Хората условно могат да бъдат разделени на «коткари» и «кучкари». Тези два лагера са в постоянна «студена война». Да се опитаме да решим техния спор, като определим, кой все пак е най-добрият приятел на човека: котката или кучето.
Заслуги пред човечеството
Един от главните аргументи на «кучкарите» е отдавнашната дружба между кучето и човека. Първите кучета били опитомени преди повече от 30 хил. години, докато котките станали спътници на хората преди едва 10 хил. години.
През дългите години, прекарани с човека, кучета овладели много полезни професии. Започнали, разбира се, като ловци. Първите, още полудиви, кучета помагали на хората да гонят дивеч и получавали за това своя дял. Кучетата-пазачи пазили становете на първобитните хора. Овчарските кучета се грижели за стадото. По-късно човекът се научил да използва кучетата като впрегатни животни: появили се впрегатните кучета, предците на днешните лайки.
Прогресът подарил на кучетата редица нови професии. В наши дни на хората се притичват на помощ кучета-полицаи, кучета-спасители, кучета-водачи. По време на Втората Световна война кучетата търсили бомби, предавали послания, с цената на живота си взривявали танкове.
А котките… «Котките са безполезни животни!» – това е лозунгът на повечето «кучкари». Но така ли е? Котката била опитомена в Египет – най-големия селскостопански център в древния свят. Египет търгувал със зърно, в хамбарите му имало много запаси. Освен това, в хамбарите живели мишки и плъхове, които унищожавали зърното. За да се бори с тази напаст, човекът опитомил котката: малък хищник, отлично приспособен за лов на гризачи. В наши дни котките рядко изпълняват преките си задължения. Все по-често хората ги взимат за компаньони (докато понятието «куче-компаньон» се е появило не толкова отдавна). «Не ни трябват някакви особени причини, за да обичаме котките!» – казват «коткарите».
За какво говорят… кучетата
За домашните животни е много важно да умеят да комуникират. Затова човекът (съзнателно или не) опитомявал преди всичко стадните животни, свикнали да взаимодействат с другите от племето с помощта на мимика и глас. Прието е котките да се смятат за изключение. Котката, казват, е индивидуалист, тя е привързана към дома, а не към стопанина. Справедливо ли е това твърдение?
Да погледнем кучето: то има много начини да съобщи на човека, какво чувства. Най-простите знаци от кучешката комуникация ги знаят дори децата: маха с опашка – «харесваш ми», свива ушите и ръмжи – «по-добре не се приближавай!» Опитните кучкари прекрасно разбират кучешкия «език».
Но собствениците на котки справедливо ще възразят, че и техните питомци имат много развити комуникационни умения, въпреки че са произлезли от дивите степни котки, които живеят сами и се срещат само няколко пъти в годината, за да осигурят потомство.
Съвременните котки отлично изразяват чувствата си с помощта на мимика, поглед, движения. Могат много точно да идентифицират човешката интонация и дори да я имитират! На това са се научили, по всяка вероятност, в процеса на опитомяване, без да имат инстинктите на стадни животни.
Има и друго обяснение за извънредно развитата система на комуникация на домашната котка. Когато животните остават без стопани и се оказват на улицата, те много бързо подивяват. Сами да оцелеят им е трудно и те се събират на глутници. В тези глутници има строга йерархия и разпределение на отговорностите. Някои изследователи смятат подобни глутници за признак на вторично подивяване, т.е. връщане към дивото състояние. Това означава ли, че и дивите предци на котките са били колективни животни?
Учението е светлина!
Често за довод в полза на кучешкия интелект се използва това, колко добре кучетата се поддават на дресиране. Освен работещите кучета, които ги учат да изпълняват определени команди, има и кучета-спортисти. Международните асоциации за киноложки спорт провеждат ежегодни състезания, кучешки олимпиади, където четириногите атлети дърпат въже, носят тежести, участват в щафетни бягания… Дори работниците се състезават: има състезания за кучета-овчари, надбягвания с кучешки впрягове.
Кучето е един от най-разпространените рунтави циркови артисти. Да си спомним чеховата Каштанка и нейния учител, чийто прототип е бил известният дресьор Владимир Дуров.
