Единствено с презрение да бъдат удостоени последните ни усилия на високо ниво за направа на впечатление на Русия – това е далеч по-обидно от обидната реплика на Жириновски за пълзящите българи. Тя просто е извадена от общия контекст на презрението, което трудно може да мине за самоцелно и непредизвикано.
Официално (външното им министерство) казват за президента ни, че поведението му е „в угода на моментната прозападна конюнктура”, т. е. определят го като угодник на чужди интереси. Неофициално (Владимир Жириновски) го нарича „негодник” и „лакей на ЦРУ”, което като смисъл е същото, но не е толкова дипломатично. Военния ни министър го определят като „някакъв Шаламанов”, въпреки че измисли цяла руска война срещу България, за да впечатли НАТО. А въпреки опитите му и той да мине за някакъв, външният ни министър засега го третират като никакъв. Вероятно са чели в биографията му, че е бил на заплата към Националния демократически институт на САЩ и последните години е работил за демокрацията на места, където избухнаха спонтанни и без грам чужда помощ революции – Либия, Тунис, Украйна. Вероятно са чели първите му министерски интервюта, в които обясняваше, че никога не е работил за ЦРУ и подобни конспиративни теории го забавлявали.
Вероятно и те са се забавлявали, защото действително е забавно да работиш за организация, финансирана от някое правителство, и да си въобразяваш, че тя няма нищо общо с прокарването на интересите само и единствено на спонсора си. И вероятно смехът им е избил новата дограма на кабинетите, когато са прочели думите му, че България е суверенна държава, че взема самостоятелни решения, че правителството ни дължи лоялност само на своите граждани и на националните интереси на държавата. В такава декларация не трябва да има нищо смешно, но когато я прави човек, довчера работил за интересите на друго правителство – това няма как да бъде приемано сериозно и въобще не заслужава да му бъде обръщано внимание.
Когато една малка държава се опълчи на велика сила и започне с нея война на думи, не е задължително това да изглежда непременно нелепо.
Може да изглежда и гордо, макар и безнадеждно гордо, може да предизвика симпатии у неутралните и респект във врага. От посочения като враг обаче получаваме единствено демонстративно презрение и някакво-никаквата троица трябва да си зададе въпроса – къде бъркаме, защо не можем да приличаме поне малко на Стефан Стамболов. Който ни е любимият пример за твърда ръка спрямо Русия и който може да е бил обект на какви ли не руски чувства, но никога на презрение заради угаждане на чужди интереси. Това е и въпрос към абсолютните русофоби – предпочитате София да нервира, но поне малко да респектира Москва, или предпочитате Москва да презира София и дори да не го крие.
За получаване на елементарно уважение са необходими поне две неща – конкретни национални интереси и конкретен повод, за да бъдат защитени. Какви български интереси конкретно засегна Русия, за да даде повод на президента ни да я квалифицира като „агресивна държава”, да запрати техния президент чак в 19-и век и даже да им изнесе урок как трябва да се държат. Трябва да има нещо наистина конкретно, което засяга конкретно нас, а не световната демокрация по принцип.
Трябва да имаме личен Casus Belli, за да обявим лично словесна война на Русия. Иначе би изглеждало, че президентът ни скучае и се чуди с кого да се заяде в пресата. Трябва да имаме и отрицателен коефициент на интелигентност, за да допуснем, че самоуважаваща се държава просто ще се направи на недочула заяждането. Логично е също тази държава да се запита с какво е заслужила подобни думи от този човек и от чие име говори той. От името на държавен глава на световна сила със самочувствието да казва кой къде да живее и как да живее – което може да е нахално, но не може да бъде пренебрегнато лесно. От името на собствената си държава, която е в очевиден конфликт по очевиден проблем с Русия – което заслужава респект, дори силите да са неравностойни. Или говори от чуждо име и смело се крие зад чужд гръб – което може да предизвика само присмех, а присмехът да премине в презрение.
Когато Москва говори със София, не се съмняваме, че го прави от свое име. Когато обаче София говори с Москва – кой пише нашите реплики. Не заради друго, а защото е пропуснал да вмъкне в диалога нещо за България. И се получава немного умната ситуация, че се забъркахме във война, в която не знаем какво точно търсим. Все пак, като ще вюваме, трябва да имаме поне право на достъп до обществена информация.