Автор: ДУБРОВИН Денис Ръководител на представителството на ТАСС в Белгия
Денис Дубровин – за това, защо Западът не може да си позволи да чуе Путин
Може би Западът просто не разбира Путин? Може би сегашната конфронтация е грешка, трагичен резултат от неразбирането между Русия и Запада, които можеха да изградят траен мир още преди 15 години, основан на доверие и взаимно разбирателство? Западните интелектуалци все по-често си задават такива въпроси. Обаче, те са закъснели с почти 20 години.
Неотдавна, в интервю за Der Spiege подобна гледна точка изразил Хорст Телчик, бивш съветник по въпросите на външната политика и сигурността на германския канцлер Хелмут Кол. Според него, в началото на 2000-те години Владимир Путин бил настроен на сближаване с Европа, но тя отказала да се отзове на идеята на Русия. Бившият съветник изразил увереност, че тогава Путин е бил готов да обсъди дори членството в НАТО и създаването на глобална търговска зона Русия – ЕС.
Телчик и много други западни експерти и бивши политици, изразяващи аналогична гледна точка, са напълно прави. Но къде са били те преди, докато са заемали най-високи длъжности в западната политическа йерархия и когато нашето настояще е било все още мъгливо бъдеще, зависещо в това число от техните решения?
Заслепени от кризата
Кризата в отношенията между Русия и Запада не само върна света към ерата на Студената война. Днес нивото на доверие между Москва и западните столици е по-ниско, отколкото в периода на последния връх на конфронтацията между СССР и САЩ през 1981-1983г. В резултат на това, за периода от 2014 до 2019 г., вероятността от глобален военен конфликт се превръща от невъзможна в напълно реална.
Скоростта на разпадането на привидно непоклатимия световен ред разтърси много представители на западните елити и ги накара да се замислят сериозно за причините за този геополитически катаклизъм. В действителност, предпоставките за кризата се развиваха постепенно, в продължение на последните 25 години – от края на 80-те години, но Западът отказваше да забележи това, въпреки предупрежденията на Русия.
Меден месец
В края на 80-те години отношенията между Москва и западните столици изглеждаха розови: меденият месец в отношенията между СССР, а след това Русия и Запада започнаха с разрушаването на Берлинската стена и оттеглянето на Съветската армия от ГДР и други държави от Варшавския блок през 1989 година. Но още тогава се появи разлика във възприемането на тези събития. Михаил Горбачов (без значение на ролята му в разпадането на СССР) възприемаше случващото се като премахване на конфронтацията и ядрената заплаха за мира, края на Студената война, на договорни условия. САЩ оцениха това като своя победа в Студената война и безусловната капитулация на СССР. Впоследствие в Съединените щати даже отляха медал „За победата в Студената война“. Ако се погледне на реалните последици от тези събития, Съединените щати бяха прави в своята оценка.
От началото на 1990-те години се извърши истински прелом в отношенията между Запада и Русия. Руснаците станаха интересни, те бяха желани гости (и развлечение) на многобройни срещи и форуми. Западните елити се наслаждаваха, когато бивши комсомолци, пребоядисани като бизнесмени и политици, на международните форуми в надпревара се клеха в своята привързаност към пазарната икономика, в новите отношения със САЩ и ЕС, без да забравят да обвиняват СССР за миналите ужаси на Студената война, репресии, окупацията на европейските народи и прочее и прочее.
На руските дипломати, които продължаваха поне да се опитват да отстояват геополитическите интереси на страната в света, с изтънчена учтивост обясняваха, че СССР е загубил Студената война и неговата отломка, Русия, живее на кредити от МВФ и трябва да бъде доволна от възможността да изпълнява неговите препоръки за изграждане на нормална пазарна икономика, и цивилизовано демократично общество. След това, в откровени разговори с приятели, те признаваха, че при завръщането си у дома след такива преговори, те буквално не могли да сдържат сълзите си от съзнанието за унижение и безсилие. Тези хора, обаче, на Запад се възприемаха като досадна отживелица на Светския съюз, които трябва бързо да променят своя мироглед.
Вкупом в западните СМИ и общества към Русия и руснаците цареше благодушно – подигравателно отношение, а в руското медийно пространство доминираше подкупващо-завистлив тон по отношение на Запада. Тези медийни тенденции бяха активно циментирани и укрепени с помощта на множество западни експертни организации, фондации и аналитични центрове, предоставящи грантове и провеждащи форуми за млади журналисти.
