Автор: Валентин Хаджийски, „Труд“.
Първата цел на Путин е, разбира се, да преутвърди статуса на Русия като суверенна велика сила с глобално влияние и призната сфера на интереси, простираща се и извън границите на бившия СССР. И тя е вече изпълнена: Русия еглавен играч в най-заплетения съвременен възел от противоречия – сирийската криза и произтеклите от нея украинска и европейска бежанска криза. За няколко дни всички ключови световни лидери, свързани със сирийската криза, се срещнаха по своя инициатива с „изолирания“ Путин. Русия проектира военнополитическа мощ и самочувствие, далече надхвърлящи икономическата й и демографска тежест.
Лишени от стратегия, заплетени в противоречия, с компрометирано и очевидно некомпетентно външнополитическо ръководство, САЩ окончателно изтърваха инициативата в Близкия изток и вървят след събитията – одумват, оплакват се от действията на Путин от тъчлинията. Китай е още твърде далече от такава военнополитическа мощ и самочувствие и – подтикнат от късогледата политика на Обама в Югоизточна Азия, уж новия „стожер“ на американската дипломация – предпазливо следва Русия.
ЕС – парализиран от многото си паралелни беди – засега е неспособен на смислена координирана реакция по Сирия, но ако евроелитът е в мозъчен колапс, европейските страни една по една ще почват да търсят сътрудничество с Русия, която хем се позиционира като защитник на Стария континент от бежанския потоп, хем санкциите срещу нея все повече съсипват европейската икономика. Над 500-милионна Европа, най-голямата икономическа сила, няма вечно да остане заложник на хегемонизма на американските неоконсерватори и на интереса на сравнително незначителното си автентично антируско лоби – английските тори, Полша, Западна Украйна, балтийските републики (със значително руско население) и Румъния. Българските русофоби са кресливо малцинство. Поне 80% от европейците желаят добросъседство и взаимоизгодно сътрудничество с Русия – и това ще стане факт в най-скоро време.
За разлика от СССР днешна капиталистическа Русия не предлага комунистическа алтернатива на САЩ, поради което не плаши и традиционните елити в Третия свят, а само прагматично преследва интересите си. Тя вече е глобален военнополитически балансьор на САЩ – и това, ако и да не създава наистина „многополюсен“ свят, слага край на монополната хегемония на Вашингтон, причинила колосални беди на света и на самите САЩ. И е изключително в интерес на България, която в последните години пострада много от американската хегемония – загуби суверенитет, пропиля икономически възможности, подчини се на диктата на западните корпорации, създаде се изкуствена и нежелана от мнозинството българи конфронтация с Русия и потенциална военна заплаха.
Втората цел на Путин със защитата на Башар Асад, която той огласи в ООН, е да се сложи край на насилствения износ на „демокрация“ от САЩ и ЕС, т.е. на създаването на „прозападни“ режими в Източна Европа и в Третия свят. Тази западна политика се провали напълно през последното десетилетие и половина – от Афганистан и Ирак до Либия и Украйна – и беше крайно време да се прекрати. Както Путин каза в ООН, вместо демократизация на държавата, външната намеса на Запада в тези страни донесе нейното разрушаване, хаос, гражданска война и милионни бежански потоци. Пиша това като бивш защитник на намесата на САЩ в Ирак, който тогава вярваше, че тази страна може да се превърне в арабска Германия от след 1945 г.
В интервюто си за американските телевизии CBS и PBS преди заминаването си за Ню Йорк Путин каза, че в Москва знаят кой американски дипломат на кой украински политик давал указания и пари в навечерието и по време на киевския въоръжен преврат от февруари 2014 г. Сигурно същото ще се каже и за България от 2013-2014 г. Важна е и ролята на издържаните от САЩ и западноевропейски фондации НПО – фактически пропагандни и квазипартийни централи, играещи първостепенна политическа роля, без никой да ги е избирал.
В Сирия Путин доказа, че НАТО е отживяла времето си структура от Студената война, която няма друга роля освен конфронтация с Русия, а в случая на България – в създаването на изкуствена заплаха за сигурността й. След срещата на Обама и Путин в ООН чухме от американската страна, че координацията по сирийската криза ще става само между двете столици, без участие на НАТО. Но щом НАТО няма роля и в най-голямото днешно предизвикателство за европейската сигурност – бежанската криза, значи тя изобщо няма конструктивна роля и е фактор за несигурност в Европа. Пиша това като бивш защитник на членството ни в НАТО, който вярваше, че само така ще се гарантира членството ни в ЕС и необратимостта на демократичните промени у нас.
Неофициалните анкети в европейските и американските медии, а не само в България, показват, че масовият европеец и американец, а не само масовият българин, разбира това и симпатизира на аргументите на Путин. Подкрепата му от над 90% от читателите на консервативния парижки „Льо Фигаро“, на консервативния нюйоркски таблоид „Дейли мейл“ (който два дни преди това на първа страница го карикатуреше заради ООН) е многозначителна. Време е европейската, а и българската външна политика да се приведат в съответствие с желанието на мнозинството.
Но Путин преследва в Сирия и други цели – и една от тях, също вече до голяма степен изпълнена, е да консолидира шиитска коалиция срещу износителите и покровителите на сунитски радикализъм – Саудитска Арабия, Катар и Турция, също и главните американски сателити в региона. Изострянето на конфликта между шиити и сунити, разбира се, започна по вина на САЩ в Ирак и след това в Сирия от началото на „Арабската пролет“.
Шиитите са естествен съюзник на България още от XV в. – от въстанието на шейх Бедреддин Симави. Шиитите у нас са около 13% от мюсюлманите и за разлика от сунитите никога не са смятали цариградския халиф, след него и турския републикански премиер, за свой духовен водач, и винаги са били лоялни на българската държава. В България има много места, свещени и за шиити, и за православни. Ислямизмът се внася у нас и в Европа от сунитски радикали от Саудитска Арабия и Катар. Интересът на България и в този пункт налага сътрудничество с Русия, чийто опит със собственото й значително, предимно сунитско, мюсюлманско малцинство е достоен за изучаване. Още повече че в речта си в ООН Путин се позиционира и като глобален авторитет за всички мюсюлмани в борбата им срещу радикализма в собствените им редове.