Сергей Александрович Соловьoв е от един от най-известните руски кинорежисьори. Роден е на 25 август 1944 година в град Кем, Карелия (по онова време – Карело-финска съветска социалистическа република), в семейство на военнослужещ на Карелския фронт и чиновничка. След края на Великата отечествена война, когато Сергей е бил едва на годинка и половина, баща му е назначен за съветник на лидера на Северна Корея Ким Ир Сен и заедно със съпругата си и малкия син заминават за Пхенян. От 1960-1962 г. Сергей Соловьов работи в ленинградската телевизия. След време завършва режисьорския факултет на ВГИК в Москва. Соловьов има три брака с известните актриси Екатерина Василева, Мариана Кушнерова и Татяна Друбич, но с всичките се е развел. Синът му Дмитрий Сергеевич е също кинаджия, а дъщеря му Анна Друбич – актриса и композитор. Соловьов е режисьор на над 20 филма, между които шедьоврите „Асса“, „Къща под звездите“, „Три сестри“, „Нежна възраст“ и „Анна Каренина“. Носител на редица кинонагради, най-престижните от които „Гран при на Венецианския фестивал за телевизионни филми“, „Сребърна мечка“ – за най-добра режисура на Берлинския кинофестивал, специална премия „Златна кайсия“ на Ереванския кинофестивал и др.
– Сергей Александрович, в България вие сте известен най-вече с филмите си „Асса“, „Анна Каренина“ и “ Три сестри“. Като режисьор на над двадесет ленти, кои творения са ви любими?
– За мен не съществува понятието любими и нелюбими. „Нелюбима работа“ е, когато съзнателно си халтурил. Не обичам халтурите. Ако творецът е убеден във възможностите си и знае, че може да изработи един филм добре, но не го е свършил – това е съзнателна халтура. При мен няма такива случаи. Оттук следва, че всичките са ми любими. Всеки филм си съответства на времето и си има неговия чар. Друг е въпросът как и кога ги гледаш, защото с времето се променя и мирогледът. Виждаш ги от друг ъгъл, отнасяш се към тях по съвсем различен начин, но те пак си тежат за времето, когато са били създадени.
– Вие правите изключително сериозно кино. Какви сюжети се харесват на младите зрители?
– Някак си съм престанал да се интересувам от това какво искат да гледат младите, защото този въпрос предизвиква една несигурност и нестабилност при кинаджиите. Кинематографията е такава сфера на дейност, където възрастта е без значение. Това е напълно изкуствено разделение. Ако все пак трябва да се съобразяваме с това какво ще възприеме младият зрител, веднага ще ви отговоря – „попкорна“ в залата. За жалост обща и много тъжна тенденция на световното кино – да сведе интереса на младия зрител до пуканките. Затова, ако режисьорите се съобразявахме с това какво ще кажат младите, трябва да измерваме интереса към филма с това колко пуканки са изядени по време на прожекцията… Тук е трагедията. Не трябва да допускаме качеството на филма да се измерва в количеството пуканки!
– Напоследък се наблюдава един феномен – политиката притиска много от руските творци със санкции. Какъв ответен удар бихте дали вие посредством творчеството си?
– Никакъв ответен удар не бих дал, защото аз лично няма с какво да се съпротивлявам, мен никой с нищо не ме притиска. Мен ме притиска това, което винаги ме е притискало – ужасното несъвършенство на живота. Ако имаме смелостта да променим някои обществени обстоятелства, ние ще променим и живота си, друг е въпросът към щастие или към нещастие. За да направим усилия да се променим ние самите, е необходима доста работа. Първо, работа върху самия себе си, после на Господ върху теб, и на трето място – културата върху теб. Едва тогава, при наличие и симбиоза на тези три компонента, бихме могли да говорим за някаква промяна. Санкциите са такава нелепа глупост!
– Бихте ли направили филм за събитията в Украйна?
