Политиците често оправдават решенията си с историческите препратки и Крим също не прави изключение от тази традиция – коментира френският политолог Тома Гомар*
Когато говори за „историческото съединение“ на Крим с Русия, Владимир Путин споменава за „стратегическата важност“ на Кримския полуостров, който е „духовен източник“ за формирането на руската нация.
Президентът споменава за покръстването на княз Владимир в Херсонес и подчертава символичното, сакралното значение на Крим за Русия , съпоставимо със „значението на Храмовата гора в Ерусалим за привържениците на исляма и юдаизма“. Конфликтът в Украйна възникна върху линията на разлома между временни и духовни аспекти, между държави и цивилизации.
Но едновременно с него в Близкия изток избуя групировката „Ислямска държава на Ирак и Леванта“(известна вече просто като „Ислямска държава“ – ред.).
Причини за разкола със Запада
Конюнктурните причини са един от факторите за разкола между Русия и Запад. Кой би заложил на Башар Асад през март 2011 г., когато в Сирия започваше гражданската война? Това направи единствено Москва, която нямаше никакво желание да губи основния си съюзник в Близкия изток. САЩ и Европа недооценяваха влиянието на Русия в този регион. Междувременно Русия изобщо не е пренебрегвала преследването на своите интереси тук, подчертавайки, че нейната позиция е различна от тази на Запада. С тази цел тя поддържаше едновременно отношения със Сирия, Иран, Турция, Израел и арабските държави. Тя успяваше да води регионална политика, която не бе скована от проблеми в двустранните отношения с нито една от тези държави. Според признание на висш служител в Саудитска Арабия, Русия ясно осъзнаваше „какво не трябва да се прави в нашия регион“ – за разлика от западните държави.
Многополюсното наследство на Примаков
Геополитичесикят подход минава като червена нишка през цялата руска история. Днес тя се вижда в путиновия проект за Евразийския икономически съюз (Русия, Беларус и Казахстан), влязъл в сила от 1 януари 2015 година. Евразия и евразийството си остават концепции, лишени от конкретно съдържание и изразяващи не толкова сближаване с Азия, колкото своеобразна форма на протест срещу действията на Запада, който според Русия се опитва да я унижава през цялата й история. През 90-те години при президента Борис Елцин двама външни министри – Андрей Козирев и Евгений Примаков – въплъщаваха двете традиционни течения в руската външна политика. Първият, ръководил руската дипломация от 1990 до 1996 г, се обявяваше за интеграция на Русия в евроатлантическите структури, за да се присъедини тя към „цивилизования свят“. Вторият (1996–1998 г.) е смятал, че Русия е не просто една от европейските държави, която се стреми към тесни партньорски отношения със Запада, но и държава, която освен европейска територия включва и част от мюсюлманския Изток и Азия. Във връзка с това Евгений Примаков настояваше за многовекторност на руската външна политика и се застъпваше за създаването на триадата Москва-Делхи-Пекин. Отношенията с Китай стават приоритетно направление в политиката. До определен момент Западът гледаше на тези опити със снизходителен интерес, смятайки, че една държава в дълбока криза не е способна да материализира толкова амбициозен проект. В същото време Евгений Примаков хвърляше всички сили, за да изведе Русия на близкоизточната политическа сцена. Като арабист, който е влизал в най-влиятелните кръгове, той възобнови контактите с арабските страни, наследени от съветския период (Египет, Сирия, Ирак). Заедно с това той установи тесни връзки с Турция и Израел, създавайки „крехък съюз Москва-Анкара-Йерусалим“, който се базираше върху отхвърлянето на радикалните ислямски движения и върху избирателното икономическо сътрудничество. Владимир Путин въпреки наследството именно на Примаков. Това интелектуално наследство е по-важно за разбиране на политиката на Владимир Путин, отколкото геополитическите теории на евразиеца Александър Дугин. Евгений Примаков формулира теорията за многополюсния свят, стремейки се да разбие стереотипите за двуполюсния свят, господстващи в американската политика от 90-те години. Според тези стереотипи, от една страна, са цивилизованите държави начело със САЩ, които отстояват либералните ценности, а от друга – са изостаналите и авторитарни държави, които се намират в състояние на хаос. Примаков смяташе тази картина за невярна, простена и заплашваща Русия със загуба на идентичността, в случая, че тя се подчини на натрапвания й модел. През 2003 г. Путин приема тази теза на Примаков и подкрепи създаването на БРИК – организация, чиято първа среща на върха бе проведена в руския град Екатеринбург през 2009-та година.
Страховете и целите на Кремъл
Русия се възприема като особена цивилизация, която поддържа тесни отношения едновременно и със Запада, и с мюсюлманския свят. Затова тя води постоянен диалог с двата свята с цел да не допусне увеличаване на радикалните настроения нито в единия, нито в другия. Тези два свята трябва да се научат да се слушат един друг, вместо да си налагат ценностите един на друг: нито шариатът, нито западният тип демокрация могат да допринесат за траен мир, ако бъдат налагани с насилие. Когато е необходимо, Русия се бори и с ислямизма, и срещу западното влиянието, отстоявайки своята „особеност“. След Примаков президентът Владимир Путин винаги очертава ясна граница между ислямския „фундаментализъм“ и „екстремизма“, като набляга на това, че в самата Русия мюсюлманите и руснаците отдавна живеят в мир. Москва открито критикува Запада за използването на сила и военните интервенции, подчертавайки дестабилизиращото им въздействие: след нахлуването в Ирак бе нарушен крехкия баланс на силите в региона и избуя вечният антагонизъм между сунитите и шиитите. Най-много Москва се опасява от „назряването на световен конфликт между ислямския свят и Запада, в който тя може да бъде въвлечена. С войната в Сирия тази заплаха се превръща в реалност. Ето защо Русия подкрепя на Дамаск и през септември 2013 г. предприе дипломатически стъпки за предотвратяването на ударите срещу Сирия.