Котките, определено, по-трудно се поддават на дресиране. Но причината не е толкова глупостта, колкото липсата на интерес към ставащото. Котката трябва да я заинтересувате, да я мотивирате да изпълни определена задача. По време на един експеримент било доказано, че котките, на които им давали една след друга лесни и трудни задачи, решавали по-бързо трудните задачи, отколкото котките, на които им давали само трудни задачи. Ако задачата е трудна за изпълнение, котката бързо губи интерес към нея. Затова опитните дресьори, като измислят трикове за тях, използват природните способности на котките. В тези случаи котките показват удивителни резултати. Доказано е, че котките помнят по-дълго от кучетата. По време на друг експеримент било открито, че котките имат зрителна памет, която може да се сравни с тази при маймуните.
Животните, които лъжат
Австрийският учен Конрад Лоренц получи Нобелова награда за изследванията си в областта на етологията (наука за поведението на животните). Въпросът за отношенията на човека с най-близките му съседи – котката и кучето – Лоренц го разглежда в книгата «Човекът намира приятел».
За основна проява на интелигентност при подопечните си той смята умението да лъжат. Описва няколко комични случая, показващи удивителния интелект на кучетата. Герой на една от тези истории е стар булдог Були. С възрастта започнал да не вижда добре и понякога не познавал отдалече стопанина си. Кучето се спускало с лай към чуждия, както му се струвало, човек, но с приближаването си разбирал, че лае стопанина си. Тогава, все едно нищо не се е случило, подминавал стопанина си и отивал до оградата, от другата страна на която живеело друго куче и се правел, че именно него го лае. Разкрили «лъжата» едва когато зад гърба на стопанина се оказала глуха ограда. Кучето го подминало и след кратко колебание започнало да лае празния ъгъл на двора.
Лоренц смята, че котката е жертва на стереотипите. Често я наричат коварна лъжкиня. Но годините наблюдения не дали на учения нито едни пример, че котките лъжат или хитруват. Напротив, смята котката за едно от най-честните домашни животни. «Но аз изобщо не смятам тази неспособност да лъжат за признак за превъзходство на котката. Това умение, свойствено за кучетата, според мен, доказва, че в психическо отношение те стоят по-високо», – пише Лоренц.
С какъвто се хванеш…
Поговорката «живеят като котка и куче» отдавна би трябвало да се промени на «живеят като коткарка с кучкар». Психолозите смятат, че има два «чисти» типа хора, които гледат котки и които гледат кучета. Собственикът на котката обикновено си го представяме като възрастна самотна жена, на кучето (особено ако е голямо) – като млад брутален мъж. Разбира се, това не винаги е така.
Въпреки това, има черти, които са присъщи повече на собствениците на котки и други, присъщи на кучкарите. Може би, стопаните подсъзнателно ги заимстват от своите домашни любимци, а може би, взимат определено животно, което повече отговаря на техния характер.
Стопаните на котките, обикновено, са по-независими. Като правило, те са индивидуалисти, стоящи малко встрани от останалите. Те рядко влизат в открит конфликт, сблъсквайки се с агресия, те оказват пасивна съпротива, очаквайки момент за контраатака.
Стопаните на кучетата са по-зависими от мнението на околните. Хората и общуването са им нужни като въздуха. Те често действат праволинейно, посрещат проблемите фронтално. В същото време стопаните на кучетата могат да проявят агресия, ако усетят, че правата им са накърнени.
Спорът между стопаните на котките и на кучетата може да продължи вечно. Но, както ни се струва, Конрад Лоренц е направил равносметката преди много години. «Тези, които обичат кучета, често не могат да понасят котки, а тези, които обичат котки – не понасят кучета. И при едните, и при другите, според мен, това е признак за известна дребнавост на характера, – смятам, че истински ги обича и ги разбира животните само този човек, на когото тези две най-близки ни животни му вдъхват еднаква симпатия. Този, който обича природата с истинска любов, изпитва най-голям възторг от безкрайното разнообразие от живи същества и от безбройните начини, по които природата създава съвършени хармонии».
Вера Потопаева
Источник: Собаки и кошки: кто умнее
© Русская Семерка russian7.ru