В навечерието на Втората световна война един английски дипломат обяснява на царския посланик в Париж, че англичаните не могат да разберат защо трябва да воюват заради независимостта на далечен и непознат народ. Това е народът на Чехословакия. Нашите именити англоведи не обърнаха внимание, че в Англия винаги е доминирал особен островен характер, при който понятието Европа е чуждо и обикновено е замествано с думата „континент“. Ние знаем с какви бавения, условности и съмнения Англия влезе навремето в Общия пазар. Това усещане за отчужденост ражда думата „блестяща изолация“, която е една от най-популярните думи за позицията на Англия, особено през XIX век.
Така че с излизането на Англия от ЕС, се срещаме с един исторически рецидив, който има конкретни съвременни приложения. Става дума за допитване, за референдум? Когато има допитване, значи има съмнения, има провали, има посока, която не е очакваната. Така че тук става дума не само за вроденото чувство у англичаните за различие от Европа, но и за функционалността на една институция като ЕС, която не устройва англичаните. Те с основание или не се смятат повече за донори, отколкото за реципиенти на европейската финансова институционна политика и мощ.
Така или иначе недоволството от Евросъюза в сегашния му вид го наблюдаваме в целия континент, във всички държави. То е и емоционално, и функционално. Това бюрократизиране, този канцеларски образ на чиновниците, които говорят брюкселски английски и внасят само директиви и проверяват как са вложени парите; тази почти тоталитарна зависимост на местното право от брюкселското; тази идея, че след като всички ядат спанак, трябва да ядем и ние спанак, защото това е директивата от Брюксел – неприемането на тези неща свидетелства за един чисто емоционален резерв. Аз си спомням как един хотелиер в Брюксел ми каза: защо трябва да дойде Саркози от Париж с кортеж от 30 коли? Това е емоционалната страна на въпроса – хората се дразнят, те продължават с труд едва да връзват двата края, а в същото време виждат бляскавите приеми. Когато бях в ПАСЕ в Страсбург, всяка вечер имаше по четири приема. Другата страна обаче, функционалната, е очевидна – в този си вид Европейският съюз не изпълнява обединителна функция, почива на идеята да унифицира всичко.
Все пак се оказва, че националните интереси са по-важни от общоевропейските, ако не съвпадат. Когато български кандидат евродепутат твърди, че ще защитава българските национални интереси, аз питам защо тогава отивате в съюз, където те ще бъдат застрашени? За да има нужда от защита, значи има посегателство, агресия и пр. Явно е, че в този си вид Европейският съюз, независимо каква ще бъде съдбата му, не може да съществува по начин, по който всички държави в него – от Румъния и България до Германия и Франция, да бъдат еднакво възприемани и еднакво съществуващи. Теоретично един евродепутат в България е евродепутат и за Ирландия, но на практика не става така. Нека напомня, че началото на ЕС се поставя от представителите на стоманодобивната и каменодобивната промишленост между Германия и Франция с идеята, че не трябва да се водят войни заради ресурси, за контрол на територия, за стратегически суровини, подземни изкопаеми. Днес тази „идея“ се е разпростряла до гейовете, до разводите, до браковете, до начина на обучение и здравеопазване. Явно е, че това не работи.
Абсурдно е, че Меркел и Оланд предлагат засилване точно на това, което не работи. Идеята за европейска свръхдържава с център „този“ Брюксел е пак изкуствена конструкция. Това е най-смешното. Когато нещо работи добре, го продължаваш. Когато очевидно се е провалило, трябва да го спреш, да го промениш. Много е ясно, че не може да има толкова еднакво заинтересовани страни в един съюз при положение, че в него очевидно има равни, но има някои по-равни от другите. Много е пъстър този съюз и той не може да бъде унифициран по начин, по който всички да имат полза, каквато уж е целта. Планът на Оланд и Меркел е отчаян опит да се спаси нещо, което не подлежи на спасение по този начин.
България не може да бъде кой знае какъв фактор, колкото и властта да се перчи. Една страна винаги се поставя в центъра на световните събития, когато има чувства за малоценност. Ние няма да можем да окажем влияние върху преформатирането или заздравяването на съюза. Самият факт, че Меркел и Оланд се стремят да централизират още повече ЕС, се вижда кой свири „първа цигулка“, вместо да има оркестър. Разбира се, би имало значение България да заеме позиция и да отстоява себе си, както го правят Гърция, Унгария, Чехия, Словакия… Но кога България е имала позиция? Тя има папагалския стремеж да възпроизвежда някого и все се стреми към коалиции, в които намира мястото си само формално. Папагаленето, че сме в ЕС, още не ни прави европейци. Гео Милев го е казал: „Що е Европа? Европа не е канцелария“.
Автор: Андрей Пантев, в. „Дума“