Автор: Юлия Ал Хаким.
През последните месеци руската военновъздушна офанзива в Сирия се превърна в една от най-обсъжданите теми в световен мащаб. Действията на Путин отключиха серия от разпалени дискусии в медийното пространство и от края на септември досега се разрази безпрецедентна информационна война. Като се започне от обвиненията, че руски самолети унищожават военни бази на „умерената опозиция“, а не на Ислямска държава, и се стигне до абсурдни твърдения, че руски ракети летят хаотично и попадат ту в Иран, ту в някоя болница, хлебозавод или в селище с мирни жители.
Ако искате да попаднете в алтернативна вселена, да се почувствате като Алиса в страната на чудесата, достатъчно е да си пуснете някоя от националните телевизии, БНТ илиBTV,и ще чуете например, че Башар Ал-Асад е създателят на Ислямска държава (тази екзотична версия бе представена от „BTVрепортерите“). Що се отнася до руските удари, те в най-добрия случай са тактически премълчавани, за да се изтъкнат само успехите на международната коалиция, били те и незначителни. Например,на двадесети ноември над 600 ислямисти са били избити в резултат на руска въздушна атака в сирийската провинция Дейр ез-Зор. Също така, благодарение на руската офанзива, са нанесени сериозни щети върху логистиката на ИДИЛ и са унищожени 23 бази за обучение на екстремисти, 19 места за производство на въоръжение и взривни устройства, 47 склада с боеприпаси и материални средства на ислямистите. Общата статистика за периода 30 септември -17 ноември показва, че руските изтребители са извършили 2289 бойни полета, с които са поразили 4111 цели на Ислямска държава. Всичко това може да се узнае лесно, дори с едно кликване в гугъл, но не и от БНТ, която тези дни натрапчиво пласира новината, че американската коалиция е убила Джон Джихадиста. Истината е нелицеприятна, а именно, че българският народ плаща от джоба си заплатите на журналисти, чието единствено намерение е да въвлекат зрителя в пропагандна война.
Човек би си помислил, че на западния свят не му е бил достатъчен сблъсъкът с тероризма от 11 септември. Никакви уроци от миналото не са научени, никакви ефективни мерки за решаване на проблема не са взети. По официални данни жертвите на ислямския тероризъм растат в геометрична прогресия и от приблизително пет хиляди загинали за периода 2001-2002, броят на убитите достига съкрушителната цифра от 37 хиляди за периода 2013-2015, т.е. забелязва се седемкратно увеличение. В същото време, ако си пуснете която и да било конференция с участието на Оланд, Камерън, Обама и Меркел, ще останете с впечатление, че режимът на Башар Асад е най-голямата заплаха за световния мир, а не терористичните групировки. Тази реторика се поддържаше до кървавата баня в Париж от фаталния петък 13-ти. Тогава европейските политически елити и техните медийни клакьори рязко, за една нощ оттеглиха доверието си от „умерената“ сирийска опозиция и акробатично се преметнаха от „Асад е виновен“ на „ИДИЛ трябва да бъдат унищожени“. Изводът е, че загиналите в парижките атентати са колкото жертви на тероризма, толкова и на политическата недалновидност на европейските лидери. Що се отнася до Ислямска държава, организацията постигна набелязаната цел – да посее ужас в сърцето на Европа и да изглежда силна в момент, в който бомбардировките върху инфраструктурата й започнаха да поставят бъдещето й под въпрос. Колкото по-зрелищен и жесток е един атентат, толкова повече се усилва влиянието на дадена терористична групировка над нейните симпатизанти и се увеличава потенциалът й да привлича нови последователи.
Междувременно политиката на Путин беше разкритикувана и затова, че носи риск от изостряне на традиционния конфликт между сунити и шиити в Близкия изток. Привидно Русия заложи на шиитския алианс с подкрепата си за Асад, който принадлежи към шиитската секта на алевитите. В същото време в Руската федерация мюсюлманското население е преимуществено сунитско и наброява 15 милиона души. Путин не може да си позволи тенденциозно да вземе страна в религиозния конфликт, освен ако не иска да си навлече гнева на руската мюсюлманска общност. Тъкмо обратното, той показа, че военната намеса е само временно средство за справяне с конфликта и че залага на балансирана политика и умела дипломация в региона. Още в началото на офанзивата Путин си осигури подкрепата на сунитската държава Египет. Ръководителят на египетската дипломация Самех Шукри излезе с официално заявление, че „операцията на Русия в Сирия допринася за изкореняването на тероризма в тази страна“. Също така през изминалата година близкият до Путин чеченски лидер Рамзан Кадиров се срещна с ръководни представители на Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Катар и Йордания. Кадиров изпълни ролята на парламентьор между Русия и въпросните сунитски държави, като обсъди с техните лидери възможностите за сътрудничество в борбата с ИДИЛ. Не на последно място Путин покани министъра на отбраната на Саудитска Арабия, принц Мухамед бен Салман, за старта на Формула-1 в Сочи, като проведе и лична среща с него.
