Днес (5-ти ноември) в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски” се състоя тържествена церемония по удостояването с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на професор Ян Рихлик. След като направи преглед на разпада на няколко многонационални държави (в това число Хапсбургската империя, Руската империя, СССР, Югославия и Чехословакия), просъществували десетилетия (а някои и столетия), но неразрешили основни национални или социални проблеми в своите граници, професорът каза нещо, което ми остана в съзнанието, защото веднага го свързах с Украйна – тема, която за мен представлява огромен интерес.
«Трайното или по-скоро дългото им съществуване (тъй като в историята няма нищо трайно), е възможно единствено при условие, че населението като цяло смята съществуването на общата държава като conditio sine qua non, с други думи – ако смята не само своята национална част на федерацията, а цялата федерация за собствената си държава, за която носи отговорност… То обаче се нуждае от мощна обединяваща идея, а не само от празни декларации за сътрудничеството» – Бяха точните му думи.
Украйна беше в по-голяма или по-малка степен единна. Вярно е, че рускоговорящо население е имало и винаги ще има, но то се чувстваше част от Украинската държава. Когато обаче киевската хунта реши, че това население не може, не трябва и няма да го има, когато започна геноцидът срещу него, то това население вече не се чувстваше част от Украйна. То се почувства прокудено, нападнато, но… и единно. Обедини се пред лицето на опасността от собственото си изтребление и от този момент нататък територията, която обитаваше, стана «неговата си земя», а останалата част на Украйна се превърна в чужда, а за някои дори и в отявлено вражеска страна. Там (отвъд границите на родното) се формираха батальоните на смъртта – преданите на Киев войски и нацгвардията, оттам нападаха (и още нападат, както ще стане дума в последните редове на настоящата статия) и там се връщаха, когато биваха отблъсквани. Така, под атаките на киевската хунта, населението на Донецката народна република (ДНР) и на Луганската народна република (ЛНР) се почувства независимо от Киев, а дори и враждебно спрямо правителството, което искаше да го унищожи. Това население си избра лидери, които да го водят в борбата му срещу убийците (а именно бойците на «господин» Порошенко). Същото това население упражни правото си на самоопределение (признато му и от Международното публично право, бидейки един от основните принципи на последното), изгради свои държавни институции, осъществяващи реален контрол върху територията на ДНР и ЛНР.
Накратко, населението на Източна Украйна, вече е населението на ДНР и ЛНР, а двете републики имат и трите белега, които определят съществуването на държавата: население, територия и власт, която избраните от населението органи упражняват върху тази територия. Процесът, който започна през март месец тази година с избиването на рускоговорящо население и противници на престъпната киевска хунта, вече е необратим, а с изборите от 2-ри ноември в по-голяма или по-малка степен е и завършен.
Изборите за Украински парламент, проведени в края на октомври, бяха бойкотирани от жителите на ДНР и ЛНР, за които тези избори бяха нещо чуждо – избираше се чужда законодателна власт. С бойкота си тези жители демонстрираха, че остатъкът от Украйна (каквото и да представлява той, след отцепването на ДНР и ЛНР) вече не е техен дом, връзката между тях и него е безвъзвратно прекъсната. Нещо повече, седмица по-късно в ДНР и ЛНР бяха проведени избори, които показаха, че населението им счита техните граници за национални, именно в тях се простира самоуправлението му, което се осъществява от органи, непосредствено получили, а и заслужили (във времето на тежките военни изпитания, които разрушиха градове, взеха жертви и принудиха стотици хиляди да поемат нерадостния път на емигрантите) тяхното доверие. Изборите веднага бяха обявени за нелегитимни от ЕС, от Киев, от САЩ и изобщо от онези, които или са пряко отговорни за геноцида срещу населението на ДНР и ЛНР от последните няколко месеца, или задкулисно го подкрепяха, най-малкото с поведението си на неосъждането му. Но за лицемерието на Запада вече е писано много, за жестокостта и алчността (включително за власт) на Порошенко, Яценюк, Ярош и компания – също. Едва ли има какво ново да се каже. Руската федерация признава изборите и правото на самоопределение на народа на ДНР и ЛНР, но нейната позиция е последователна и принципна още от самото начало на гражданската война, така че това не буди изненада. Наша самостоятелна българска позиция, разбира се, не съществува, защото ние сме готови да подкрепим всяка простотия, която ЕС реши.
Имаше и коментатори, и политици от страните от Западна Европа, които отказаха да си затварят очите за реалността и да поддържат официалната позиция на своите правителства, колкото и нелепа да е тя. Те избраха да назоват нещата с истинските им имена, което безспорно им прави чест, имайки предвид това какви негативни последици могат да очакват. Над 80 международни наблюдатели следиха изборите от 2-ри ноември.
«Изборите се състояха. Ако попитате народа на Луганск или на Донецк, те направиха избор основаващ се на онова, което преживяха през последните месеци. Фактически в условията на война нямаше и как да се извърши по-добра подготовка – всичко е напълно прозрачно. Населението беше много мотивирано, хората отидоха, за да покажат своя стремеж към независимост» – заявява депутатът от Европейския парламент Жан-Жак Шанфхаузер.
