Как може да започне войната
Слуховете за възможно нахлуване на Турция в Сирия, британските учения по прехвърляне на войски, придружени с коментари за подготовка за конфликт с Русия, и накрая, внезапната проверка на два военни окръга едновременно, отговарящи в системата на ВС на РФ за азиатското направление, ни карат да си зададем въпроса за степента на опасност от военен конфликт.
Вероятна заплаха
Отношенията между Москва и Анкара по сирийския проблем се усложниха много преди 30 септември 2015 г., когато започна операцията на руските въздушно-космически сили (ВКС). Едно от най-известните словосъчетания, родени от новата война – „сирийски експрес“ – възникна не на последно място благодарение на усилията на Турция, блокирала възможността за доставка в Сирия на стоки през териториалните си води и въздушното си пространство чрез гражданския авиотранспорт. В резултат от това през 2012 г. ВМФ на Русия пристъпи към операция, която скоро получи название, явно заимствано от „Токийския експрес“ от Втората световна.
Сирийският експрес се оказа по-успешен от токийския: получавайки подкрепа от Русия, Дамаск успя да оцелее в най-трудния период от гражданската война, запазвайки контрола над най-важните градове и прогонвайки ислямистите от разположените в близост до столицата околности, където през 2013 г. на редовен минометен обстрел бе подлаган самият център, а пътят към летището периодично се блокираше от терористичните групи, действащи от опустелите предградия.
В този период от войната ролята на Турция в конфликта, поне сред самите сирийци, не предизвикваше никакви съмнения: фактически Анкара се разглеждаше като агресор, намесил се в гражданския конфликт с цел, ако не преки териториални придобивки, то укрепване на позициите и получаване на икономически изгоди във вид на контрол над маршрутите за транспортиране на петрол.
Операциите на турските въоръжени сили, периодично провеждащи се в граничните зони със Сирия и Северен Ирак, преследваха още една цел – отслабване на отрядите на кюрдското опълчение, чиято активност в самата Турция нарасна след началото на сирийската война.
Руската операция значително увеличи вероятността от силова намеса на Турция в конфликта, тъй като действията на ВКС на РФ от летище „Хмеймим“ разбъркаха всички карти. Анкара отказа да се присъедини към споразумението за безопасност на полетите, което Русия подписа със САЩ. Отклони се и от създаването на съвместна комисия за координиране на действията по подобие на тази, която Москва организира съвместно с Израел.
На 24 Ноември 2015 г. в граничната зона над територията на Сирия бе свален руският бомбардировач Су-24, който според версията на Анкара е нарушил въздушните граници на Турция. Катапултиралият пилот на самолета – полковник Олег Пешков беше убит от банда екстремисти, чийто лидер е турски гражданин. Щурманът – капитан Константин Мурахтин бе ранен, но успя да се спаси. По време на издирвателно-спасителната операция Русия понесе нови загуби – терористите унищожиха вертолет Ми-8, на борда на който загина морският пехотинец Александър Позинич.
В отговор, освен икономически санкции и прекратяване на въздушните съобщения, Русия увеличи прикритието от изтребители на разгърнатата в Сирия авиогрупа, и разположи на авиобазата „Хмеймим“ зенитно-ракетен дивизион от системата С-400.
Отказът от публични извинения и наказание на виновните за инцидента доведе до най-сериозната криза в отношенията между Москва и Анкара в историята на съвременна Турция, от 1920 г. Военните барабани вече се чуват съвсем ясно: „Ние ще изпълним историческия си дълг. Някога нашита братя от Алепо защитаваха градовете ни – Шанлиурфа, Газиантел, Кахраманмараш (по времето на Първата световна война – бел. ред.), а сега ние ще защитим геройския Алепо. Зад гърба на неговите защитници стои цяла Турция“, заяви турският премиер Ахмет Давутоглу на заседание на парламентарната група, начело на управляващата Партия за справедливост и развитие.