Всички тези дипломатически стъпки показват ясно, че руският президент не цели политическо противопоставяне с определени религиозни общности, в полза на други и нагледно демонстрират претенциите на Русия да се превърне във вектор на стабилността в Близкия изток. Що се отнася до положението в Сирия, малко известен факт е, че не само шиитското малцинство, но и мнозина богати и влиятелни сунитски родове са на страната на Асад, тъй като предпочитат светския режим на управление пред религиозния такъв. Така че конфликтът в Сирия не би трябвало да бъде дефиниран по оста сунити-шиити. При все това няма защо да се лъжем, времето на Башар Асад като президент на Сирия изтича. Въпросът не е дали Асад ще се оттегли от властта, а кога, как и под чии условия ще го стори – тези на САЩ или на Русия. Начинът, по който ще се разплете възела, ще определи и бъдещите зони на влияние на двете велики сили.
Не смятам, че съкровената мечта на офталмолога от английската болница „Сейнт Мери“ е била да притежава подобна власт, още по-малко пък Башар си е представял как стои начело на един изтерзан от ислямистки групировки народ. За да бъдем справедливи, трябва да признаем, че той заварва тежко наследство от баща си Хафез – свръхкорумпиран държавен апарат и изостанал бит. Затова една от първите му стъпки е да подеме мощна кампания срещу корупцията и да уволни редица министри и бюрократи. След това се заема да компютъризира страната и наема от чужбина най-добре обучените емигранти. Приватизира банковата система, открива фондова борса в Дамаск и привлича чуждестранни инвеститори. Съпругата му Асма е образец на модерна жена и ценен съюзник в опитите за модернизация на Сирия. Бизнес дама със западно образование, Асма отговаря за редица правителствени програми с цел повишаване грамотността на населението. Към всичко това Асад проявява и изключителна толерантност спрямо религиозните малцинства, като християнските празници придобиват статут на официални държавни празници в Сирия.
Предизвикателството пред Башар обаче е голямо и е на всички възможни равнища от управлението на страната. Най-близката асоциация със Сирия е на западнала старинна сграда, която се нуждае от укрепване и от основен ремонт. Сирийските ученици, например, са принудени да се образоват по остарели учебници, книжарниците са пълни с трактати от комунизма, създадени от идеолозите на партията Баас. Башар неминуемо следва и някои от стъпките на баща си, като по този начин се превръща в изключително противоречива политическа фигура. Освобождава някои от политическите затворници от времето на Хафез, само за да ги върне след няколко години обратно зад решетките. Свързва държавата с интернет, но ограничава достъпа до Мрежата, като правителството му забранява редица сайтове, включителноFacebookиYou Tube.Заявява, че със съпругата му не искат да живеят под похлупак, но праща полиция срещу група деца, чието единствено прегрешение е, че са рисували политически графити. В следствие на това на улицата излизат нови и нови хора, като в знак на протест рисуват графити, а Башар отговаря с поток от насилие. Ситуацията ескалира дотам, че на сирийските граждани не се позволява да си купят спрей за графити, ако в замяна не представят лична карта. В интерес на истината масло в огъня на гражданската война наливат и мнозина имами, които след всяка петъчна молитва агитират срещу светската власт на Асад. Управлението на Башар може да бъде подложено на критика в много отношения, но недъзите му не го превръщат в опасност за световния мир, каквито са ислямските радикалисти, нито го превръщат в двигател на бежанската вълна към Европа. В нощта на атентатите в Париж още в първите минути всички знаехме, че ударите са нанесени от ИДИЛ, а не от Асад. Това говори достатъчно.
