Напоследък едва ли някой в България разбира какво става. Както „у нас“, така и „по света“. Онези, от които мислим, че нещо зависи, всеки ден ни опровергават. Чели сме, чували сме, знаем в минали години, кога и как, за какви прегрешения, едни наричани „велики сили“ са ни рязали, кроили, орязвали, прекроявали… На „Берлински конгреси“, „Парижки договори“, „Ньойски диктати“… Имаме си, хвалим се, тачим си „Съединението“, „Денят на независимостта“, „на храбростта“, „на будителите“… „на лъжата!“ И пак на същите, тогавашните и днешни „велики сили“ се надяваме, подмилкваме, подмазваме… „Съединени“, „храбри“, „независими“, „будни“, „нелъжливи“… Ще ми каже ли някой защо я няма днес Русия!
По-добре никой да не ми казва. Първо, и той не знае.
И второ, ще ме излъже
Чух едно девойче пред паметника на Апостола тези дни да изрича „Този объркан свят“… И още ме е страх, като си помисля. Как по-натам ще върви, какво ще го крепи… И си преповтарям стиховете на големия поет, поета на войниците, полковник Евстати Бурнаски, посветени на Драгомир Шопов: „Повярвай, приятелю, аз вече се плаша,/ че всичко наопаки става у нас./ Родината – чужда!/ Чужбината – наша!/ …Стоим без заплати – работим напук!/ Печелим на тъмно и губим наяве…“ Чист поетичен плач.
В друго свое стихотворение поетът се терзае: „Какво ли зърно мога да посея/ в пустинята на белите листа?/ Гласът на чувствата е за музея./ Разпъната на кръст е съвестта…“ На преклонната си патриаршеска пусия патриотът се коси какво още да стори, за да е полезен в оставащите дни. И сам се теши: „Животът ни е дар. Не е обида./ Сънувах ли го? Или го живях?/ Все някой ден и аз ще си отида./ БЪлгарийо, за тебе ме е страх…“ Така е озаглавил и стихотворението си – „Страх“. Аз го провокирам: „За тебе ме е срам…“ Само ме изглежда със стресиращ укор. Да му завиди човек.
Руската помощ не е чужда
Ей го Трети март. Най-българският ден, първият, незаобиколимият. Без който нямаше да ги има другите. Защото нямаше да я има и България. И нас. И ония, които днес истерясват срещу Русия. Горките. Кой да им каже! Било е само преди сто и няколко години. А хич не е трудно. Дори за вярващите. Българското „Сбогом“ е руското „С Богом“, в моя край на Задушница още казват „Одуше“… Амнезията колкото е медицинско, толкова е и политическо понятие. Особено в България. А бацилите винаги долитат с банкнотите. При мизерниците!
От началото на тази „литургия“ искам много разбираемо да припомня, особено на и.д. „държавен глава“, псалма за българина Георги Антонов Цариградски от Кюстендил. Един средностатистически голям българофил. За което е награден от руското командване с два Георгиевски кръста. Без да е бил тоталитарист, социалист и комунист. А защото е помагал на руснаците да преминат Балкана през зимата. Знаел е още, че те са тръгнали да освобождават България. И не е бил „информиран“ от ЦРУ, ДС, ЩАЗИ, Гулаг…, че ще окупират и България, и Европа… Такива работи. Нямало го е Роско да му дръпне едно словце, без да поглежда в някакво листче. Това е!
А иначе
кюстендилецът Георги Цариградски
си е един чист обикновен изстрадал и не много известен българин, втурнал се да помага на освободителните руски войски. Което фактически си е продължение на националнореволюционната борба, зачената и ръководена от Левски. Нищо, че Апостола проповядва да се уповаваме на собствените сили. Дори голямата Русия доста се озори, какво оставаше българите сами да сколасат. Но на помощ на руските войски наистина се притекоха. От Плоещ и Опълчението, през Стара Загора и Шипка, масово и героично, млади и стари. Балканът помни!
До освобождението на гр. Етрополе роденият около 1845 г. и завършил медицински „лицей“ в Галатасарай – Цариград, Георги Цариградски изпълнява медицинска служба в турската армия. Докато на края с риск за живота си успява да премине на страната на русите. Това е в началото на ноември 1877 г. в гр. Етрополе. А на 12 ноември градът е освободен. И Георги Цариградски, довчерашният лекар в турската армия, дава ценни сведения за състава и разположението на турците в Орханийско, на Арабаконак и в Софийско.
