Дарина Григорова: България има историческата сила да помири ЕС и РФ, остава политическата воля

Откакто разбирам български и започнах да познавам какво вълнува обществото в политически план, откривам, че има някакво огромно разделяне между проруски и прозападни. Минаха 30 години откакто официално прекъсна „Руската нишка“, но разделението никак не е намаляло. Разбирам, че много възрастни хора живееха по-добре преди 40 години отколкото сега, но и между младите има много руска симпатия. Защо този въпрос остава толкова актуален и не става ли все по-значим, или аз нещо си въобразявам?

Разделението е наш патент – почти като в анекдота за двамата евреина с трите мнения. Но не ти се струва. Прекъсната е по-скоро “съветската”, а не руската нишка, ако говорим за външен политически и идеологически белег. Бедата е, че младите живееха по-добре, но сега са стари и като ти разказват пренасяш неволно възрастта върху спомените им. “По-добре” в смисъл на интерес към тях от страна на държавата с грижа за спорт, култура, образование, самодейност всякаква – старата дума “читалище” във възрожденски стил, море и планина по 20 дни – в спартански условия, но накуп цялото семейство със своето и приятелско домочадие, без да се замислят за разходи. “По-добре” и като илюзия за европейския Запад, надничащ зад стената – Beatles и Щурците, ФСБ и Pink Floyd, огромна продукция на българска музика – от естрадна до класическа, високи критерии във всичко – медицина, академична йерархия,  артистичен свят – само театрите преброй и сега колко са затворени, армия и флот – да, представи си, имахме такива без чужди бази на наша територия. И спокойствие. Късно вечер или призори можеше да прекосиш София, без да се притесняваш от криминални попълзновения. Вратата на дома ни беше отключена, както и тези на целия вход в центъра на София – никой не се заключваше.

В никакъв случай не трябва да се идеализира, защото идеологическото покривало беше омръзнало на всички, химерите не издържат на времето, оттук и видимото за всички кланово обособяване на номенклатурата, която просто се трансформира след 10-и ноември, поглъщайки държавата – духът на болшевизма и духът на капитализма не си противоречат.

Русофилството се дължи на добри спомени ли? Или на разочарование от сегашния модел?

Струва ми се, че по отношение на Русия всеки българин има собствено мнение, но никога не остава безразличен, независимо дали е русофилия или русофобия. Връзката ни не може да се елементаризира до политически взаимоотношения, защото те са според интереса, били са всякакви – и положителни, и отрицателни, но това е на променливата историческа повърхност. Най-дълбоко е духовното братство – през кирилицата на св. Климент Охридски и Православието – духовната свобода, дарена на русите от българите през Византия. Това не може да се заличи, знаците на писмото, езикът на богослужението и до днес – църковнославянският, и споменът, пазен от Църквата, която се моли на всяка литургия във всеки български храм всеки ден за: “блаженопочиналия наш освободител, император Александър Николаевич, и всички воини, паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето отечество”. Невидимо, непроменливо, като дишането.

А колкото до разочарованието, това състояние не зависи от социалния модел – няма идеални общества, няма и вечно доволни хора – още повече днес в потребителската сугестия, която диктува модата на състезателното натрупване на вещи поредно поколение – а честотата на смяната им и географската мобилност с колекция селфита, са признак за престиж, трескавост, от която ожадняваш, а няма видимо утоление, но не спираш. Оттук и много лесно може да се дестабилизира всякакво общество – и бедно по стандарт, и богато – въпрос на технология и местни специфики.

Не можем ли просто да сме приятели с всички. На Русия, на Щатите, на Европа и на други от останалият свят? Или това е много наивно.

Това е много симпатично, но трудно приложимо. В политиката няма приятелство, това е емоционална категория, има интереси – прагматична неизбежност. Оттук можем обаче да бъдем последователни в нашите интереси, като спазваме йерархията – първо българските, после европейските, не обратно.

Целият свят вече е разбрал, че независимо от това какво мислим за Русия, без нея  работата е трудна. Тя е голяма сила, голяма територия, голям пазар и на всичко отгоре е единствената държава в света, която може да се похвали с наличие на цялата Менделеева таблица в собствените земи. Идея ли е, България, вече като „опитно поле“, да стане плацдарм на Европейския съюз за ново приятелство с Русия?

България може да бъде площадка на сближаване, на диалог между Брюксел и Москва, защо не и между Москва и Вашингтон? Ние познаваме Русия по-добре от западноевропейците, тук е нашето предимство на посредник, което не използваме, напротив, суфлираме партенката за “руската заплаха” и ставаме плацдарм на бездарни чужди външнополитически амбиции за “цялата Менделеева таблица”, защото е на руска земя – и така ще остане впрочем.

Какво може да спечели България с едно подновено приятелство с Русия?

Пазар и сигурност. Второто е по-важно, първото е по-очевидно.

