И така, русите постигнаха невъзможното или поне това, което досега се смяташе за невъзможно! Непроходимият Троянски проход победен от малък руски отряд.
Преминаването на руските армии по време на Освободителната война 1877—1878 г. през четвъртия, Троянски проход, както и през останалите, става възможно благодарение на руската войнска храброст и на всестранната помощ на българите.
Всекидневните наблюдения на казашки части и българи под командуването на полковник Сухомлинов дават тревожни заключения: проходът е зает от турски укрепления; артилерията не може да премине през тесните и криви пътеки; пехотата може да загине в непристъпните дебри; височината на прохода е 2200 метра, като билото е без растителност и през зимните дни се навява от преспи; бурите горе са крайно опасни.
Зиме Троянският проход е наистина непроходим. Турци в района не сe срещат, но и българите ca напуснали опожарените селища — Троян, с. Шипково, Успенския манастир. Бродят само български чети.
Генерал Карцов още веднъж препрочита писаното от германския ген. Молтке: „Онзи генерал, който смята да премине през Троянския проход, предварително заслужава име на безразсъден, защото са достатъчни два батальона, за да се задържи настъплението на цял корпус“.
От картата се вижда, че от всички други проходи Троянският е най-високият. Местните жители наричат най-стръмната му част „Дери магаре“ — „магарешка смърт“…
Запознат с всичко това генерал Карцов изпраща до началника на генералния щаб Непокойчицки следното писмо: „Простете, че изказвам противно на Вас мнение, но не мога да подхвърля поверените ми войски на гибел в непристъпните задоблачни планини и дебри“.
На 9. XII. 1877г. година Карцов отива в главната квартира в с. Бохот, за да получи последните указания за преминаването през Русалийския или през Троянския проход. „Смущаваше ме — пише по-късно в книгата си „Из миналото“ (Петербург 1888 г. I част) П. Карцов — не личната опасност, а отговорността за отряда. Аз обещах да направя всичко, което човешките усилия позволяват, но сигурен успех не гарантирах, защото нито Арабаконашкият хребет, нито Шипченският проход, въпреки всички трудности, не могат да се сравняват с Троянския балкан, представляващ най-високата точка на Стара планина“…
„Ще бъдеш подсилен със стрелковата бригада и полк или две кавалерии – му беше обещал негово величество на 9. XII. 1877 г. – А сега отидете при архимандрита на Троянския манастир, отец Макарий, помагал неведнъж в рекогносцировките, да се уговорите относно приготовлението за продоволствие и на хора в помощ на армията.“ Последната си заповед негово величество завършва: „Ако успееш да минеш — чест и слава, ако не — тогава демонстрирай, но действувай усърдно. Зная, че преходът е почти невъзможен, но ти ще направиш това заради мен“…
Веднага след падането на Плевен на 23 ноември 1877 година освободените армии се насочват към избраните за преминаване пунктове.
В Ловеч Карцов обсъжда със своя щаб предстоящата задача в нощта срещу 20. XII. 1877 година. Разформирован е Ловчанско-севлиевският отряд, който действа по време на обсадата на Плевен и от неговите части се сформирва т. нар. Троянски отряд за преминаването през Балкана. Главното командуване отхвърля проекта за преминаване през Русалийския проход към Калофер в полза на прехода през Троянския. Мотивите за това решение се крият в готовността на троянци да окажат всестранна помощ на руските армии. Датата на прехода е определена — 4 дни преди настъплението на Шипка, за да се заангажират повече турски табори. А това означава незабавно действие! Съвещанието определя сборния пункт – над Троян, в подножието на прохода в с. Кнежа, закъдето Първият ешелон на полковник Бородин от Ловеч трябва да тръгне на 21. XII. и на 23. XII. (нов стил 4 януари) да започне първи изкачването; Вторият ешелон на полковник Татишчев от Севлиево да започне изкачването един ден по-късно; Третият ешелон на майор Духновски от Ловеч да се съедини в Троян с Втория ешелон и след него да започне изкачването; Четвъртият — с майор Кобардо от Тетевен да се придвижи към село Шипково, Троянско, откъдето, под командата на полковник Сухомлинов да извърши отделен преход от село Шипково за село Рахманли (Розино). Под командата на генерал Карцов са общо 5.5 батальона, 10 сотни и 8 оръдия т. е. около 6500 души,: с началник на щаба подполковник Сосновски; на артилерията — полковник Золотухин; комендант майор Лебедински; интендант — Романович; лекар – Кунахович; командир на казашкия полк — Греков.
