Стивън Коен е известен американски историк, специалист по СССР и Русия. Роден е през 1938 г. в щата Кентъки. Известен е както в руските, така и в американските кръгове. Преди началото на перестройката в СССР го наричат „антикомунист“. Основна тема на неговите трудове е развитието на Съветска Русия след Октомврийската революция от 1917 г., а също така отношенията със Съединените Щати. В своите изследвания Коен предрича перестройката. Бил е съветник на президента Дж. Буш – старши. От 1998 г. преподава в университета в Ню Йорк. Член е на американския Съвет по външна политика.
Свидетели сме на най-опасната конфронтация между Русия и САЩ от много години насам, навярно от кризата с ракетите в Куба през 1962 г. Гражданската война в Украйна, започнала след незаконна смяна на правителството в Киев през февруари, действително може да доведе до челен сблъсък между НАТО и Русия. Този сценарий, който дълго време беше немислим, вече не е изключен. Редица показатели сочат, че тази нова студена война ще бъде още по-опасна от първата, от която планетата се спаси на косъм .
Епицентърът на напрежението вече не е в Берлин, а на самата граница с Русия. В Украйна, един жизненоважен регион за Москва, лошите сметки, инцидентите и провокациите ще тегнат дори повече от тези, на които светът стана свидетел преди няколко десетилетия в Германия.
По-сериозното е, че действащите лица в тази нова студена война биха могли по-лесно да се поддадат на изкушението от ядреното оръжие. Някои московски военни стратези обявяват, че ако западните конвенционални войски, които са много по-многочислени от руските, заплашат директно Русия, тя ще прибегне до тактически ядрени оръжия. Ограждането на страната с военни бази и системи за противоракетна отбрана, което НАТО осъществява в момента, прави още по-правдоподобен подобен отговор.
Липсата на правила за взаим¬на сдържаност, подобни на тези, които двата лагера си наложиха най-вече след кризата с ракетите, е друг рисков фактор. Необходимата взаимна умереност се препъва в съмнения, омраза, недоразумения и грешни информации, както в Москва, така и във Вашингтон. Хенри Кисинджър отбелязва, че „демонизирането на Владимир Путин не е политика, а алиби за липсата на такава.“ Това демонизиране е равнозначно на отказ от какъвто и да било сериозен анализ и от разработване на една разумна политика.
Освен това, новата студена война ще бъде още по-опасна поради факта, че в САЩ няма никаква ефикасна опозиция. Ние, противниците на пагубната външна политика на правителството, не разполагаме с подкрепата на нито една влиятелна фигура. Освен това не сме организирани. Нищо общо със 70-те и 80-те години на XX век, когато се борихме в името на т. нар. разведряване. Тогава бяхме малцинство, но значително малцинство с високопоставени съюзници, включително в Конгреса и в Държавния департамент . Големите вестници, радиостанциите и телевизионните канали търсеха мнението ни. Разчитахме на подкрепа от народа и дори на една група за натиск във Вашингтон – Американския комитет за разбирателство между Изтока и Запада, в който членуваха собственици на предприятия, политици, видни университетски преподаватели и държавници като Джордж Фрост Кенан .
Днес не разполагаме с нищо подобно. Нямаме никакъв достъп до администрацията на Обама и практически до никого в Конгреса, превърнал се в двупартиен бастион на политиката на конфронтация. Големите медии ни игнорират. Още от началото на кризата в Украйна нито уводните статии, нито читателските рубрики в Ню Йорк таймс, Вашингтон пост или Уолстрийт джърнал отразиха идеите ни. Те не бяха изложени нито по MSNBC, нито по „Фокс нюз“, чиито тенденциозни анализи не се различават особено едни от други – всичко винаги е „по вина на руснаците“. Публикуваме материали в „алтернативните“ медии, но във Вашингтон не ги смятат за достоверни и важни. През дългия си живот нямам спомен за толкова сериозна липса на демократическо обществено обсъждане в условията на такава криза.