За военните приготовления на Турция още по-рано заговориха и в руското министерство на отбраната. На фона на редовните обстрели на сирийска територия, в резултат на един от които бе убит руски военен съветник, от ведомството съобщиха за възможна атака на Турция срещу Сирия. „Имаме сериозни основания да подозираме интензивна подготовка на Турция за военно нахлуване в територията на суверенна държава – Сирийската арабска република (…). ние регистрираме все повече и повече признаци за скрита подготовка на турските въоръжени сили за активни действия на територията на Сирия“, заяви официалният представител на руското министерство на отбраната генерал-майор Игор Конашенков. Както отбелязаха военните, Турция паралелно със съсредоточаването на войски в близост до границата, активно се занимава и с разширяването на пропускателната способност на местната пътна мрежа, което е ясно, че не е оправдано, имайки предвид наличните обеми на гражданския и търговския трафик, рязко намалял заради войната.
Възможните варианти
Нахлуването на Турция в Сирия, както и неизбежността от военен сблъсък с Русия, в никакъв случай не са предопределени, тъй като ситуацията се формира от множество различни фактори. Не на последно място тук играе роля позицията на Вашингтон, който очевидно не е заинтересован от пряк сблъсък. При това САЩ в борбата с терористичната групировка „Ислямска държава“ и в Ирак, и в Сирия залагат на кюрдите – след като опитите им да създадат нещо разумно от сирийската „умерена опозиция“ откровено се провалиха.
Хипотетичното нахлуване на Турция в Сирия автоматично прави преобладаващото болшинство от местните кюрди противници на Анкара, а в резултат на това Вашингтон ще се окаже в състояние на „хибридна война“ с един от ключовите членове на НАТО и основен играч в Близкия изток. Прецедент със странни комбинации от подобен род, разбира се, има – в предходните пет години САЩ фактически бяха съюзници на ислямистите в Тунис и Либия, но индиректният сблъсък с Турция навярно е твърде екстравагантен даже и за Вашингтон и дори сега.
Въпреки това, не трябва да се изключва възможността за нахлуване дори и при тези условия, особено на фона на опитите на Ердоган да постави на Вашингтон ултиматума „Турция или кюрдите“. Предвид нежеланието на САЩ и съюзниците им в ЕС да се включат в сухопътна операция срещу ислямистите, подобен акт от страна на Турция, особено с подкрепата на страните от Персийския залив, може да намери своите привърженици: в края на краищата Турция „ще плати сметката“, ако освен защитата на собствените си интереси, нанесе значителни щети на новия халифат.
През всички изминали пет години от началото на войната Турция открито се стреми към контрол над Алепо. Сблъсъците в тази провинция могат да подтикнат Анкара към приемането на окончателно решение за нахлуване.
Планът на самата операция и привличаните към нея сили тук не са толкова важни. Очевидно е, че турската армия има огромно превъзходство над сирийската. Ключовият момент е перспективата за военен сблъсък между Турция и Русия, тъй като към момента нито една от страните не възнамерява да отстъпи.
Вариант, при който Турция ще игнорира руското присъствие, на практика е изключен. Въздушните удари (при това разположените в „Хмеймим“ самолети могат много бързо да получат сирийски опознавателни знаци) са способни да прекратят кампанията още в самото й начало, а наличието на С-400 и съвременни изтребители гарантира на Анкара големи проблеми във въздуха, независимо от значителното числено превъзходство на авиацията й. Ако „Хмеймим“ и другите летища, използвани от руските военни, не бъдат докоснати, само за броени дни броят на съвременните бойни самолети със сирийски опознавателни знаци (или без тях) ще се увеличи в пъти, както и мощта на ПВО.
Така че атаката на турската армия срещу „Хмеймим“ с очевидното политическо разчитане на това, че Русия няма да рискува да нанесе ответен удар срещу базите на територията на Турция, за да не влезе в конфликт с целия блок НАТО, е доста вероятна. Но тук има едно голямо НО. Първо, не е сигурно, че Русия ще следва тази логика, и второ, внезапното привеждане в бойна готовност сутринта на 8 февруари 2016 г. на руските ВДВ и военно-транспортната авиация намекват за възможността от появата в Латакия на непредвидени в предварителния план руски сили.