Целта на Русия е да се противопостави на двойна опасност: едната е НАТО и нейната система за противоракетна отбрана на западния фланг, а от друга са ислямските екстремисти сунити, които на южния фланг са способни да дестабилизират положението в Кавказ и Централна Азия. Крим засилва отбранителния и настъпателния потенциал на Кремъл. Територията на полуострова може да служи като естествено летище в Черно море, което дава големи възможности да се ограничи достъпа на други страни до черноморския регион и едновременно позволява на Русия да се доближи до Близкия изток. До 2020 г. в Крим могат да бъдат разположени от 7 до 10 армейски части. Сега, 10 години след иракската война, ние наблюдаваме пълна смяна на стратегическата обстановка: обсъжданият тогава проект за „по-широк Черноморски регион“ (Wider Black Sea Area) предвиждаше широк достъп към близкоизточния регион, а влизането на Румъния и България в НАТО позволи да се засили присъствието на алианса в Черно море и да се ускори сближаването на Грузия и Украйна с НАТО. В крайна сметка именно Русия укрепи достъпа си и своето присъствие в Средиземноморския регион и влиянието си на Близкия изток. От гледна точка на геополитиката Крим на Черно море и Калининград на Балтийско са двата предни поста на Русия, за които си струва да се отделя особено внимание, след като скоро ще им бъде отредено да приемат ядрено оръжие. Тези два поста автоматично засилват военния натиск на Русия спрямо Източна Европа.
Многостранни и двустранни отношения
Една от главните последици на украинската криза стана дълбоката трансформация в отношенията между САЩ, ЕС и Русия, която косвено доведе до засилване на ролята на Китай. Всъщност разколът между Русия и Запада засили желанието на Русия да се сближи с Китай, защото Москва мечтае за съвместно с Вашингтон и Пекин управлението на света.
Кризата в Украйна напомня за сложностите в отношенията САЩ-Русия. Тя демонстрира асиметричността на целите на двете държави, като засяга преките интереси на Русия и косвените на САЩ. За Америка отношенията с Русия по знамение са едва на трето място сред Китай с неговата нарастваща мощ и положението в Близкия изток. За Русия обаче отношенията със САЩ остават от първостепенна важност, защото американската хегемония се възприема като главния фактор за дестабилизацията в света, а самата Америка се възприема като съперник, който се опитва да пречи на възраждането на Русия.
Арабската политика на Москва
Като цяло Русия успя да изработи и следва своя собствена „арабска политика“, която е различна от западната политика. Тя свързва Москва и Близкия изток с хиляди различни връзки и зависимости. Да си припомним, че Владимир Путин бе първият ръководител на немюсюлманска държава, поканен на срещата на върха на Организацията Ислямска конференция през 2003 г. И че през 2005 г. Кремъл осъди публикацията на карикатурата на Мохамед в датско списание. Въпреки цялата сложност на отношения с Рияд, Москва се стреми към тяхното подобряване, разбирайки, че това е един от фактори за стабилизиране на Северен Кавказ. Само Русия съумя едновременно да признае ХАМАС (палестинската радикална групировка, която не признава държавата Израел – ред) и при това да не предизвика осъждане от Израел, който предпочете да се въздържи при гласуването в ООН на резолюция, осъждаща анексирането на Крим. Израел също отказа да въведе санкции срещу Русия и продължи с нея военното сътрудничество, предвиждащо доставки на израелски безпилотници, които осигуриха на Русия успех по време на украинската кампания. Последните години Владимир Путин засили контактите с турския президент Реджеп Ердоган и египетския президент Ас-Сиси. При това Русия продължи да играе ключова роля на преговорите с Иран и активно поддържа Башар Асад. Като цяло налага се да констатираме гъвкавостта и ефективността на руската политика в Близкия изток.
Структурна трансформация на света
Кризата в Украйна представлява една от проявите на общия процес на структурна трансформация. Отношенията на Русия със Запада трябва да се възприемат не само като остатък от Студената война, но и като свидетелство за по-дълбок разкол. Идеологията, която играе централна роля в конфликта, оголва линия на разлома: тази линия е предложеният от Русия алтернативен на Запада модел на развитие и отношенията с арабския свят.
Вторият аспект е отношението към арабския свят. С тях Русия поддържа особено връзки, които не приличат на отношенията, установени от арабските страни със Запада. Съчетавайки догматизъм в отношенията със Запада и прагматизъм в отношенията с Изтока, Русия запази историческите връзки и поддържа контакти с всички сили в региона. Освен това тя съумя да превърне защитата на християните от Изтока в инструмент на своята външна политика, като по този начин подчерта различията си със западноевропейските държави.
Украинският конфликт подтиква към преосмисляне на мястото на Русия в европейската и международната система за сигурност. Като цяло амбициите на западните лидери не надхвърлят запазването на обичайния за тях световен ред, отслабен от собствените им грешки или външни предизвикателства. Русия обаче се стреми да преформатира световното пространство. Това са новите условия за диалога, който трябва да започне, за да бъде спрян задълбочаващия се разкол.
* Тома Гомар, ръководител на отдела за стратегическо развитие на Френския институт за международни отношения (Ifri). Анализът му е публикуван в „Россия в глобальной политике“. Публикуваме статията му със съкращения.
Източник: http://temadaily.bg