Разбира се, само по себе си управлението на Асад, при всичките му недостатъци, едва ли щеше да доведе страната до гражданска война, ако сирийският президент не беше отхвърлил през 2009 офертата от Катар и Саудитска Арабия за строеж на газопровод и не беше сключил през 2011 година исторически договор за изграждане на друга газова тръба с правителствата на Ирак и Иран. Този газопровод щеше да бъде изцяло шиитски – от шиитски Иран, през шиитските територии на Ирак до алевитския режим в Сирия. Източникът щеше да бъде Южен Парс, огромен залеж, разположен между Иран и Катар в Залива, който е и най-големият залеж в света. Катар няма интерес от газопровода Ирак-Иран-Сирия, защото го заобикаля и прави всичко възможно да саботира този проект, като въоръжава джихадистите от Саудитска Арабия, Пакистан и Либия. Днес по трасето, на което вече трябваше да бъде построен въпросният газопровод, се намират позициите на Ислямска държава. Терористичната организация, както знаем, възниква в Ирак в далечната 2006 година, като своеобразен отпор на американската инвазия, но набира сила и мощ едва около 2011 година, когато терористите се сдобиват с оръжия от петролните шейхове на Залива, тойоти и военни инструктури, и, разбира се, с щедри финансови потоци. И така се случва нещо невиждано дотогава в света на тероризма – за първи път ислямистка групировка започва да окупира и превзема територии, а не просто да нанася хаотично удари по цивилни обекти. Така че който ви разправя, че гражданската война в Сирия започва в името на демократични принципи и свободи, защото Асад бил пратил полицията да натупа едни деца, дето рисували графити, бъдете сигурни, че ви разказва приказки за лека нощ. А ако някой ви уверява, че войната се води за религиозни принципи, значи е прекалил с незаконните субстанции.
Като стана дума за демокрация, да видим какво е положението в Ирак, дванадесет години след идването на демокрацията по американски тертип. Ирак, земята на дедите ми, моята болка Ирак. За да не бъда обвинена в субективност, ще цитирам скорошно изказване на иракския премиер Хайдер Ал-Абади пред френската телевизия France 24, в което той сподели, че намира ударите на международната коалиция срещу Ислямска държава (ДАЕШ на арабски) за особено неефективни. Абади заяви, че обмисля вариант за сътрудничество с Москва. Дни по-късно американският генерал Джоузеф Дънфорд си присвои правото на иракския премиер да взима решения относно външнополитическата линия на страната. Той отхвърли всякаква възможност Русия да се намесва в борбата срещу ИДИЛ на територията на Ирак. Иначе казано, Ирак функционира единствено като американска колония, която Саудитска Арабия (верен съюзник на САЩ) използва като трасе за снабдяване на Ислямска държава с оръжия. Самият Абади не може да си позволи да прави резки политически маневри, заради присъствието на американски войски в страната му, въпреки натиска на шиитските партии да се обърне към Русия за подкрепа. В същото време съмнителни арабски експерти в България ни проглушават ушите с теории как Близкият изток се нуждае от нова западна колонизация. А първата колонизация кога приключи, ако смея да запитам или съм проспала момента?!
Същите самозвани експерти не спират да ни внушават, че ислямът е виновен за тероризма. Ефектна теза, но дали е вярна? Проблемът идва оттам, че се опитваме да наложим християнските правила върху мюсюлманското светоусещане. Това е фундаментална грешка. Оттам идва и друго погрешно схващане, че секуларизацията ще реши проблема на мюсюлманския свят. Вижте, по начало Пророкът Мохамед не е просто духовен учител, подобно на Христос, а е също политически водач и военен пълководец. В този смисъл разделянето на религия от държавна власт в исляма е вид богохулство. Не твърдя, че мюсюлманите следва да живеят по средновековните закони на Халифата, а че трябва да бъдат оставени сами да намерят баланса. Сещам се за една забележителна мисъл от култовия руски филм „Девета рота“: „Ислямът – това е различно отношение към живота и смъртта.“ Предписването на западни модели на управление и християнски рецепти за мюсюлманите е вид интелектуален колониализъм, на който хора с по-лабилна психика отговарят с насилие.
Западът влиза в собствения си капан, като смята, че неговото схващане за света е универсално. Защото като отговор той получава същото отношение – джихадисткия призив „да избием неверниците“. Не успеем ли да разберем това, колкото и бомби да изсипем върху главите на терористите, на тяхно място винаги ще идват нови. Западът трябва да си даде ясна сметка и за своите собствени вини, за престъпните си намеси, за бумеранга на болката, който винаги ще се връща при него. „И ако ние изгорим, вие ще горите с нас“, се казва в нашумелия напоследък филм „Игрите на глада“. Животът твърде често, както би казал Оскар Уайлд, имитира изкуството.
Източник: Поглед Инфо.