Няма столичанин, който да не знае къде се намира улицата в центъра на София, която носи името на екзарх Йосиф I. Но живия живот и забравеното му дело на църковен деец и извисен дух на българин остават неизвестни за днешното ни общество. Повод да се присетим за този изключителен човек е 175-годишнината от рождението и 100-годишнината от кончината му.
С помощта на доц. Христо Темелски, който е посветил част от професионалните си проучвания на Екзарх Йосиф, и д-р Емилия Ценова, БНР проследи най-важните етапи от патриотичната одисея и забравените му заслуги за опазване на националната свяст.
Из българския печат след смъртта на екзарх Йосиф I:
„Всички българи от Черно море до Морава, от Бяло море до Дунава, от Охрид до Лозенград оплакват великата загуба в лицето на своя върховен духовен началник”. (в. „Народни права”)
„Една велика личност изчезна!… Поклон пред праха на великия Българин, на достойния и неуморим служител на народа”. (в. „Воля”)
„Творците на новата българска история си отиват. Отива си и Негово Блаженство, един от първите зидари на общонародното българско дело; отива ди, уви, без да види довършена сградата, за издигането на която е посветил цял живот!” (в. „Мир”)
Из дневника на екзарх Йосиф I
24 март 1915 г., неделя.
1) Целта на България е да се обедини национално, като си вземе Македония, Одринско и Добруджа от Сърбия, Гърция, Турция и Румъния. Разбита и унижена от четворица неприятели, съюзени против нея, тя не може [сама нищо], освен с помощта на едната от двете групи сили, която има интерес от една обединена България, като й даде съдействието си, да постигне поне отчасти целта си. Тия групи са: Германия и Австрия едната, и Русия, Англия и Франция, другата.
2) Първата група се стреми да се разшири на изток – Drang nach Osten и счита славянството за свой исконен неприятел, счита го за гюбре, с което да тори своята нива, стреми се към Солун и Цариград, [за] да се разшири в Мала Азия; тя е за Турция, Гърция и Румъния, [които са] неприятели на славизма и би искала да се изтрепеме ние със Сърбия, за да й отворим пътя за Солен и Цариград.
3) На Русия [й] трябва Босфорът и Дарданелите, и да спре Германия и Австрия да не завладяват Балканския полуостров и Мала Азия. Ако поиска да ни завладее ще срещне съпротивление от Англия и [от] Франция, за да не развали европейското равновесие, както и Германия и Австрия – [т. е.] цяла Европа. Русия не би била против Св. Стефанска България и ако сме откровени и искрени с нея, тя по би помогнала да ни се повърне една част от изгубеното. Кой ти скара с Русия? Стамболов и цар от страх да не би да ни глътне Русия. Но от Германия и Австрия същата и [то] по-голяма опасност. С Русия ще си запазим вярата и славянството…, така щото от германизмът и от русизмът, германизмът е по-опасен и опасността от Русия е твърде далечна.
4) Трябва само, като вземем участие във войната, да не изчерпваме силата си и да [ни] бъде здраво гарантирано, че онова, което ще ни признаят ще можем да го завладеем и задържим. Остава и да се види, коя от страните ще излезе победителка, защото България не може да води война, а [трябва] с малко жертви да вземе загубеното. Като желаем Русия да излезе победителка, желателно е даже на принципа на народността да стане съюз между България, Сърбия, Гърция [Балкански съюз] и Румъния. Ако се изморят двете страни и сключат мир, ние трябва да останем от страната на Русия, като православна и славянска за в бъдеще.
5) Българската политика води княз Фердинанд, немец и католик, доведен от Стамболов и партията му да пази България от подчинение на Русия, наложен на Русия, и който в душата си е за католицизма и германизма, против православието и Русия.
6) При всичко, че България има Конституция, но българския народ [е] и несформиран национално и политически, няма управляваща класа, няма аристокрация, няма буржоазия, няма обществено мнение; народ [от] 90 % селяни, с една интелигенция разделяна от царя на много партии, за да се гони помежду си, а той да владее и царува. На тая интелигенция безбожна и гладна той раздава властта поочередно да дойде, да се поохрани и понакраде, и която на първо място като несъстоятелна туря личния си интерес, а патриотизма за маска на всички предприятия, отгдето ще излезе гешефтът. Затова, когато дойдат на власт са лакеи пред царя и нямат мнение, и ако [случайно] имат, не смеят да го кажат. Той ги презира като безхарактерни и им налага волята си, и той не си дава оставката (министъра), догдето [царят] не ги натири с метлата. В България царува личния режим. Царят вътрешно разделя, за да царува, а вънкашно хитрува между силите и пропада между два стола. Той е ненаситен, грандоман, хитрец, не се задоволява с онова, което е според силите му и се мисли по-хитър от нсички велики господари, затова опропасти и България, и себе си. Чрезмерно горд, той счита всички българи за говедари и е убил в тях инициативата. Той се обляга на правителството, на администрацията, която всяко правителство променява, на армията, която е разделил и така доминира опозиционната интелигенция; пресата е партизанска или подкупена и пише за пари, народът всякога е с властта; даже и опозицията може да се подкупи и се подкупува от властта; и депутатите като им дават сега по 30 лева на ден са готови да си седят все депутати и да вотират за властта. От 220 депутати 40 са социалисти – широки или тесни, 60 земевладелци, които не са елементи да управляват, а да разлагат, турците са всякога за властта. Гешовата, Даневата и Малиновата партии [са] уж консервативни, [но] не са съгласни помежду си. Радославовата, Тончевата и Генадиевата [партии са] уж либерални, [но] не са съгласни тоже да се съгласят и едните, и другите да искат от царя да управляват конституционно, и той ще се принуди да се подчини; да определят една политическа, национална, независеща от волята на царя [партия] и да поведат целия народ подир себе си, каквото направиха партиите на всички държави, които влязоха във войната. Сега пък Гешовата и Даневата партии, които пропаднаха като бяха на власт от некадърност, и Чалиновата, на която царят е обещал, че ще я доведе на власт, гледат как да глътнат Радославовата [партия] уж за общото добро, за да му вземат мястото.
Партиите, подклаждани от царя, се гонят помежду си, за да се докопат до властта, за да се охранят, турят личния интерес по-горе от отечествения. И от това черпи силата си личният режим на царя, който тоже туря своя личен интерес по-горе от отечествения, и всичко – цар и партии са съгласни да поддържат този режим.
Църквата е слаба, духовенството просто, без съзнание [от] нуждата от дисциплина, за да пази своите интереси, без собствена политика. Моята задача е да не се ангажирам в някаква партия, да съм легален с короната и властта и да гледам да приготвим духовенство, образовано и платено от държавата, и да се вдигне схизмата, да намерим нещо, материална опора в Русия, и тука да уредим манастирите, да може дами да се поддържаме, защото един ден правителството ще прекрати и това, което сега дава.”
Български екзарх Йосиф I, Дневник, С., 1992, с. 822-823.