/ малко известни факти от американската история, продължение/
„За хората в чужбина рамбовският морал на Буш потвърждава най-лошите стереотипи за американците – тъпи, груби и войнствени”.
Робърт Самюълсън, журналист, по повод на втората война срещу Ирак
Втора война на САЩ с Ирак (2003 г.)
(продължение)
Решението за нападение на Ирак вече е взето. На среща с Блеър, пет дни преди речта на Пауъл, Буш предлага няколко варианта за изнамиране на повод за обявяване на война, сред които: да се пусне американски разузнавателен самолет под флага на ООН, за да бъде подложен на обстрел от страна на Ирак, да се изфабрикува дезертьор, който да направи публични разкрития за иракските оръжия за масово унищожение или да бъде убит Саддам.
Уве Карстен Хей, говорител на немския канцлер Герхард Шрьодер, по време на пропагандната кампания на Буш-младши за втора война с Ирак, заявява за последния: „Видно беше, че интелектуалният капацитет на президента е изключително нисък. Поради тази причина беше трудно да се общува с него. Той нямаше представа какво става в света. Беше си един обикновен тексасец. Сигурно познаваше всички говеда в Тексас, но за друго не му оставаше време”.
В навечерието на войната се провеждат протести в над 800 големи градове по света, като броят на демонстрантите варира от 6 до 30 милиона (според различни изчисления). В Рим протестиращите са 3 милиона и са вписани в книгата на рекордите на Гинес като най-големият антивоенен поход в историята. В Лондон излизат на протест над 1 милион души. Стотици хиляди се събират в Ню Йорк. В Европа над 80% са против американското нападение срещу Ирак, в Чехия – 60%, в Полша – над 70%, в Турция – 95%. Списание „Тайм” провежда проучване сред повече от 300 хил. европейци, от което става ясно, че 84% смятат САЩ за бай-голямата заплаха за световния мир.
Без да се съобразява със световното мнение, на 20 март 2003 г. Буш-младши дава заповед за масиран обстрел от въздуха. Стратегията е наречена „Шок и ужас” и е дефинирана в доклада на Харлан Улман и Джеймс Уейд така: „Цялостното обезвреждане включва както физическо разрушаване на инфраструктурата, така и парализиране на комуникациите и търговията, така че да се постигне ефектът на всеобщия шок у японците след хвърлянето на бомбите над Хирошима и Нагасаки”. Чуват се обаче и гласове против – водещият в “BBC” Том Брокоу се възмущава: „Не бива да разрушаваме инфраструктурата на тази страна, защото след броени дни ще я притежаваме”. След завземането на Багдад, Ръмсфелд отива там за да благодари на войниците, като обявява, както се оказва – преждевременно: „За разлика от другите армии по света, вие сте дошли тук не за да завоювате и окупирате, а да освободите иракския народ и той го знае. Мнозина излязоха на улицата, за да ви приветстват. Събарят паметниците на Саддам Хюсеин, празнуват новата си свобода”. Само че внимателно подбраните кадри, показващи американската мощ и радостта на иракчаните, бързо са изместени от репортажи за плячкосване на древните съкровища от музеите в Багдад. Оказва се, че дори ликуването не е спонтанно – прочутата сцена с иракчаните, които събарят паметника на Саддам Хюсеин, всъщност е инсценирана от отдела за пропаганда на американската армия, наел местни жители за статисти.
След като Ирак минава в графата на военните победи, сред бъдещите мишени се нареждат Иран, Сирия, Саудитска Арабия, Ливан, Палестина, Судан, Либия, Йемен и Сомалия. Пърл злорадства: „Можем да им пращаме кратки съобщения от по три думи: „Ваш ред е”. Затова не е изненадващо изявлението на сирийският президент Башар Асад на среща на Арабската лига на 1 март 2003 г.: „Ние сме следващите на мушката. Всички сме в опасност”. Северна Корея стига до същия извод, но взема друго решение – според Ким Йонг Ил голямата грешка на Ирак е липсата на ядрени оръжия – ако разполагаше с ядрено оръжие, САЩ никога нямаше да го нападнат. В партийния официоз на Северна Корея се настоява, че страната нито трябва да допуска инспектори, нито да се разоръжава.
Иракчаните не хранят илюзии за мотивите на САЩ – колкото повече американците говорят за свобода, толкова повече иракчаните чуват думата „нефт”; над три четвърти от анкетираните иракчани посочват, че американската инвазия е мотивирана от желание за контрол върху иракския нефт. Според експертни оценки Саудитска Арабия и Ирак притежават около една трета от нефтените залежи в света. Неоконсерваторът Робърт Кейган изтъква, че за осигуряване на достъп до този нефт ще е необходимо дългосрочно военно присъствие. Майкъл Клеър, професор в колежа Амхърст към Университета на Масачузетс, САЩ, разглежда въпроса по-мащабно: „Контролът върху Ирак е важен не толкова заради самия нефт като суровина, а защото ни дава лост за влияние. Контролът върху Персийския залив означава контрол върху Европа, Япония и Китай. Ние ще държим кранчето”.