Българската дясна ръка на руснаците
Ето какво казва за него командирът на 2-ра бригада от 3-та пехотна дивизия ген. Дандевил: „Това бе переводчик, наричащ се доктор, българин, намиращ се на турска служба, и останал от турците, отстъпващи от Етрополе, като обявил, че желае да служи на нас, против своите врагове. Ген. Гурко го изпрати при мен, където той беше много полезен. Безстрашен, кипящ от енергия, неуморим, макар и болничав, ненавиждащ турците…“ Това са първите впечатления и оценки за българина Георги Антонов Цариградски. И те ще продължат да са все най-възторжени. Заради приноса, помощта и полезността му при руските победи.
А кюстендилецът Цариградски съвсем не е единствен и сам. Помощта на българското население, оказвана на освободителните руски войски, е разнообразна, повсеместна, безкористна, от началото до края на войната. По-късно, при Шипка, в епичните августовски боеве, дори жени ще се включат да носят вода за жадните на върха, ще помагат на ранените. А по времето, когато Цариградски е прикрепен към ген. Дандевил, има належаща нужда от хора за пренасянето на снаряди. И тук се притичват много българи – мъже, жени, особено жителите на Етрополе. От 21 до 24 ноември точно помощта на българите осигурява артилерията на русите срещу Арабаконашката турска позиция.
Сигурно за тази помощ, организирана и от Цариградски, говори ген. Дандевил. Когато на едно от руските оръдия е повреден лафетът, българи от Етрополе, събрани от „доктора“, при трудни условия доставят изправен лафет на бивака на драгуните. За конете също трябва сено в снежната пустош на Балкана. Пак Цариградски, и пак етрополци са на помощ: „150 пуда сено е купено, но как да го доставя тук – още не знам. Изпратих переводчика в Етрополе да наеме носачи“ – докладва ген. Дандевил на началника на щаба на Западния отряд ген. Нагловски.
С два Георгиевски кръста
Цяла сага е пребиваването, подвизаването, помощта за руските войски лично или организирана от българина Цариградски. „По сведения, събрани от переводчика, намиращ се при ген. Дандевил, в София има 4 табора, в кръг около София има ров и под Витоша – укрепления. В Ташкисен (дн. Саранци) има около 300 човека в укрепленията и склад за продоволствия…“ Подробности за цяло Софийско осигурява пак кюстендилецът. И всички те служат на най-важните руски щабове за планиране на бойните действия. А сведенията са абсолютно точни. За събирането им Цариградски не само разпитва българи, бегълци, пленници, но изпраща и разузнавачи…
Какви ли задачи не изпълнява този типичен съпричастник на руските войски. В клисурата на рекичката под Арабаконашкия проход 5-6 мелници-караджейки мелят нощем за турците, поради което са обезвредени. „Разрушаването на мелниците извърши переводчикът Цариградски с 5 казаци и няколко българи. Предвид близостта на турците той разрушил канала, унищожил камъните и донесъл в отряда брашно, колкото можал да донесе с българите“ – пише на 2 декември за действията на отряда ген. Дандевил. Тук етрополци действат заедно с четата на дядо Ильо Марков.
Това е българинът Георги Цариградски в очите на руските генерали и войници. Тръгва от Етрополе в началото на ноември 1877 г. и достига до Пловдив и Хебибчево вече официално като преводач на Трета гвардейска дивизия. И навсякъде е в първите редици, където е най-нужен. И като най-близък в щаба на ген. Дандевил през януари 1878 г. си правят обща снимка в Одрин. Където е с двата си Георгиевски кръста.
Щабът на ген. Дандевил. Цивилният с двата Георгиевски кръста е Георги Цариградски. Снимката се намира в албума „Забалканский поход 1877/78 г.“ на фотографа Ив. Иванов. По всяка вероятност тя е правена в Одрин преди 29 януари (стар стил), когато 3-та гвардейска пехотна дивизия напуска града.
Автор: Димитър Копривленски, в. „Дума“