Преди половин век на гости ни дойдоха двамина, служили като войници при баща ми. Любопитно ми беше не толкова, че са отдалеч – чак от Лудогорието, а че са турци. В Кюстендил тогава имаше само няколко турски семейства, та почти нямаше откъде да научим как живеят тези хора, какво ги вълнува, как се държат. Не забелязах особена разлика, но когато единият от гостите заговори за пътуване до роднини в южната ни съседка, вниманието ми се изостри. Добрали се донякъде с влак или с рейс, после взели такси. Уговорката била, като стигнат, близките им да уредят сметката. Домакините обаче преценили исканата сума за прекалено голяма, дръпнали се настрана и започнали да се препират дали да платят или да го убият. Тук детското ми съзнание беше ранено до такава степен, че всъщност не разбрах как е свършила тази история. Таксиджията може и да е извадил късмет, но ужасът, че човешкият живот може да бъде прекъснат заради няколко банкноти повече, и до днес не се е откъртил от паметта ми.
В наши времена президентът Ердоган разсъждава по същия начин за хилядите, арестувани след неуспешния опит за военен преврат. „Защо да ги храня в затворите?“ – чуди се той пред Си Ен Ен. Хората, които го подкрепят по площадите, искали бърз край за заподозрените. През 2004 г. Турция премахна смъртното наказание заради изискванията за членство в ЕС. Но ако сега парламентът реши да промени конституцията и да го върне, държавният глава нямало да се противопостави.
Можем не от три пъти, а веднага да познаем, че това ще се случи. „Не бива да пренебрегнем исканията на хората“ – мотивира се Ердоган. Особено когато не просто съвпадат с неговите, но и са вдъхновени от собствените му остри думи в публичното пространство. И привържениците на президента искат, превъзбудени от ареста и уволненията на десетки хиляди военни, полицаи, съдии, прокурори, служители в министерства, ректори, учители дори. И сякаш няма никакво значение, че „исканията на хората“ са насочени срещу други хора. Други, но все пак хора. Нагнетява се атмосфера, в която животът им не струва нищо, също като на таксиджията от детския ми спомен. Нали държавният глава призовава страната да се чисти от „вируси“. И никак не е задължително „вирусите“ непременно да са свързани с опита за преврат. Ако наистина бяха толкова много, пучът щеше да успее. Техният непростим грях е друг – отстояват светските устои на държавата. И затова улицата не само иска, но и устройва отмъщение – задържа войничета, макар че са излезли от казармите по заповед, а не по желание, призовава към екзекуции, нахвърля се и на цивилни, бие, съблича, унижава, заплашва, пали, че и книжарници громи. И дава сила на Ердоган да се изживява като султан.
А само преди няколко десетилетия той е най-най-обикновен Ер Малък. Изхранва себе си и семейството си като уличен продавач на гевреци в бедния квартал „Касим Паша“. Започва дългия си и труден път към властта като градоначалник на Истанбул. „Джамиите са нашите казарми, кубетата – нашите шлемове, минаретата са нашите щикове, а вярващите – нашите войници.“ В тази ислямистка поема е концентрирано неговото верую. За подстрекаване към религиозна омраза е хвърлен в затвора. През 2003 г. обаче става министър-председател и прави турската икономика 15-а в света и шеста в Европа. Подкрепата за него расте, за мнозинството бившият геврекчия вече е Ер Голям. „Исканията на хората“ го правят и президент преди две лета.
Благодарение на пропадналия опит за преврат Реджеп вече е всесилният Ер Доган. Приема развоя на събитията като „дар от Аллах“ и се захваща с удвоена енергия да разчисти последните останки от кемализма. Няма съмнение, че ще изскубне от корен онова, което му пречи, и ще се разправи най-сурово с всички свои противници или просто опоненти. Има вътрешния заряд да го направи, разполага и с „исканията на хората“, които за него са тепихът, върху който трябва да смачка критиците на всеобхватната си власт. Не му мигва окото и пред Европа, която изобличава в двойни стандарти, а на френския външен министър Жан-Марк Еро направо му се сопва „да си гледа работата“. Не цепи басма и на Щатите, настоява да бъде екстрадиран в Турция политическият му противник Фетхуллах Гюлен, който сега живее в Пенсилвания, инак отношенията ще се влошат. В часовете на пуча пък безцеремонно спира тока на базата в Инджирлик.
„За една нощ Турция се върна двадесет години назад“ – коментира Елиф Шафак в „The World Post“. Най-четената турска писателка е улучила посоката, но не и годините. Според незарастващата рана в паметта ми отстъплението е поне половин век. А ако Аллах все така дава живот и дарове на президента, само след някоя година, когато светската държава бъде демонтирана изцяло, връщането назад ще отбележи цяло столетие. Това е цената на бездействието и дори съдействието – вътрешно и външно – за извисяването на Ер Малък до Ер Голям и Ер Доган. А може би само част от цената.
Автор: Иво Атанасов, в. „Дума“