — четях, пишех и ходех на тренировки по лека атлетика. При тях самостоятелността е невъзможна, поради което съм винаги до нея, разбира се, и съм строга майка, за да не се отпуска. Всъщност, децата днес са безпощадни и неблагодарни, изискват много внимание. В някаква степен в днешните деца виждам ехото на ада…”
Рената Муратовна Литвинова е актриса, режисьор, сценарист, водеща, модна икона. Тя влезе в света на руското кино като най-екстравагантната жена. Журналистите я наричат богиня, жаната-вамп. Платинени коси, прическа в стил 30– те, яркочервени устни, мраморна кожа, феерична сексуалност, изумителен финес и огромен талант — това е Рената Литвинова. Хората или я обожават, или просто не я възприемат. Творчеството й не е разбираемо за всеки, поради което е известна още като „откачалката”. Неин индивидуален стил са маниерните й жестикулация и реч — любим обект за пародии в различни телевизионни предавания. Колегите й казват, че тя е винаги в образ, не само на сцената, но и в живота.
С последната си роля в клипа на певицата Земфира по песента й „Жить в твоей голове”, Литвинова отново шашна публиката — тя е изпълнител на главната роля, сценарист и режисьор. Клипът излезе навръх рождения й ден — 12 януари, а поздравленията и с двете събития направо задръстиха социалните мрежи. Фенове посветиха на Литвинова дори отдавна очакваният сняг в Подмосковието.
Всъщност, в интервютата си през последните две години актрисата показва почти ново лице — тя е откровена, искрена и с обрано маниерничене, говори на по-достъпен език, но както и преди — това, което мисли и чувства, непринудена е и дори някак по-детски наивна, същевременно мъдра и позитивна.
Не харесва политиката: „Политиката е най-низкият жанр, а политиците са най-лошите представители на човешката раса”, казва Рената. Именно поради това си убеждение не смята да навлиза някога в дебрите на политиката, а когато има мнение по темата, предпочита да го изрази чрез изкуството си. Така например, във филма си „Последната приказка на Рита” героинята й обикаля в търсене на адреси на старинни къщи и сгради, съборени масово преди години по програма на бившия кмет на Москва Юрий Лужков, като на местата на тези сгради, по думите на Литвинова, са издигнати „грозни и бездушни” търговски центрове и административни сгради. Рената смята тези събития за огромно архитектурно престъпление, което е обезобразило красивата Москва. Тъй като се изразява достатъчно метафорично и завоалирано, често остава неразбрана, както в изкуството си, така и в живота. Всичките й героини са малко или много странни и дори безумни, но Литвинова ги играе, тъй като знае, че никой, освен нея, не може да намери правилния образ. Снимала се е в над 20 филма, написала е около 30 сценария, има десетки режисирани от нея филми и видеоклипове.
В последно време снима видеоклипове на популярната „единствената истинска и гениална певица за последните 20 години” — Земфира Рамазанова. Преди няколко години двете се събират в творчески тандем. Литвинова режисира клиповете на Земфира, а тя прави хит след хит. Неотдавна режисьорката направи документален филм за певицата. Рената работи със Земфира, защото „освен, че пее прекрасно, тя композира, пише текстовете на песните си и свири на различни инструменти. Тя е на ръба на гениалността”, обяснява ексцентричната актриса. Тандемът работи наистина успешно, а медиите приписват на Литвинова и Рамазанова любовна връзка, но Рената казва, че това е само творчески съюз, макар да са навсякъде заедно… Относно любовта, Литвинова е категорична: „Любовта е най-силният в света наркотик, на който всеки рано или късно се натъква. А смъртта винаги ни напомня, че животът ни е даден, за да бързаме и да успеем.”
За детството
– Баща ми никога не е живял с нас и аз много преживявах това. Понякога окачвах якето му в коридора, за да имам усещане за присъствие на мъж вкъщи, но и това не помагаше. В училище се учех добре, но не се чувствах добре. Заради високия ми ръст имах прякор „Айфеловата кула”, а класната след часовете ме караше да оставам и ме учеше да изстисквам парцала за пода, направо се подиграваше с мен. Затова винаги ми се искаше да избягам от всичките тези учители, ученици и цялата тази институция „училище”. Днес си спомням за него с отвращение. Предпочитах да бъда вкъщи, където обикновено пишех разкази и четях. Майка ми имаше огромна библиотека, а сред книгите бе пълната Голяма медицинска енциклопедия. Между страниците бяха сложени малки гъвкави грамофонни плочи, като учебно помагало. Спомням си статията „Шизофренично бълнуване”… беше ми много интересно и обожавах да изучавам всичко това. И Гогол също… Мама не ме е гледала, защото нямаше време, тя винаги работеше, но въпреки това никога не ми е хрумвало да я обвинявам за това. Бях самостоятелна, сама си организирах всичко. В училището бях нещастна, но когато станах студентка във ВГИК, усетих огромно щастие — намерих приятели, съмишленици, интересни занимания и ходех да гледам в киносалона шедьоврите на световното кино.
За времето
– Времето е безценна субстанция. Мечтая за часовник без стрелки, а когато го поглеждам, той да ми съобщава с човешки глас колко ми остава да живея. В никакъв случай не искам да съм вечна тук.
За смъртта
– Виждам смъртта като реална дама, която живее сред нас (така е в „Последната приказка на Рита”). Тя изобщо не е страшна, дори напротив — усмихната е. Тя „надзирава” хората и ги прибира, когато дойде моментът им. В битов план смъртта е безобразна и етична, но това са все моменти, свързани с телесната обвивка и деформацията й от времето, а смъртта едва накрая и окончателно обезобразява тази обвивка, лишавайки я от душа. Към собствената си смърт се отнасям като към начало на следващо пътешествие, но вече без уязвимото си тяло. Затова, когато дойде моят момент да си отивам, ще се сбогувам с близките си, затваряйки очи, ще се подготвя за чудесен сън. Зная началото на този сън. Това ще бъде един заснежен коловоз, а до стария вагон първо ще видя Фаина (моята баба) — напарфюмирана и нагласена с красиви дрехи. Всичките си филми посвещавам на нея — та нали и те също са един вид сънища.
За режисьорския опит
– Преди да застана зад камерата, трябваше да напиша това, което ще снимам. След това правих разкадровка, написах режисьорския сценарий, търсех обекти, рисувах декорации и скици на костюми, провеждах кастинг… Почти всичко — сама. Та аз тогава дори нямах снимачен екип, само моя съмишленик Земфира, която отговаряше за звука и музиката. Аз съм от онези, неудържимите, докато не си изпея песента докрай — няма да умра.