Интервю на Деница КИТАНОВА
Директорът на Националния военноисторически музей доц. Соня Пенкова в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка с официалната церемония по връчването на Самарското знаме на Трета дружина от Българското опълчение, състояла се на 18 май 1877 г. край град Плоещ.
-Доц. Пенкова, на 18 май 1877 г. на официална церемония край град Плоещ Самарското знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение, разкажете ни за нея?
Соня Пенкова:Преди толкова много години едно знаме наистина влиза в аналите на историята по много трогателен начин. Може би трогателността на неговите първи стъпки в историята в голяма степен във времето създават онази голяма емоция, която и до днес владее всички, когато става дума за Самарското знаме. Дали тази емоция е правилният подход към него и към случилото се преди повече от столетие, е друга тема. Въпросът за Самарското знаме, за неговото даване и освещаване е пряко свързан с Българското опълчение и със статута на българската част в рамките на Руската действаща армия, затова искам да кажа няколко думи за това. Първоначалното решение за Българското опълчение е то да бъде военна част, която да изпълнява охранителни, разузнавателни функции, да защитава населението от турските набеди след като Руската армия навлезе отвъд Дунава. Това виждане в първоначалните руски планове, впоследствие е променено. По-нататък самият ход на историческите събития и участието на Българското опълчение му дава правото да се нарече съвсем спокойно военна част, която успява да изгради свое лице, да завоюва победи и да докаже, че българите наистина са достойни за свободата си и участват активно в нейното осъществяване. Темата за Самарското знаме е част от темата за другите подготвени знамена за участие в Руско-турската война, чието даване и използване не е било разрешено от командването на Руската Дунавска армия. Тя приема да бъде връчено само едно знаме и то изработено в Русия от Самарската общинска управа с гражданско участие. Осветено е веднъж на място, след което знамето минава през Москва и достига до лагера на Българското опълчение, намиращ се на няколко км от Плоещ. Богослужението е извършено в лагера в Плоещ пред строените български и руски части в присъствието на командващия Руската Дунавска армия – великият княз Николай Николаевич. На самата церемония присъстват кметът на Самара, който донася знамето и Пьотр Алабин, член на Градския съвет. Богослужението е извършено от българският архимандрит от Сливен Амфилохий Михайлов и от свещеника от Търново Петър Драганов. Традицията на освещаване на знамето и на даването му на военната част е такава, каквато е съществувала в Руската Дунавска армия. Тя е била близка като традиция и ритуал и до европейските армии, но много по-типична за руската. В бъдеще тя навлиза в Българската армия и самият начин, по който се освещават знамената ни е този, по който е осветено Самарското знаме. На тържествената церемония, платът на знамето се приковава церемониално към дръжката. Първият гвоздей забива главнокомандващият, следван от ген. Нейко Койчевски, който е началник щаб и от ген. Столетов. След това специално изработените гвоздеи се предоставят на българският поборник Цеко Петков. Приковавайки гвоздеите, той произнася реч. Чрез тогавашните средства за информация, тя става популярна. Всъщност ние черпим информация за нея от една дописка на Николай Каразин, художник и кореспондент на вестник „Новое Время“. Той разказва тази прочувствена церемония и предава трогателните думи на Цеко Петков. Той казва, че това знаме трябва да премине открай докрай по българската земя, да изтрие сълзите от скърбящите очи на майките, жените и децата на България, да изтрие всичко лошо и след него да настане траен мир. Това е една сериозно замислена церемония, която е имало своята пропагандна стойност. Главнокомандващият действащата армия връчва знамето на командира на Трета дружина на Опълчението подполковник Павел Калитин. Той от своя страна го връчва на неговия първи знаменосец и това е унтерофицерът Антон Марчин от 54-ти пехотен Бдински полк. Той застава при връчването заедно с асистента си. Това е опълченецът Боянич, който в кръвопролитните боеве, в които тече сагата за спасяването на знамето, е един от временните знаменосци.
–Каква е историята на създаване на Самарското знаме?
