На 9 август в Петербург от руски търговски кораб разтоварили 12 заковани дървени сандъка с невероятно големи размери.
Според придружаващите документи, стойността на товара е била 135 хиляди френски ливри, четири су. Но неговият получател, руската императрица Екатерина Велика, справедливо смятала съдържанието на тези сандъци за безценно: черните дъски скривали 6902 тома от личната библиотека на Мари Франсуа Аруе, известен като Волтер.
Нищо необикновено. Руската царица поискала да купи библиотеката на своя любим автор. Напълно логично желание, особено като се има предвид, че Екатерина дълго време си е кореспондирала с Волтер. Но тази на пръв поглед безобидна постъпка едва не вкарала Русия във война с Франция. А около самите книги се завъртяла истинска криминална история.
Епистоларен детектив
Впрочем, скандалът във Франция избухнал по-рано. А именно на 30 май 1778 г. когато умира «патриархът на човечеството», както наричали Волтер. Лудостта на властите стигнала дотам, че „безбожника” преследвали даже след смъртта му. С мълчаливото съгласие на властите и на „най-християнския крал“ Людвик XVI се стигнало дотам, че продължават да преследват „безбожника” дори след смъртта му и парижките свещеници отказват да го погребат. Приятелите на Волтер е трябвало да сложат покойника в карета, да седнат от двете му страни и да пренесат тялото от Париж в Труа под маската на един обикновен, макар и мълчалив пътник.
Едва получила известието за смъртта и посмъртните приключения на Волтер, Екатерина изпратила на своя постоянен европейски кореспондент барон Грим любопитно послание, с очакването, че неговото съдържание ще стане известно на цяла Европа: „След всенародното честване няколко седмици по-късно да лишиш човека от погребение, и то какъв човек, първият сред първите, от неговата несъмнена слава! Защо не отвлякохте тялото му, при това от мое име? Вие трябваше да ми го изпратите… Но щом като нямам тялото му, то непременно ще имам неговия паметник. Ако е възможно, купете неговата библиотека и всичко, което е останало от неговите ръкописи, в това число и моите писма. Аз охотно и щедро ще заплатя на неговите наследници, които, вероятно, не знаят цената на всичко това…”
Разбира се, такова изявление на Екатерина, особено в частта, където тя съжалява, че не са успели да похитят тялото на „безбожника”, довело френския двор до ярост. Но още повече ги вбесил фактът, че „руските варвари” искат да поставят ръка върху наследството на Волтер. Френският посланик в Петербург изразил официален протест, настоявайки на това, че библиотеката е законно достояние на Франция и не може да напусне нейните предели. Екатерина доста жлъчно отбелязала: „Не трябва да се съхраняват книгите на великия човек в страната, която му е отказала погребение”.
Племенницата на Волтер – госпожа Дени, отстъпила пред молбите на руската царица и се съгласила да подари библиотеката на своя вуйчо, с милостивото съгласие да приеме ответен подарък от Екатерина. При това лицемерката поискала нереална цена, така че на барон Грим и на граф Шувалов им се наложило да се пазарят. Освен парите, Дени получила руски самури, диаманти и кутия с портрета на императрицата.
Накрая, секретарят на писателя Ваниер докарал книгите в Петербург и ги предал на Александър Лужков личния библиотекар на Екатерина. Лужков много бързо установил, че в библиотеката липсват важни неща – личните писма на Екатерина до Волтер. Писмата, от публикацията на които, Екатерина се страхувала като от огън, изчезнали. Но не безследно. Скоро се изяснило, че кражбата на кореспонденцията е оглавявал не друг, а господин Пиер Бомарше. Екатерина писала, молила, заклевала да не се отпечатват нейните откровения, но авторът на „Женитбата на Фигаро” цинично и с удоволствие публикувал цялата кореспонденция.
http://www.aif.ru/society/history/12844