Първата чеченска война и първото скарване
Първото изостряне на отношенията става много преди Путин. Тонът на западните медии по отношение на Русия кардинално се промени за една нощ след началото на първата чеченска война (1994-1996 г.). Малцина сега си спомнят каква вълна на ненавист се случи в този момент в западните СМИ, което между другото, е било голяма изненада за новия руски елит, оглавяван от Борис Елцин.
Сега причините за това избухване са напълно разбираеми. Русия изведнъж отказа да се разпадне, както направи Съветският съюз. Вместо да се покае за греховете на предците си при всяка отцепена територия, тази страна (към която Западът не изпитва никакво уважение, а само понякога – снизходително съжаление) изведнъж се опита да покаже зъбите си.
Първата Чеченска война беше болезнена и трагична кампания, но също така даде мощен тласък на зараждащото се самосъзнание за нова Русия, за нейното общество, елити, специални служби и армия. Същността на първия урок се заключаваше в осъзнат спомен, че държавата има свои собствени интереси, които трябва да се отстояват, дори пред лицето на стратегическите партньори.
През тръните към?
Идването на Владимир Путин на поста, отначало като и.д. Министър-председател, а след това и ръководител на Правителството на Русия през втората половина на 1999 г., съвпадна по време с две войни. През март Югославия беше бомбардирана от НАТО, в резултат на което започна политическият процес за ликвидиране на Югославия като суверенна държава. На 7 август 1999 г. започва нахлуването на бойците на Басаев и Хатаб в Дагестан, което положи началото на втората Чеченска война.
Тези войни дадоха още два урока. Първо, стана ясно, че Русия е в състояние да се защити със собствени сили, въпреки противодействието на Запада и мащабното наводняване с терористични групи на нашата територия от радикални ислямистки организации в Близкия изток. Второ, беше демонстрирано, че силата остава ключов инструмент в международната политика и Западът е готов да прибегне до използването й за постигане на собствените си цели, макар и не без колебания и съмнения.
За членството на Русия в НАТО
Но и тогава външнополитическият курс на новото ръководство на Русия остава насочен към развиване на стратегическо партньорство със Запада. Въпреки засилването на радикалните и дори националистични позиции в руското общество, Москва активно обсъждаше с Вашингтон и Брюксел възможности за създаване на нова система за сигурност в Европа, която да изключи риска от войни между водещи държави. Днес, на вълната на кризата в отношенията със Запада, много експерти обясняват тази позиция със слабостта на Русия по онова време, но тук не става въпрос само за съотношението на силите.
И на Запад, и в Русия в онзи момент, както и сега, имаше разбиране за недопустимостта и безсмислието на прекия военен конфликт. Комбинирането на икономическия и военния потенциал на Съединените щати, Русия и Европейския съюз би позволило на участниците да минимизират военните разходи, залагайки на икономическото развитие. Всичко, което беше необходимо е да се договорят правилата на играта, при които би било възможно такова обединяване.
След войната в Югославия и последвалата поредна криза в отношенията между Русия и НАТО, отново възникна въпросът как по-нататък да се изграждат отношенията. В този момент дори се обсъждаше възможността за влизане на Русия в НАТО. Между другото, като минимум, това беше поне за трети път, когато Москва сериозно обмисляше възможността да се присъедини към алианса, но отново получи отказ.
Възможността за влизане беше блокирана от самите държави-членки на НАТО, разгръщайки дълъг списък от критерии за развитието на демокрацията, реформите на гражданското общество и намаляването на армията, която тя трябваше да изпълни, за да претендира за членство в Алианса. Москва не беше готова да участва в тези игри: у всички бяха свежи в паметта 90-те години с външното управление от страна на МВФ, със строгия контрол на чуждестранни наблюдатели и съветници по време на изборите, оправдателните присъди на ЕСПЧ (Европейския съд по правата на човека), изискващи милиони компенсации по чеченските дела, докато лидерите на терористите се укриваха във Великобритания и други страни.
Проклятието СРН
Тогава се роди идеята за създаване на Съвета Русия-НАТО (СРН), който се появи през 2002 година. Замисълът беше изключително насърчаващ: в Учредителния акт Русия-НАТО от 1997 г. е записано, че всички страни, участващи в този съвет, действат в национален аспект. Тоест, не Русия е изправена пред 19 държави-членки на НАТО по това време, а се провежда равнопоставена и откровена дискусия между всички участници, където всяка държава говори от свое име. Това би позволило да се обсъждат проблемите на европейската сигурност, без да се налагат ограничения от страна на блока.
Разбира се, тази идея беше утопия. Защото, ако можеше да се осъществи, самото съществуване на НАТО би било поставено под въпрос. Причината е, че в СРН страните от НАТО ще имат право да спорят помежду си и главно с безспорния лидер на блока САЩ в присъствието на Русия.
