Интервю на Стефан Петров
Преподавателят в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. д-р Искра Баева в интервю за Агенция „Фокус“ по повод 9 май – Денят на Победата.
– Тази година се навършат 72 години от капитулацията на нацистка Германия. Какво е историческото значение на това събитие?
–Въпреки че краят на Втората световна война се отдалечава във времето, неговото значение съвсем не намалява. Това е така, тъй като, поне в Европа, ние продължаваме да живеем в свят, създаден в резултат от тази най-голяма в историята на света война. Какво е значението на победата над Третия райх? На първо място, с победата на Антихитлеристката коалиция в Европа и света трайно се утвърждава демокрацията, която на теория и на практика е поставена под въпрос от италианския фашизъм и от германския националсоциализъм. Тук има нужда от малко пояснение – важна част от Антихитлериската коалиция е Съветският съюз, където няма демокрация като политическа практика, но марксизмът съвсем не отрича демокрацията на теория, както прави Хитлер. Затова, въпреки големите политически и идейни различия между основните държави от Антихитлеристката коалиция – САЩ, СССР и Великобритания, победата на тази коалиция означава победа за демокрацията.
Второто голямо значение на победата е, че тя създава нов световен ред, който наричаме биполярен. Водачеството в света поемат Съединените щати и Съветският съюз, а останалите започват да се съобразяват с тях. Вярно е също така, че в резултат на новия световен ред Европа губи водещите си позиции в света, затова пък в продължение на почти половин век Старият континент се радва на относителна стабилност и мир.
Няма съмнение също така, че краят на Втората световна война означава крах за опита на една агресивна, силно централизирана и претендираща да носи нови идеи държава като Третия райх на Адолф Хитлер да постигне световно господство.
Засега всички тези резултати продължават да са валидни, въпреки настъпилите дълбоки промени в световния ред след края на Студената война в началото на 90-те години и след началото на новия етап на война с „глобалния тероризъм” след терористичните атаки от 11 септември 2001 г.
-Възможен ли е бил друг изход от Втората световна война и каква щеше да е Европа днес?
– В бъдещето всичко е възможно, но обикновено се твърди, че в миналото е станало това, което е трябвало да стане. Аз съм привърженичка на друга философия на историята, според която алтернатива винаги съществува – както в настоящето и бъдещето, така и в миналото. Този подход към историята според мен е важен, тъй като ни дава възможност да мислим за алтернативите в миналото, чрез които да предвиждаме скритите опасности в историята, за да ги избягваме в бъдеще. Затова ще си позволя да поразсъждавам какво би станало, ако Тристранният пакт под водачеството на Хитлер беше спечелил войната. При това трябва да направя уговорката, че Третият райх има реални шансове да спечели войната в Европа, но не и в света. За победа по моретата и океаните силите на нацистка Германия и милитаристична Япония не са достатъчни. Така че бих могла да предположа, че Европа би била подчинена на германския „нов ред”, но битката за света би продължила или би завършила с някакъв компромис.
Все пак, как би изглеждала Европа днес при една победа на Хитлер на континента. Според мен, Европа отново би била обединена, но по съвсем различен начин – под егидата на националсоциализма, но не завинаги. Изобщо идеята, че в историята нещо може да трае завинаги е несериозна. В случая „новият германски ред” в Европа вероятно щеше да ерозира и да фалира в един относително кратък исторически период (за историята няколко десетилетия са кратък период). Пак според мен, невъзможността от установяване на „хилядолетен райх”, каквато е пропагандната теза на Хитлер, се крие във факта, че строго подредената и централизирана държава, която създава Хитлер не може да просъществува дълго в мирни условия, защото тя е планирана за извънредна ситуация, каквато е войната. Но такава държава трудно би издържала на продължителна нормализация, каквато винаги носи мирът. Тя би се разложила по начин, подобен на това, което стана със Съветския съюз.
Тази алтернатива може днес да ни изглежда успокояващ сценарий, че така или иначе, националсоциализмът щеше сам да се изживее. Всъщност подобен сценарий е доста ужасяващ, защото при всички случаи би коствал на европейците огромни човешки жертви. В този случай вероятно планът „Ост” за освобождаване на „жизнено пространство” за германците в Източна Европа би бил реализиран с цената на живота на милиони славяни и източноевропейци, да не говорим за групите на физически или психически „непълноценните”, на политическите противници, на „низшите раси”, сред които въпреки общоприетото днес мнение не са само евреите, а и много други етнически групи и националности.
Така че победата на Антихитлеристката коалиция през 1945 г. има огромно значение за развитието на Европа и света, най-вече на европейците. Този ден наистина трябва да се помни и почита като спасителен за онази Европа, която олицетворение на хуманизма и на цивилизацията.
-В противоречие ли са Денят на Победата и Денят на Европа?
–Ни най-малко. Няма никакво съмнение, че европейската интеграция, каквато я познаваме, нямаше да се осъществи, ако го нямаше Денят на победата. Всъщност, щеше да има европейско обединение, но силово под властта на националсоциалистическия Трети райх. Всеки според въображението си може да си представи как би изглеждала Хитлерова Европа. Всъщност, много европейци не биха могли да си го представят, защото нямаше да се родят. Аз съм от тези, които не биха се родили, ако не беше Денят на победата, защото родителите ми са били част от съпротивителното движение в България и нямаше да са живи без този ден.
Така че двете забележителни исторически дати са не само неразривно свързани, а и са последователни – първо идва Денят на победата, а по-късно Денят на Европа, който неслучайно е оповестен на тази дата. В Западна Европа Денят на победата се отбелязва на 8 май, затова логично следващият ден е избран да символизира мирното обединение на Европа.