На другия ден назначените заминават за своите части, а генерал Карцов организира продоволствието и връзката между тила и обозите, с помощта на местното население.
Всекидневно за отряда са необходими около 350 пуда храни, т. е. около 150 денка на ден трябва да се извозват от коли, а впрягове са необходими и за изкачването на оръдията, извозването на ранените, водачи към авангардните, части, преводачи. Тази огромна помощна работа се извършва от жителите на изгонения и ограбен град Троян. Закърмени с революционните идеали на Васил Левски, участвували в революционното движение и Априлското въстание, хората от този край оказват всестранна помощ при преминаването на руските армии през Троянския проход.
Още през месец септември 1877 година лично от началник-щаба генерал Непокойчицки са отпуснати към 380 пушки и 75 500 патрона за въоръжаването на местното планинско население. Иван Хасъмски, бивш член на революционния комитет в Троян, с чета от близо 50 души активно действува в района на Троянския манастир и неведнъж го спасява от турски набези; четите на Георги Пулевски, Георги Огнянов и Иванчо Роби цяла есен пазят северните склонове на планината от настъпващите от Карлово башибозушки шайки; четите на Георги Антонов и д-р Г. А. Цариградски вършат широка разузнавателна дейност в полза на Троянския отряд и са в авангардните му части. Към тази чета е троянецът Христо Исикийски, който пада убит на прохода. В отряда, под личното командване на генерал Карцов са две чети: на Цеко Петков и на Христо Иванов — Големия, които влизат в редовните сражения с турците. Настоятелят на Троянския манастир отец Макарий, бивш заместник-председател на троянския революционен комитет, от началото на войната сътрудничи към командването в рекогносцировките на Сухомлинов. Сега с движението на армиите, задачата му се утежнява. Вечер получава от щаба нареждане, а нощем в манастира, организира изпичането на сухари, храна за хора и животни, вино, ракия, опакова и извозва денковете. Още в зори, яхнал на балканското си конче, архимандритът догонва на прохода войските, за да предаде необходимата топла храна. Старшината от окръжието Георги, също воин от опълчението, съдейства за набиране от жителите на добитък, кирки, лопати, коне, шейни, въжета, брадви…
Вестта за влизането на братушките в Троян действа като сигнал за завръщане в опожарените домове. Под ръководството на старшината Георги се сформират групи за почистване на снега от пътеките, за водачи из прохода, за изкачването на оръдията. Трескава работа закипява пред единствената оцеляла от пожарите сграда на Троян — бившия турски конак, където е щабът на Троянския отряд. За тук се отправят коне, шейни, хора… Свободата за троянци изгрява изпод руските щикове.
Рано сутринта на 22. XII. 1877 г. (по нов стил 3 януари) тук пристига с шейна от Ловеч и генерал Карцов, за да проведе съвещанието с Татишчев, Сосновски, Греков, Кунахович и отец Макарий. Предвид трудностите по изкачването на артилерията, решава се на прохода да се вземат само две оръдия и с това да се реализира демонстративна дейност, а ако турците окажат съпротива, да се действа с останалото оръжие, като се разчита преди всичко на изненадата и обхода.
3 януари 1878 г. е денят на освобождението на Троян.
На 4 януари в село Кнежа пристига Първият ешелон и от 14 часа следобед започва изкачването… Трудна и отговорна работа, която мобилизира силите на руси и българи.
За да се прекара батареята отвъд река Бели-Осъм, се налага — всяко оръдие, всяко зарядно сандъче поотделно, да се спуска в брода и измъква на ръце по брега.