Смятам за свой дълг да припомням, че медалът винаги има две страни, и да обяснявам гледната точка на Москва по кризата с Украйна. Така си навличам непрестанни нападки, включително във влиятелните леви издания. Веднага бях карикатурно описан като водач на „апологетите“ на Путин, негов „полезен идиот“, „най-добрия му приятел“ и дори още по-лошо – „подлизурко“. Винаги съм бил обект на критики, по-специално през годините (около двадесет), в които работих като коментатор за CBC News. Никога обаче не съм бил обект на толкова лични и клеветнически нападки.
Сред авторите на нападките – или сред техните вдъхновители – са първенците на външната политика, водена от Вашингтон през последните две десетилетия, която доведе до кризата в Украйна. С клеветите си по наш адрес те се стремят да прикрият съучастието си в настоящата катастрофа. Тези неомаккартисти [5] искат да задушат демократичните дебати, като ни заклеймяват в най-гледаните информационни емисии, големите вестници и пред политиците, които взимат решенията. И като цяло постигат целта си.
Всичко това означава, че на практика ние, дисидентите, сме истинските демократи в страната, истинските патриоти, защитници на сигурността ѝ. Ние не се стремим да запушим устата на войнолюбците. Искаме да разискваме с тях. Трябва да ги накараме да разберат, че има опасност настоящата външна политика на САЩ да има катастрофални последствия за сигурността на страната ни и на останалата част от света. Опасността и цената на една продължителна нова студена война ще се отразят върху живота на децата и внуците ни. Тази безотговорна политика лишава Вашингтон от един основен партньор, какъвто е Кремъл, в толкова жизненоважни области за нашата сигурност като Иран, Сирия и Афганистан, или за неразпространението на ядрените оръжия и международния тероризъм.
Трябва обаче да кажем също, че донякъде сме отговорни за липсата на равновесие и дори за отсъствието на разисквания. Липсват ни организация и солидарност. Някои хора споделят в лични разговори гледната ни точка, но никога не се изказват публично в тази насока. В нашата демокрация обаче, в която цената на дисидентството е относително скромна, мълчанието вече не е патриотичен избор.
Учили са ни, че умереността на мисълта и езика винаги е най-доброто решение. Но в една толкова тежка криза умереността няма никаква стойност. Тя се превръща в конформизъм, а конформизмът – в съучастничество. Спомням си за една дискусия по този въпрос между съветски дисиденти, сред които бях за кратко в Москва през 70-те и 80-те години. Някои от тях наскоро ни определиха като „американски дисиденти“. Това е една несъвършена аналогия, понеже моите съветски приятели имаха много по-малки възможности да станат дисиденти и рискуваха много повече. И все пак, това е една поучителна аналогия. Съветските дисиденти протестираха срещу непреклонната доктринална ортодоксалност, прекалените привилегии и закостенялата политическа мисъл. По тази причина съветските власти и медии ги представяха като еретици. От 90-те години и от администрацията на Клинтън насам едни неособено разумни идеи в областта на външната политика бяха превърнати в двупартийна ортодоксалност. А естественият отговор на всяка ортодоксалност е ереста. Ето защо казвам на приятелите си:„Да бъдем еретици, без да се интересуваме от личните последствия, с надеждата, че други ще се присъединят към нас, както често се е случвало в историята.“
Най-окуражаващата перспектива, която мога да предложа на съюзниците си, е да им припомня, че често промените започват като ереси. Или, ако цитирам Михаил Горбачов по повод на борбата му в лоното на една номенклатура, още по-непреклонна от нашата: „Всяка новост във философията започва с ерес, а в политиката – с мнение в малцинство.“ Що се отнася до патриотизма, нека чуем позицията на Удроу Уилсън : „Най-големият патриот понякога е този, който упорито следва посоката, която смята за правилна, дори и да вижда, че половината свят е срещу него.“
LE MONDE DIPLOMATIQUE