Автор на коментара в „Нешънъл интерест“ е Тед Карпентър, специалист по отбрана и външна политика в Института Като, автор на десет книги.
Вашингтон продължи и задълбочи балканските си грешки няколко години след намесата в Босна, когато се намеси в Косово. Гражданските конфликти в неспокойната, преобладаващо албанска провинция на Сърбия, къкреха и се разпалиха в средата и края на 90-те години на миналия век. Този път Вашингтон дори не направи жест за съобразяване с водещите европейски държави, а пое ръководството на политиката. В крайна сметка Съединените щати проведоха седемдесет и осем дневна въздушна война срещу Сърбия, принуждавайки Белград да изостави контрола на окупационните сили на НАТО, работещи под прикритието на резолюция, одобрена от Съвета за сигурност на ООН. Русия неохотно се съгласи с тази миротворческа резолюция, въпреки че връзките на Москва с Белград и руските интереси на Балканите датират от деветнадесети век.
Тази стъпка отразява военната, икономическата и дипломатическата слабост на Русия след разпадането на Съветския съюз. Въпреки яростта от политиката на НАТО, имаше малко руски лидери, които смятаха, че могат да направят нещо в отговор на намесата на Запада в традиционната руска сфера на влияние. Дори и след изненадващо пасивния отговор на Москва, арогантността на Вашингтон почти предизвика трагедия. В последните дни на войната Москва изпрати символичен мироопазващ контингент за Косово, без предварително разрешение от западните сили. Върховният командващ НАТО, ген. Уесли Кларк от американската армия, нареди на британския командир ген. Майк Джексън да постави под контрол летището край столицата на Косово Прищина и да предотврати кацането на руските военни самолети – със сила ако е необходимо. Джексън категорично не се подчини на заповедта на Кларк, заявявайки безцеремонно, че няма да започне Третата световна война заради американския генерал.
Намесата в Косово създаде някои ужасни прецеденти. Воденият от САЩ съюз с предполагаема отбранителна роля нападна държава, която не е атакувала нито един член на НАТО, независимо от гневните протести на Москва и насилствено отдели провинцията на суверенна държава, поставяйки я под международен контрол. Този набор от обезпокоителни прецеденти се усилваше от действията, предприети от Съединените щати и техните съюзници в началото на 2008 г. Косово искаше да обяви официалната си независимост от Сърбия, но беше ясно, че такъв ход ще бъде изправен пред определено руско (и вероятно китайско) вето в Съвета за сигурност на ООН. Вашингтон и специалната коалиция на страни от Европейския съюз безмилостно заобиколиха Съвета за сигурност и одобриха декларацията за независимост на Прищина.
Това беше изключително спорен ход. Не всички държави-членки на ЕС бяха включени в политиката, тъй като някои от тях се притесняваха от по-широките последици. Испания се тревожеше от насърчаването, което такова решение можеше да даде на собствените й отцепнически движения, особено на баските и каталунците. Гърция и Кипър бяха дълбоко загрижени, че ратифицирането на насилственото разделяне на Косово от Сърбия би могло да узакони предишното отнемане с военна сила от страна на Турция на северната част на Кипър и последвалото учредяване на Севернокипърската турска република в тази окупирана територия.
Руските лидери протестираха остро и предупредиха, че неупълномощените действия на Запада създават опасен, дестабилизиращ прецедент. Вашингтон отхвърли тези оплаквания, твърдейки, че ситуацията в Косово е уникална. Помощник-държавният секретар по политическите въпроси Никълъс Бърнс направи това на изричен брифинг на държавния департамент през февруари 2008 г. Тъй като ситуацията беше уникална, той настояваше, че косовската политика на Запада не създава прецедент по отношение на други етнически сепаратистки ситуации. Едновременната нелогичност и хибридност на това положение бяха спиращи дъха.
Западните сили скоро откриха, че само защото казаха, че тяхното действие в Косово не е създало прецедент, това не е било така. Русия показа това само няколко месеца по-късно. От разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Грузия се занимаваше със сепаратистки усилия в два региона – Южна Осетия и Абхазия. Националното правителство на президента Михаил Саакашвили в Тбилиси не упражняваше никаква власт над нито една от двете области, а руските „мироопазващи“ войски бяха в Южна Осетия.
Когато силите на Саакашвили започнаха офанзива, за да потвърдят контрола над Южна Осетия в началото на август 2008 г., като извършиха артилерийски преграден огън срещу самопровъзгласената бунтовническа столица, руснаците контраатакуваха и скоро пристигнаха в покрайнините на Тбилиси. Предсказуемо Съединените щати и техните съюзници обвиниха Москва за конфликта, въпреки че последващо разследване от страна на Европейския съюз определи голяма част от вината за Саакашвили. Войната продължи само пет дни и когато свърши, Кремъл разясни, че подсилената руска сила ще продължи да защитава автономията както на Южна Осетия, така и на Абхазия. Паралелите на ролята на НАТО, която не позволи на Сърбия да възвърне контрола над Косово, не бяха особено сложни.
Администрацията на Джордж Буш осъди както първоначалното нахлуване на Москва, така и последвалите действия на Кремъл, както направиха и съюзниците на Вашингтон в НАТО. Но точно както Русия не беше в състояние да направи много за поведението на НАТО в Косово, така и западните сили (с изключение на започването на война срещу Русия) не могат да направят нищо за намесата на Москва в Грузия. Епизодът бе друг етап в продължаващото влошаване на отношенията между Запада и Русия.
Духът на косовския прецедент отново се събуди за Съединените щати през 2014 г., когато Кремъл засили военното си присъствие на полуостров Крим и го използва за „надзор“ на референдум, в който Крим гласува да се отдели от Украйна. Тази стъпка беше прелюдия към анексирането на полуострова от Русия. Вашингтон реагира с още по-голям гняв, отколкото след нахлуването на Москва в Грузия, бързо налагайки редица икономически санкции срещу Русия. На пресконференция президентът Обама пядосано заяви, че на Русия не може да бъде позволено да преначертае „границите на Европа с дулото на пистолета“. Нито един от журналистите в залата не попита президента какво смята, че е направила НАТО в Косово.
Намесата в Косово беше още по-лоша грешка в международната политика на САЩ, отколкото предишната намеса в Босна. Тя даде възможност на изключително противното политическо движение – Армията за освобождение на Косово, която извърши редица нарушения на правата на човека. Мисията допълнително трансформира НАТО от отбранителен военен алианс в механизъм за агресивни кръстоносни походи, създаващи нации. Принудителното ампутирането на територия на суверенна държава създаде тревожен шаблон в международната система след Студената война. Вашингтон допълнително подкопава международното право, като заобикаля Съвета за сигурност на ООН и използва специална западна коалиция, за да даде независимост на сепаратистката организация. Тези мерки поставят крайно неблагоприятни прецеденти, които се завърнаха, за да засегнат Запада. И накрая, но със сигурност не на последно място, действията на Съединените щати и техните съюзници от НАТО в Косово допълнително отровиха отношенията с Русия. Във всяко отношение ръководената от САЩ мисия в Косово беше неразумна и непродуктивна.
Източник: БГНЕС