Оръдията се разглобяват на части: тялото привързват към отсечени подложки, а предниците, лафетите и колелата се поставят на шейни. Сапьорите помагат да се прикрепят частите, стрелците вързват денковете, българите секат дървета и от тях дялат плази, подложки, колове за шейните. Нощем тази работа се върши при горящи огньове.
В шейните запрягат по няколко чифта волове и към всяка шейна има по 40 души българи, които с ремъци помагат да се влачат оръдията, подпирайки отзад и отстрани. Наклонът на гористия пояс на планината е 45 градуса. Хората, събрали всички сили, дружно теглят ремъците, подвикват, влачат 5—6 крачки и отново се спират да поемат дъх. Кирки, лопати, лостове, брадви — всичко е в действие.
Руската песен „Дубинушка“ често се губи напред из балканските хребети, а хората с оръдието изостават дотолкова, че се откъсват от гласовете и пехотата. Красота и опасност! Дърветата са обвити в скреж, а пълзящите по тях растения се оплитат в клоните им като гирлянди. Но една невярна крачка, едно невярно подхлъзване по наклона и всичко — снаряжение и хора, ще рухне в невидимата пропаст!…
Късно в нощта Първият ешелон стига главния превал на прохода. Върхът се губи в млечнобяла, непрогледна мъгла, а гората изчезва.
Вятърът е навеял преспи до метър и половина. Уморените тела потъват до пояс в сняг или пълзят по оголените места, облени в пот при 27 градуса студ, но височината е преодоляна.
Въздухът, скован от студа, на височина 2600 метра е толкова разреден, че на някои протича кръв от носа, ушите, гърлото. Нощта с леден мраз, виелица и непрогледна тъмнина обвива пристигащите части на Първи ешелон. Турските батареи откриват огън от „Орлово гнездо“. Стрелбата изненадва и падат първите жертви. Измръзналите искат огън, но тактиката налага да се заровят в снега на 300 крачки под „Орлово гнездо“. Българи и руси, поротно в две линии, премръзнали залягат в снега, без покрив, без нито едно оръдие, за да изчакат края на турската канонада…
Когато на другия ден по обед пристига Вторият ешелон на полковник Татишчев с първото оръдие, возено от троянци, заедно с храна, водка и дърва, намират 8 души убити, 13 ранени, 7 контузени и 58, сред които и полковник Бородин — измръзнали. Оръдието веднага открива огън по турските позиции, а огньовете създават впечатление за масовост на руските части. Бъдни вечер е. В Русия светят елхи, а на Троянския проход войнишките огньове осветяват прощална раздяла с близки другари…
На Коледа пристигат Третият и Четвъртият ешелон, заедно с командването на отряда, начело с генерал Карцов. На място обсъждат атаката на прохода. Дългобойните оръдия на турците стрелят непрекъснато. Даден е план за обход.
— Ваше превъзходителство, минете назад, не разбирате ли, че сте прицел на турските оръдия – извиква адютантът Федоров.
— Мръсно стрелят… Кажете на конвоя да се спусне зад възвишението „Орлово гнездо“ – нарежда генералът.
„Исках с личното си присъствие да помогна на сражението и с очите си видях какви страшни, нечовешки усилия изискваше тази операция“ – пише в спомените си Карцов… „Нашите снаряди експлодирваха, ту над бруствера, ту в самото укрепление“. .
„Ура“ се носи по планинските върхове — пехотата атакува! Санитарите изтеглят ранени и убити, а полковият свещеник е над щабс-капитан Швейбудски. Прострелян в гърдите, той издига ръка към вражия редут с думите: „Не се плашете, момчета, напред!“ и грохва мъртъв.
Атаките продължават на 6,7 и 8 януари. Куршумите са на привършване, но дружината на Духновски пълзи към „Орлово гнездо“ с мощно „ура“.
Изплашените от обхода на русите 4 османски табора под командуването на Рафик бей захвърлят оръдията и развяват бяло знаме…
Знамето на Втори староингерманландски полк, носено от сержант Колесов и Васил Луканов се развява над „Орлово гнездо“. Водачът на колоната — троянецът Христо Иванов Исикийски е убит!