В резултат на това, от самото начало на работата на Съвета Русия-НАТО става ясно, че в действителност всички теми, обсъждани на него, първо са били разработени между държавите-членки на НАТО в Съвета на НАТО и едва тогава общата позиция на НАТО е огласявана в СРН за Русия. Тоест, формата на международната структура, която трябваше да осигури директен диалог за сигурността на суверенните държави в Европа, беше подкопана от самото начало и всичко се върна към дискусията между Русия и единния блок.
Провалът на СРН като форум, който трябваше да работи при всякакви условия, стана очевиден през август 2008 г., когато в отговор на предложението на руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин да се свика заседание за обсъждане на агресията на Грузия срещу Южна Осетия, американската делегация открито блокира неговото провеждане. Вместо това, беше свикано заседание на Североатлантическия съвет, по решенията на което, САЩ и страните от НАТО поискаха Русия незабавно да спре „агресията срещу Грузия“. Работата на СРН остана блокирана до средата на 2009 г. През 2000-те години отношенията между Русия и Запада бяха допълнително усложнени от американското нахлуване в Ирак, едностранното оттегляне на Вашингтон от договора за противоракетна отбрана и неговите планове за създаване на глобална система за противоракетна отбрана. Освен това, Русия се притесняваше от разширяването на НАТО и ситуацията около Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа, който беше подписан през 1990 г. и не отразяваше новите реалности на присъствието на военните сили на НАТО близо до границите на Русия.
Мюнхенската реч
За натрупаните противоречия Владимир Путин заяви в речта си на Международната конференция по сигурността в Мюнхен на 10 февруари 2007 г. „За съвременния свят еднополюсният модел е не само неприемлив, но и въобще невъзможен“, каза тогава Путин.
Той в прав текст предложи да започне реформирането на съвременния световен ред, за да се избегне хаосът и кризата, в които днес се намира светът. Отговорът на американското представителство се оказа изключително агресивен – речта на Путин се разглеждаше като „връщане към Студената война“ и „предизвикателство към свободния свят“.
Именно от този момент започнаха целенасочени анти-руски медийни кампании и на Запад започнаха да налагат темата за възможните санкции срещу Руската федерация. Реториката на западните лидери рязко се ужесточи и успоредно с това се засили тяхната подкрепа за антируските режими в постсъветското пространство, което през 2008 г. доведе до войната в Грузия. Въпреки политиката на „презареждане“, изразена от президента Барак Обама през 2009-2010 г., нито един от проблемите, обозначени от Путин в Мюнхен, дори не започна да се решава. Продължаването на политиката на „демократизация“ на изостаналите европейски страни доведе до преврат в Украйна през 2014 г., когато Русия, на базата на опита си в отношението със Запада, беше принудена да реши как да осигури безопасността на гражданите си в Крим, след разстрела на хората на Майдана в Киев и Корсунския погром …
Друга история?
Погрешно ли Западът разбра Путин и дали отношенията между Русия и Запада можеха да се развият по различен начин? Да, погрешно – и не, не можеха. Те не искаха да слушат Путин или по-скоро, просто не можеха да си позволят да го чуят. Динамиката на отношенията между Русия и Запада беше заложена през 90-те години на миналия век и да се измени без геополитически катаклизми през 2000-те години беше трудна задача за Вашингтон, дори и да искаше.
Съединените щати чисто отписаха Русия след разпадането на Съветския съюз, наслаждавайки се на мисълта за окончателната победа в Студената война. Те загубиха момента, в който светът се промени, когато Вашингтон трябваше да спре да диктува условията си и да започне преговори. Митът за Русия като “страна – бензиностанция” се оказа толкова силен, че Брюксел и Вашингтон силно се обидиха на Москва за самия факт на нейната устойчивост срещу санкциите. Може ли САЩ, след като получиха световно господство през 1989 г., да действат по различен начин, по-специално в Европа, а като жест на добра воля, например, да разпуснат НАТО след разпадането на Варшавския блок? Невъзможно е да си представим това.
Сама по себе си НАТО не е лоша или добра организация. Тя е антируска по своята изначална задача, структура и идеология. Единственият реален, потенциален и просто възможен противник на Алианса е Русия.
Също така е безсмислено да се обсъжда дали Алиансът е агресивен или отбранителен. Това е военен блок, който използва както настъпателни, така и отбранителни доктрини, като САЩ играят водеща и решаваща роля в него. Обаче, запазването и разширяването на тази структура е трудно да не бъде признато, като една от ключовите и трагични грешки на Запада в отношенията с Русия.
Източник: https://tass.ru/opinions/6222479