«Абсолютно ясно е, че изборите съответстват на всички демократични норми и европейски стандарти. Първо, това са свободни избори, където хората идваха свободно, без принуда и заплахи. Второ, бяха съблюдавани всички процедури, които са необходими при гласуването» – смята наблюдателят от САЩ Франк Обернати.
«Западните средства за масова информация също така казват, че наблюдателите били фалшиви. Ние сме тук, ние сме реални хора, не сме монтирани кадри, можете да ни видите, можете да ни чуете, можете да ни пипнете. И тук присъстват наблюдатели от Европейския парламент, а също и хора хора от най-различни страни като Германия, Гърция, Израел и други» – коментира наблюдателят Мануел Охзенрайтер от Германия.
Разбира се, Киев веднага обяви тези наблюдатели за persona non grata, тъй като не му изнася някой да говори истината, след като той (с помощта на своите кукловоди) се старае да излъже целия свят.
„Жал ми е, че ни вписаха в черния списък, защото съм бил наблюдател на много избори и винаги съм смятал, че служа на хората… Затова считам за свой дълг да дойда тук и да защитавам правата на избирателите” – споделя сенаторът в Италианския парламент Лучио Малан.
Но избори имаше, проведоха се. И без значение кой ги подкрепя и кой не, те ясно показаха, че населението на ДНР и на ЛНР вече не се чувства част от «онази», «другата», «чуждата» Украйна, а е нещо различно и отделно. Население, което има своя земя, изстрадана и защитавана с цената на много кръв. Население, което има лидери, водили го във войната и избрани да го водят и след края ѝ – Александър Захарченко и Игор Плотницки. И връщане назад няма. Не е пресилено да кажем, че ако не беше проведена престъпната политика на асимилация и прочистване от страна на киевската хунта, то ДНР и ЛНР никога нямаше да възникнат като държавни образувания, защото населението им нямаше да иска и да извоюва своята самостоятелност.
В този смисъл играта на САЩ и ЕС в Украйна даде противния на желания от тях резултат. Беше планирано разиграването на бърза партия срещу Русия. Дебютът трябваше да бъде майданът и свалянето на Виктор Янукович от поста му президент на Украйна, за да бъдат уж накърнени руските интереси. После, по време на мителшпила, играта трябваше да се развие в посока на поставяне на негово място на послушна кукла на конци, която да удовлетворява интересите на Запада – да разреши добива на въглищен газ в Донбас от американските компании, както и да присъедини цяла Украйна към ЕС, за да се изтегли границата на последния плътно до Русия, така че последната да се почувства притисната. Западът разчиташе, че с топовете, офицерите и конете си (украинската армия) ще прегази рускоговорящите пешки. Ендшпилът се очертаваше лесен. Пешките – взети, а тези на Запада щяха да стигнат до края на дъската и да станат царици (т.е. послушните марионетки щяха да бъдат възнаградени за своята лоялност към ЕС и САЩ).
Но шахматната партия се играе от двама, а Западът не беше отчел това. Дебютът успя в общи линии, но още тогава си пролича, че ще има вътрешни борби за власт и между майдановците, т.е. че пешките на Запада ще се надпреварват да стигнат до края на дъската, за да станат царици. Мителшпилът беше отявлен провал. Оказа се, че топовете, офицерите и конете на Киев се изправят не пред пешки , а пред други топове, офицери и коне, водени от гросмайстор, който в крайна сметка обърна играта. Ендшпилът вече нямаше как да бъде проектираният. Киевските пешки стигнаха до средата на дъската и там си останаха, конете, офицерите и топовете или бяха взети, или нямаха полезен ход. Противникът спечели стратегическата инициатива и овладя по-голямата част от дъската. Този подценен от Запада гросмайстор се нуждаеше от реми. Стигна до патова ситуация и това му беше достатъчно. За Киев и западните му поддръжници обаче това си беше чиста загуба. Загуба на територия, на население, на власт, на ресурси, на международен престиж. Някои казват, че този гросмайстор, който победи хунтата и външните ѝ благодетели, е Владимир Путин. Други смятат, че Бородай, Захарченко, Плотницки и други лидери в ДНР и ЛНР изиграха тази роля. Фактът обаче си остава – Западът и неговите марионетки не спечелиха, а с това и загубиха тази партия.
Все пак, явно за утешителна награда, Киев (който показа, че много обича да пие чужда кръв) възобнови артилерийския обстрел срещу ДНР и ЛНР. В ДНР по официални данни към настоящия момент от началото на геноцида срещу населението на тази територия са разрушени около три хиляди жилища и стотици инфраструктурни обекти. Киевската хунта продължава да руши и убива. Не се научи, че именно отчаянието доведе народа на Донбас до провъзгласяване на независимост, не разбра, че всяко действие има обратно по посока и равно по сила противодействие, че за всяко престъпление рано или късно идва възмездие. Е, навярно скоро отново ще ѝ бъде преподаден урок в този смисъл… и тогава ще го разбере…
Автор: Владислав Дацов
Бакалавър по „Международни отношения“, завършил с отличие СУ . В момента учи магистратура по „Право“ и „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“ в СУ. Пише статии по политически и правни въпроси, а също така поезия и къси разкази. Превежда от английски и руски.