-България участва във втората фаза на войната. Въпреки че не е призната за държава победител, благодарение на участието си в разгрома на Германия, след войната от страната ни не са отнети допълнителни територии, дори е запазена Южна Добруджа. Спасява ли 9 май България от трета национална катастрофа и трябва ли Денят на победата да се празнува от българите?
–Може да се каже, че начинът, по който България посреща Деня на победата – 9 май 1945 г., я спасява от поредната национална катастрофа. Първо ще припомня, че в българската история терминът „национална катастрофа” олицетворява само загубени национални територии. Благодарение на това, че още през септември 1944 г. българската армия се включва във войната не на страната на съюзниците си от Тристранния пакт, а в състава на съветския Трети украински фронт и воюва почти до Деня на победата. Този чисто военен принос, фактът, че преди това българската армия не е воювала заедно с вермахта, а и това, че българите са спрели извозването на евреите от старите български земи към лагерите на смъртта – това са козовете на България на Парижката мирна конференция от 1946 г., когато Гърция и нейната защитничка Великобритания искат тежко наказание за България, включително и отнемане на територии. И това не е допуснато. Така че има какво да празнуваме на 9 май и ние, българите, или поне по-голямата част от българите. Нямат повод за радост, разбира се, българските привърженици на Третия райх, за които 9 май е денят на капитулацията. Но така е при войните – накрая винаги има победители и победени. И антифашистка България е сред победителките, а онази България, която съзнателно се съюзява с Третия райх и следва неговия модел, е сред победените и има за какво да съжалява.
-Кой се застъпва за запазването на българските територии на Парижката мирна конференция през 1946 г.? Кои държави и защо настояват България да не бъде призната за съвоюваща държава в Антихитлеристката коалиция?
–Парижката мирна конференция от лятото на 1946 г. е поредното изпитание за България след загубените войни от началото на ХХ в. Но за разлика от предишните мирни конференции, на тази от лятото на 1946 г. България има защитници в лицето на Съветския съюз, Югославия, Чехословакия и Полша. Благодарение на тяхната защита територията ни е запазена непокътната, включително и Южна Добруджа, която получаваме през септември 1940 г. по Крайовската спогодба, но с помощта на Третия райх. Широко известно е и това, че най-големият противник на това България и Румъния да бъдат признати за съвоюващи в края на Втората световна война е Великобритания. Обяснението е лесно – за Чърчил вече е ясно, че Източна Европа попада в съветската сфера на влияние (между другото, по негово предложение), затова той има интерес тези страни да бъдат колкото се може повече отслабени и като международни позиции, и като територия. Затова Чърчил силно подкрепя гръцките претенции към българските Родопи и част от Южна България. При това положение въпросът с новите граници на страните от Източна Европа в крайна сметка се решава от Големите от Антихитлеристката коалиция. А резултатът е половинчат – от една страна, тези държави не са признати за съвоюващи и са поставени на скамейката на победените, но от друга, техните територии са запазени. Този епизод демонстрира ясно зависимостта на по-малките държави от волята на големите.
-В много държави днес има крайнодесни неофашистки групи. Научи ли си урока Европа, 72 години след победата над хитлерофашистка Германия?
–Да, Европа научи урока си и десетилетия след края на Втората световна война на континента няма война. Но положението в европейските общества се променя съобразно новите обстоятелства. Някаква форма на десен екстремизъм има и в следвоенна Европа – неонацистки групи, но те са малобройни и като цяло отхвърлени от обществото. Ситуацията в Европа обаче кардинално се промени през последните едно-две десетилетия, когато войната срещу „глобалния тероризъм” се превърна в унищожаване на държави от Близкия изток и Северна Африка, управлявани от диктатори. Тези войни, водени в защита на демокрацията се превърнаха в насилствен износ на демокрация, посрещнат враждебно от местното ислямско население. Те рикошираха в Европа, където се пренесе част от конфликта. Тези процеси придадоха нова сила на маргиналните преди това десни екстремисти. Страхът от тероризма, от наплива на бежанци и мигранти от ислямски държави наляха вода в мелницата на ксенофобския национализъм. Но този процес не е свързан с резултатите от Втората световна война, а с новия конфликт.
Тук може да се говори още много за погрешните решения на европейците при преодоляването на последиците от националсоциализма и фашизма, но този въпрос не е в пряка връзка с възхода на новия краен национализъм.
-Превърнала ли се е войната в Европа в анахронизъм и има ли опасност от нов голям конфликт на континента?
–За съжаление, не се е превърнала в анахронизъм. И няма нужда да гледаме в бъдещето, достатъчно е да си припомним войните от 90-те години на ХХ век – тогава по изключително кървав начин се разпадна Югославия пред очите на цяла Европа. Аз зная, че често пъти Балканите не се възприемат като същинска Европа, но не бива да забравяме, че именно тук е възникнала европейската цивилизация. И ако все пак можем да кажем, че разпадането на Югославия е част от рухването на социализма, какво да кажем за войните, в които участваха страните от ЕС – войната от 1999 г. срещу СР Югославия заради Косово, войните на САЩ в Афганистан и Ирак, военните действия в Либия. Така че с края на Студената война военните действия, в които участват европейски държави, нараснаха. Вярвам или по-скоро се надявам, че нов голям конфликт на континента едва ли ще има, но това съвсем не означава, че сме загърбили войните. Просто войните промениха своя характер, но хора продължават да умират. Затова е добре в Деня на победата да си припомним най-големия урок от Втората световна война, който се съдържа в двата призива с по трите думи: Никога повече фашизъм! Никога повече война!