Соня Пенкова:Историята е типична за онова време и за начина, по който се създават тези знамена. Когато се създава Самарското знаме, се правят още няколко от българските емигрантски организации, но не е допуснато да бъдат връчени на дружините на Българското опълчение. Те се съхраняват в Националния военноисторически музей и са показвани неведнъж в наши временни изложби. Самарското знаме е изработено от монахините на Девическия манастир при Самара със средства на жителите на града. Неговият оригинал се пази във Военния музей, а неговото копие е част от постоянната му експозиция. Знамето е двукатно със славянските цветове: червено, бяло и синьо, разположени хоризонтално. В средата има черен равнораменен кръст. От едната му страна е иконата на светите братя Кирил и Методий, а от другата страна е иконата на Иверската света Богородица. Иконите са рисувани на оригиналното знаме от руския художник Николай Симаков. Няма защо да обяснява защо там са образите на св. св Кирил и Методий, но Иверската света Богородица е там, защото е покровителка на Самара. Когато знамето се заковава на дръжката, пиката му е различна от днешната. Тя пострадва и във времето е сменена. Така че днес пиката, която е част от експозицията на музея не е оригиналната.
-При коя битка се прочува Самарското знаме и каква е причината то да стане част от националните светини на България?
Соня Пенкова:Самарското знаме участва в движението и в битките, които води Българското опълчение, т.е. неговият боен път е този на Трета дружина. Неговото бойно кръщение е в кръвопролитните боеве при Стара Загора, където загиват един след друг няколко от знаменосците му. За кратко знаменосци са българският опълченец ефрейтор Минков, след това Тома Тимофеев, по-късно редник Христов. Много са опълченците, които се опитват да спасят знамето, предавайки го от ръка на ръка и които загиват под неговите дипли. Знамето участва и в боеве при Шипка, на връх Свети Никола и Шейново. То изминава един труден път. Разбира се, когато говорим за знамена в Българското опълчение, участвали в бойно действие, като историк и музеен човек няма да пропусна да кажа, че това не е единственото знаме, с което опълчението участва по своя боен път. Има още едно, което е работено в България и правено за Априлското въстание, но не участвало в него. Това е знамето на Четвърта опълченска дружина. То е връчено при влизането на ген. Гурко в Търново. Дружината участва с него до края на войната. Историите свързани с Българското опълчение и със Самарското знаме наистина са много. Вероятно трябва да знаем истинските подбуди, за да не се объркваме в прекалената емоция и вкарването на знамето в политическо и конюнктурно говорене.
–Знамето се съхранява в Националния военноисторически музей, разкажете ни как музеят се е сдобил с него?
Соня Пенкова:След Руско-турската война, Трета опълченска дружина става дружина на Българската земска войска. Тя носи това знаме в периода до 30 август 1881 г. , когато княз Александър I дава знамена на частите на българската войска. Тогава дружината получава своето знаме, след което Самарското е прибрано в Двореца. След ремонта и преобразованията в Двореца е създадена специална знаменна зала, в която са започнали да се събират всички знамена, свързани с националноосвободителните борби и този тип неформени, каквото е Самарското. То излиза един единствен път от знаменната зала за тържество по повод 25-ата годишнина от Освобождението през 1902 г. В тази зала знамето се съхранява до 1945-1946 г., когато знамената са предадени на тогавашния Главен военен музей, а днес Национален военноисторически музей.
–Какъв е интересът към Самарското знаме през последните години?
Соня Пенкова: Интересът към него винаги е бил голям. Дните на отворени врати, в които представяме единствено и само Самарското знаме, събират повече от 30 хил. души. Те преминават само в рамките на един ден. Това е едно огромно множество от хора, които идват да видят знамето. Такъв е интересът към голяма част от историческите знамена, свързани с националноосвободителното движение и с националните каузи и идеали. Такъв беше случаят и тази година със знамето на Стилияна Параскевова. Разбира се, огромният брой хора, които преминаха тази година, не можа да засенчи броя на хората, които преминаха при предишното показване на Самарското знаме, въпреки че стойностите са близки.
-Тази година се навършват 140 години от церемонията по връчването на Самарското знаме, ще го отбележите ли от Националния военноисторически музей?
Соня Пенкова:Няма как една институция, която съхранява огромно количество знамена, да отбелязва церемониите по връчването на всяко едно от тях. Представянето на тези знамена в нашата експозиция и тяхното интерпретиране пред публика е свързано с историческите събития, които те участват. Те са част от изложбите, които правим, били те временни или част от постоянната ни експозиция, какъвто е случаят със Самарското знаме. То никога не е преставало да бъде част от постоянната експозиция на музея. Всеки е добре дошъл да дойде да види светините на българското национално освобождение и обединение. Когато прецени и когато почувства нужда за това, музеят винаги е отворен.