Най-опасният вариант би бил решението на Турция за обстрел на разположения на 50 километра от турската граница „Хмеймим“ с помощта на далекобойни РСЗО (ракетни системи за залпов огън – бел. ред.) тип Т-300, чийто обсег достига 80-100 километра. Освен, че руската авиобаза, разгърната върху гражданското летище в Латакия, е лишена от защитни съоръжения за самолетите, обстрелът няма да позволи там да пристигне подкрепление, и в този случай ответният удар срещу територията на Турция с последваща ескалация на конфликта е на практика неизбежен.
В същото време сериозно препятствие за турската намеса е намиращата се в източното Средиземноморие руска ескадра. Дори в съкратения си в сравнение със съветските времена вид тя значително увеличава възможностите на руската групировка на сушата в средствата за ПВО. Внезапен удар срещу базата „Хмеймим“ при наличието в близост на крайцер с неговия радар е на практика невъзможен. При това трябва да се разбира, че непровокираната атака срещу „Варяг“ и съпровождащите го кораби също неизбежно ще предизвика ответен удар, но да се позове на чл. 5 от Устава на НАТО ще бъде много трудно за Анкара, а готовността на значителна част от членовете на алианса да се впусне във война заради военната авантюра на Ердоган предизвиква съмнения.
Възможните съюзници, вероятните противници
Опитът от последните години показва, че всеки може да бъде обвинен в това, че е агресор, както и че е жертва на агресор. Всяко подобно „лепване на етикет“ обаче е предизвикано обикновено от напълно прагматични причини. Дори ако допуснем, че лидерите на НАТО, САЩ и Великобритания решат, че военният конфликт с Русия с целия набор от неизбежни последици е прагматично обоснован, то ще им се наложи да убедят в това както съюзниците си в региона, така и тези в алианса. И тук НАТО ще се сблъска с невъзможността да воюва в Средиземно море без участието например на Гърция, Италия, Франция и Испания. Готови ли са обаче тези страни да участват в ядрена война заради политическите амбиции на Реджеп Тайип Ердоган?
По-вероятно изглежда включването в конфликта на Саудитска Арабия, чийто войски вече са забелязани в Йордания. Наистина, резултатите, демонстрирани от най-могъщата от монархиите в Залива във войната в Йемен, навяват подозрения, че конфликтът в Сирия с прякото участие на Русия е изпълнен с още по-големи проблеми – дори и ако не се взима предвид логичният в този случай ответен удар по територията на кралството – то все пак не е член на НАТО.
***
Описаните тук възможни сценарии само допреди няколко години биха изглеждали като плод на нечие болно въображение, но днес вероятността от реализирането им, породена от намаляването на диалога и политическите амбиции на най-големите играчи, достига десетки проценти, а политическата реалност се променя доста по-бързо, отколкото си представяме. Следването на някои от най-големите играчи на догматични идеологични предположения за реалността вече е превърнало в реалност съюза на лидерите на демократичния свят с фундаменталните ислямистки теокрации в борбата срещу, разбира се, недемократичните, но все пак светски авторитарни „офицерски режими“. Апелирането към защита на човешките права при това не работи идеално – през 2011 г. Асад бе обявен за нелегитимен и осъден за това, че постоянно прощава на Саудитска Арабия. Подобен догматизъм струва много скъпо: днес Турция фактически експлоатира положението си на партньор на ЕС и член на НАТО , принуждавайки Вашингтон и страните от Западна Европа да я подкрепят, въпреки собствените си интереси. Проблемът с бежанците, придобил подобен размах не без помощта на Анкара, може внезапно да се окаже нищожен на фона на нови страшни събития.
Автор: Иля Крамник
Източник: lenta.ru