8 януари 1878 г. 14 часа на обед…
Тържествена, радостна минута… „Ура“ гърми из долините и планината, фуражки летят из въздуха офицери се поздравяват, казаци и българи се прегръщат, целуват, викат, пеят…
Генерал Карцов съобщава на главното командване: „Непроходимият Троянски проход е взет с бой и преминат. Войските се спускат на юг. Загубите са изненадващо малки: 26 убити, 83 ранени, 8 изчезнали, 48 измръзнали или общо от строя излизат 145 души“.
Опасенията на военните стратези не се сбъдват. Това, което е изглеждало непреодолимо, е преодоляно от руската военна тактика, настойчивостта на офицерите, издръжливостта и смелостта на руския войник, помощта на българите.
Казаците слизат на юг към село Теке (Хр. Данов) по дирите на отстъпващия враг, а генерал Карцов се завръща в Троян за съставяне на подробна релация. „По целия път — пише в спомените си — докато слизах от Балкана, ме срещаха тълпи българи… тъй като бе станала известна нашата победа.. . Мнозина се завръщаха в изоставените си домове в Карлово, Сопот, Клисура и Калофер… В Троян стигнах в 8 часа вечерта, а вече се беше стекло населението от планинските махали, от манастира и околните села да ме посрещне и да се убеди в действителната победа… Мисля, че всеки, който е видял радостните сълзи на жените и децата, ентусиазма и възторга на техните мъже и бащи, които падаха на колене, кръстеха се при нашето приближаване и целуваха ръцете и дрехите не само на офицерите, но и на казаците от моята свита, може да се убеди в тяхната признателност. Не намирам думи за достатъчна обрисовка на самопожертвувателността, труда и усилията, които показаха руси и българи в изпълнение на тази операция“.
Сосновски отнася подробната релация при великия княз, който на 8 януари 1878 година е в Ловеч, а генерал Карцов с архимандрит Макарий и Георги поемат обратно пътя през прохода, където ги застига буря. „Балканът задимя — казва архимандритът — пазете се, ще загинете!“ Силата на бурята е такава, че за няколко минути може да отнесе едно магаре, заедно с ездача му. Но упоритостта на хората надделява.
Южният склон на Троянския проход се оказва много по-стръмен и скалист от северния. На онзи, който е видял как се слиза от билото, ще се сторят напълно правдиви думите на Крестовски, че „ужасите на спускането, са още по-страшни от ужасите на изкачването“. Войниците скачат надолу от камък на камък като по стъпала, понякога високи по метър и половина, пързалят се в преспи, падат, стават, на върволица, придържайки се един о друг, къде потъвайки в снега, къде със скокове смелчаците стигат село Теке, където довършват присъдата над османлии …
Самостоятелното съществуване на Троянския отряд се счита до 24 януари, когато се съединява със Западния отряд на генерал Гурко, и заедно с него влиза в Сан-Стефано на 3 март 1878 година.
Равносметката-от резултатите на Троянския отряд генерал Карцов вижда в следното:
1. Привличането от Шипка и Филипопол 6 неприятелски табора и пълното им разбиване с превземане на непристъпното укрепление. Две знамена, оръдия, транспорт, пленници.
2. Паника по цялата долина на река Стряма и прочистването на две силно укрепени дефилета при Калофер и Клисура от турски войски, които побягват, преди да падне Шипка.
3. Осигуряването на грамадно количество животни, което даде възможност да се продоволства отрядът без разходи от държавната каса.
4. Обезпечаване десния фланг на войските от запад, спускащи се в долината на река Тунджа.
5. По-късно обезпечаване на левия фланг и тила на Западния отряд, което нямаше да се случи, ако турците не бяха отбити от Троянския проход.
Тези резултати са достатъчни, за да се оцени войнският риск на командването и саможертвата на бойците от Троянския отряд.“
Автор: Мария Иконописова – „Битката за прохода“, сп. Антени бр.44/1979 г.
Една част от снимките са от изложба „Освобождението“ на РИМ Сливен.