Победата над обезверената иракска армия е лесна, но възстановяването на реда се оказва невъзможно. През януари 2003 г., два месеца преди войната, Националният съвет по разузнаване изготвя два обемисти доклада: „Основни предизвикателства в Ирак след свалянето на Саддам” и „Регионални последици от смяната на режима в Ирак”. В тях се твърди, че една война, провокирана от САЩ, ще доведе до нарастване на влиянието на Иран, ще отвори вратите за „Ал Кайда”, ще разпали етническото и религиозно противопоставяне, ще даде тласък на политическия ислям и ще увеличи подкрепата за тероризма „в резултат на гнева на мюсюлманите от действията на САЩ”. Установяването на демократично управление ще бъде „продължително, трудно и най-вероятно придружено от размирици”, тъй като в Ирак „не е позната идеята за парламентарна опозиция и няма традиции за мирна смяна на правителствата”. До подобни заключения достигат и направените още през април 1999 г. анализи на военното учение „Път през пустинята”, което има за цел да оцени последствията от евентуална военна операция на САЩ. Майкъл Шойер, ръководител на първия екип в ЦРУ за проследяване на Бин Ладен твърди: „ЦРУ неведнъж предупреждаваше … за неизбежната катастрофа, която би причинила една война в Ирак – увеличаване на последователите на Бин Ладен, отприщване на кървава война между сунити и шиити и дестабилизация на региона”. През септември 2003 г. ръководителят на „Ал Кайда” Ал-Зауахири възкликва: „Слава на Аллах, че ни поднесе войните в Ирак и Афганистан. Американците са пред труден избор: ако се оттеглят, ще загубят всичко, а ако останат, ще продължат да кървят до смърт”. През следващата година Бин Ладен се заклева, че ще „продължи да обезкръвява Америка” и отбелязва, че срещу половин милион долара, колкото са стрували терористичните нападения от 11 септември, „Ал Кайда” е причинила „икономически дефицит” в САЩ, надвишаващ 1 трилион долара (1012 $). През ноември 2003 г. коалиционните сили са атакувани средно по 35 пъти на ден (!) В Ирак прииждат бойци от целия ислямски свят, твърдо решени да изгонят неверниците. Бин Ладен и Зауахири призовават братята си мюсюлмани „да погребат американците в Ирак”. Високопоставен американски представител отбелязва: „Ирак се превърна в арена за джихад. Към него се стичат фундаменталисти, за да отмъстят на Запада”. През септември 2004 г. положението се влошава толкова драстично, че ръководителят на Арабската лига Амр Муса обявява: „В Ирак е отворена вратата към ада”.
До края на мандата на Буш Съединените щати влагат над 700 млрд. долара във войната, без да се смятат лихвите по заемите и допълнителните разходи за поддържане на окупационните войски в Ирак, за грижите за военните ветерани и пр. В началото на 2008 г. Джоузеф Стиглиц и икономистката от Харвард Линда Билмс изчисляват, че цената на войната ще надхвърли 3 трилиона долара. Окончателната равносметка показва, че в Ирак загиват почти 4500 американски военни, а над 32 хил. са ранени. Десетки хиляди са жертвите на посттравматично стресово разстройство и др. психични заболявания. Данните за загиналите иракчани варират от 150 хил. до над 1 милион! През октомври 2006 г. екип от американски и иракски епидемиолози съобщава за 655 хил. „допълнителни” смъртни случаи в резултат на американската инвазия.
Години по-късно, следващият президент на САЩ Барак Обама приветства завръщането на американските войски във Форт Браг. Но вместо да признае, че войната в Ирак е пълна катастрофа и да изговори горчивите поуки, Обама декламира патриотични лозунги и откровени неистини. В речта си президентът възкресява стари митове за уникалността на Америка сред другите държави чрез нейната „отговорност да плати висока цена за човешката свобода и достойнство”. Войните, абсурдно твърди Обама, са направили САЩ „по-силни, а света – по-сигурен”. Сравнява войниците, избили стотици иракчани във Фалуджа, с поколението от Втората световна война, което „се изправя срещу фашизма”. Все едно не е гледал как тълпата във Фалуджа пали американското знаме след изтеглянето на американските войски от Ирак или не е чел свидетелствата за безразборните убийства на иракски граждани. А накрая дори поздравява войниците, че са „въздали справедливост на онези, които ни атакуваха на 11 септември”, като по този начин косвено потвърждава измислицата на Буш и Чейни, че войната в Ирак е заради подкрепата на Саддам за „Ал Кайда”.
Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.