А Русия, дали тя ще иска. Забравих това да питам първо. Какво мислят руснаците за България, освен че имат хубави спомени за нашите консерви?

Консервите и Слънчев бряг бяха съветски спомени. Сега има само туристически интерес и необяснимото за руснаците усещане за нечужбина в България. При какъвто и повод да ни посетят, това ги учудва най-много, пак от невидимото. Защото външно ние сме много зле, ако сравните с Москва, София е като след бомбардировка, с островчета европейски стил насред погром от нищета, която напира, набива се в очите – изкъртена мазилка, криви тротоари, угрижени и забързани, предимно в тъмни дрехи (или просто са потъмнели от неволи столичани, плюс половин България, дошла за поминък в града). Стратегически за Русия също е добре да е съюзник с България – заради Балканите, портата към Европа и Ориента, кръстопътят на всякакви коридори – от газ и нефт, до трафик на оръжие, древни артефакти, и прочее прозаични устойчивости.

Как виждаш такъв процес? Как започва, с какви конкретни стъпки, в какви сфери най-бързо и ефективно можем да възстановим взаимовръзката и т. н. 

“С 400” – да последваме саудитския крал и неоосманския султан. Извън тази радикална шега, в която почти няма шега, най-добре е за начало да изчистим езика на дипломацията си от “руската заплаха” и прочее агресивна реторика, и да подходим към санкциите не декларативно, а реално – двустранни отношения за връщане на руския пазар за български стоки.

А за Европа? Какви облаги ще има за ЕС ако отвори врата към Русия? И другото, от какво толкова ги е страх?

Същите – пазар и сигурност. За страха ти трябва да кажеш, защото си представител на западноевропейска страна.

Всъщност, от какво най ги е страх европейците от руснаците?  Едва ли ще започне Третата световна война. Това е ясно. Сега няма да започваме разговор за Крим. Беше разбираемо, но не много елегантно. Но страхът, откъде е?

На мен пък с Крим ми се стори именно елегантно, или вежливо. Но това е друга тема. Страхът идва от невежеството – не познават Русия, познават внушаемите образи за нея, които стават гротески, но в масов нескончаем поток по официалните медии. Война вече има и тя е икономическа – санкциите. Военна зона в Европа също има – Украйна и гражданската война с непризнатите републики в Донбас, благодарение на покровителството на майдана от ЕС и САЩ, тук Русия не е инициатор, тя следваше събитията, бе предизвикана. Има и мигранти в Европа с неизяснен произход – около милион засега.

Потенциален инкубатор на терористични актове – благодарение на Меркел и европейските й колеги. Няма нужда от Трета световна война, за да има локални конфликти със същите поражения. И за всичко това се търси виновник, и се намира в лицето на Русия, налудничаво, но трайно поощряване на скъсването на връзките Европа–Русия. ЕС, изолирайки се от Русия, от една страна, се провинциализира, между САЩ и транснационалните корпорации, а от друга, се варваризира между мигрантите, нетолерантните малцинства от прайда на дъгата и пълзящата дехристиянизация, за да не се “оскърбят чувствата” на новия европейски мултикулти човек.

Аз, като неразбиращ страничен наблюдател забелязвам, че всички санкции срещу Русия водят до една по-силна Русия с възобновено собствено производство и  с наново силна собствена промишленост. От къде е тази Европейска фикс-идея, че със санкции ще успеят да упражнят някакъв контрол върху тази огромна мощ и територия?

Това не е европейска идея, а е американски натиск върху европейската политика и засега е успешен. Да, санкциите имат положителен ефект върху руското производство – руснаците от зор ще се мобилизират и ще придобият икономически суверенитет, иначе поради наличието на споменатата от теб Менделеева таблица не се активизират, ако няма външна причина.

Лично аз мечтая за една България, която има смелост да избира свой собствен път. Не казвам, че трябва да напусне Европейския съюз, но не трябва и  да ставаме евтино фотокопие на друга Европейска държава. Според мен, притежаваме доста, за което хора от цял свят да ни търсят. Дълга тема е това, но въпросът е, че всеки път когато аз говоря за това, че България сама може да определи пътя си, отговарят ми, че сме били на кръстопът, на супер стратегическо място и големите сили никога няма да ни оставят на мира. Аз мисля, че има начин, но не правя интервю със себе си. 

На стратегически кръстопът сме, но това има предимства, а ние не ги търсим, по-удобно ни е да се снишим, както каза навремето Тодор Живков и веднага му отрязаха главата (политически). Великите сили имат противоречия, които могат да бъдат използвани в наш интерес, но това е политическо изкуство, изискващо мъдрост, чисто минало (безкомпроматно), пълнолетно съзнание (без парвенюшки мечтици) и жертвоготовност.

Но понеже ме питаш – прав си в най-важното – българите правят България, докато ни има, има и надежда. Малко сме, от малко можем да се удавим, но и с малко можем да се възродим, стига да поискаме.