– Не, разбира се! Аз имам съвсем различна представа и усещане към Украйна. Запазил съм си старите спомени. Прекарвал съм детството си в чудесни украински градове и селца. По-голямата част от най-ранните ми години минаха в едно великолепно място в Украйна – Бялата църква. Никога не съм бил свидетел на каквито и да било негативни чувства или зверски интонации там. Затова случилите се събития ги възприемам като кошмар. Това, на което сме свидетели в момента, е един истински кошмар, едно недоразумение, един ужас…
– Върху какво работите в момента?
– Върху себе си! Човек непрекъснато трябва да работи върху себе си, за да постига нещо стойностно в живота. А иначе, в момента върви постановката ми „Война и мир“ в „Електро театъра“. Колосална работа падна по този спектакъл, тъй като се играе два дни и е седем часа. Това наистина е огромен труд за толкова сериозно произведение. Искам и да завърша лентата „Елизавета и Клодил“. Всичко принципно е готово, и актьорите са ми готови, обаче ме убеждават да почакам, да не прибързвам. Но аз разчитам на здравия разум на тези, от които зависи филмът, и в най-скоро време би трябвало успешно да завърша тази лента.
– За какво се разказва във филма?
– Написах сценария още преди десет години. Разказва се за дружбата между две момичета – рускиня и французойка. Действието се развива в началото на ХХ век в Русия и във Франция. През 1909 година две 17-годишни девойки – Елизавета и Клодил, се запознават случайно във френското курортно градче Довиле. Те си мечтаят за революция, за социална справедливост и прекрасна романтична любов, но заобикалящата ги среда им поднася за жалост неадекватни мъже – американски пилот, френски поет в напреднала възраст и руски авантюрист. Снимките ще са изцяло във френска Нормандия, а постпродукцията в Москва в студията на „Мосфилм“.
– Синът ви, Дмитрий, е актьор и се е снимал в главна роля във вашия филм „Нежна възраст“. Дъщеря ви също е актриса. Бяхте ли против децата ви да тръгнат по вашия път?
– Синът ми не е актьор, той професионално се занимава с организацията на кинопроизводството. А иначе – как бих могъл да бъда против? Те от малки са израснали на снимачната площадка сред актьорите и действието. Това е част от техния живот, който после прераства в професия и е един напълно естествен процес за децата на кинаджиите и изобщо хората на изкуството.
– В повечето страни в Европа културата и изкуството подкрепят като че ли опозицията, а в Русия обратното, културните дейци са привърженици на политиката на президента и правителството. Какво обяснение бихте дали на тази взаимовръзка?
– Че е изкуствено създадена схема. Това го няма, пълна измислица. Толстой е казал: „Колкото са сърцата, толкова вида любов има“
Подобна теза е удобна за някой, тя е клише, което няма нищо общо с реалността. Всичко е относително. Например изтъкнатият наш режисьор Станислав Говорухин е един от най-близките приятели и съветници на Путин. Много кадърен режисьор, между другото и човек от държавна величина. Наскоро го попитаха: Как се отнасяте към младежта? А той отговори „Ненавиждам ги!“ Нали разбирате, че такъв отговор не би могъл да даде обикновен номенклатурчик, приближен до управника. Колкото са хората, толкова са и нюансите на отношенията. Става ми смешно, като някой започва да се пери, че е за опозицията. За коя опозиция, покажете ми я, защото аз никога не съм я виждал.
– Какво бихте пожелали на българите?
– Да живеят интересно! Да не се объркват в погрешни мисли, да имат свое мнение, а не да се влияят от чуждото. Повечето беди и недоволства в този свят идват от самозаблуждението и замъгляване на съзнанието. Затова бъдете с избистрени мисли. Не се занимавайте с простотии. Животът е прекалено кратък, за да си губите времето с несмислени неща. Постарайте се да го изживеете пълноценно, човечно и интересно!
Интервю на Оля Ал-Ахмед, в. Стандарт