„Интрига, която е по-интересна, отколкото идеята на хората, започнали подписката.“ Така последният цар на България и бивш министър-председател Симеон Сакскобургготски определи в ексклузивно интервю за Novinite медийните интерпретации от последните дни, че с подписка на десетки интелектуалци и обществени фигури се готви нов проект за завръщането му в политиката. Миналата седмица Симеон Сакскобургготски прие нашия редактор Бранимир Кондов, пред когото коментира още коалиционната култура; идеите, които могат да обединят българите; мястото на България в Европа, но и близо до Русия.
Нека започнем от скорошна новина – бивши депутати от НДСВ откриха подписка за обществено признание на приноса Ви за България. Мнозина видяха в това начало на нов политически проект. Каква е Вашата интерпретация?
Би било хубаво да не се интерпретира. Да се прочете и оттам нататък да не се търсят феноменални тълкувания. Завчера първо се ядосах, после ме прихвана смях. Връщам се от един обяд с академик Воденичаров и двама шведи, единият станал почетен член на БАН. Излизаме от един хотел, защото бях казал колата там да ме изчака, с академика и още трима-четирима, с които бяхме. После излезе в някой си сайт, че Симеон се навърта около парламента с група поддръжници. Как е възможно с целия си акъл такива неща да пускат? С председателя на БАН сме пред сградата на БАН, от това излиза, че се навъртам пред парламента, като че ли това ми трябва…
Това са внушения. Тези интерпретации целят да намерят нещо свръх комплицирано, когато няма нищо. Интрига, която е по-интересна, отколкото идеята на хората, които са започнали подписката. А самата тя ме зарадва (щом говорим за нея) и ме трогна да видя колко много хора са се обадили впоследствие да кажат „Ама чакайте, защо не сте ме включили?“. Безброй много хора. Най-различни професии и потекло. Наистина ми направи впечатление.
Това може ли да се превърне в политически проект? Или да бъдете посланик на добра воля, посланик на България?
Цял живот съм бил това. Така се оказа и като бях премиер – има много отворени врати пред мен. Но ако човек няма, как да кажа, съгласието… Чисто и просто аз не мога да тръгна сега да пледирам за България, защото нито някой ме е помолил да го правя, нито е говорено за какво точно. А възможностите ги имам.
Понякога и си казвам: защо да имам комплекси? В други страни за човек в моето положение това е нещо нормално. А у нас само се говори за монархо-фашизъм или че единствено републиките са перфектни, всичко друго е под въпрос. Донякъде може да е така, не знам. Но да се приписват дефекти, грешки и грехове през поколенията не е много коректно.
Тълкуванията, които последваха сега, бяха точно в тази посока: „Замисля се нещо!“. А най-малкото за подписката моето мнение да беше потърсено поне.
Може би защото знаят колко затворен човек съм и как не държа въобще да се говори за мен. Затова са предпочели да се договорят за тази инициатива. Лансират идеи да видят кой ще откликне, над какво и дали ще се замисли някой. Но не е нещо, което е пък толкова новина. Да се търси веднага конфликт – кой е против, кой е за…
Имаме много повече възможности да се гради, отколкото да се търси конфликтът, кавгата, противопоставянето. Всичко може да се каже на четири очи, няма нужда да бъде публично или през медиите. Каквото се каже на четири очи, не излиза оттам и никой не е в крайна сметка обиден. Като го кажеш публично, тогава вече нещата са други. За съжаление винаги бързаме да се изказваме пред микрофони и после, може би още същата вечер, съжаляваме, но вече е късно. Казани думи не се връщат…
Аз като казах, че съм си господар на мълчанието, помните с какви иронии ме започнаха. Или каква беше другата ми уж крилата фраза, която бях казал също за това, че човек трябва да преброи до 10 поне, преди да каже нещо.
А знаменитата фраза за 800-те дни?
Там пък дори получих обяснение от не знам какъв си ясновидец. Той беше открил, не знам по какъв начин, връзка с датата на смъртта на баща ми. Но му казах, че не е възможно да се подхожда с такава фантазия.
А то си беше планиране по един учебник по икономика, като за една компания. В интерес на истината, ако бяха се запретнали всички, както аз очаквах, че ще се запретнат… За около 1000 дни мисля, че успяхме да постигнем 60 или 80 на сто, без да преувеличаваме, от това което си бяхме поставили като цел. Но ирониите през цялото време превърнаха всичко в трагикомедия.
Разочарован ли сте?
Не, само се чудя на подобни явления. Завчера имаше една статия – „Нямаше да ни е потребен Царя, ако си бяхме сменили чипа тогава“. Ама ей го на – тогава толкова се смееха на този чип, ама нещо имаше в това, което се опитах да кажа. Макар да го извъртяха до „такъв комарджия, че дори говори за чипове в сериозната си работа,“ което също е част от тази митология.
С оглед на цялостната обстановка и в Европа и в света, какви паралели виждате между сегашната политическа обстановка в Европа и в света и събития отпреди 70 и 100 години. Застрашена ли е България, застрашен ли е мирът в Европа?
Вижте, аз съм голям почитател на историята и съм чел много, вече съм на възраст и винаги черпя поука от миналото, от историята. Наистина намирам, че много грешки могат да се предотвратят, ако се държи сметка за историята, така че не бива да се правят аналогии или да се търсят паралели с каквото е било преди Първата световна война – пази Боже! Аз лично вярвам много в предимствата, които имаме днес в комуникациите, защото много неща светкавично може да се предотвратят или обяснят, преди да се превърнат в криза. Докато преди 100 години каже някой нещо и докато се предаде, докато се върне, докато стигне – вече пламнало. Сега може светкавично или да се опровергае, или да се съберат хората, да се видят. Диалогът според мен е много по-осъществим, отколкото е било тогава. За мен това е като превенция за някакви вече непоправими кризи или моменти.
Имате ли усещането, че деленето на „фили“ и „фоби“ – исторически оформилите се етикети – продължава да дърпа България към миналото и пречи да се възползваме пълноценно от възможностите на днешния ден, които предлага членството в ЕС, да речем?
Аз мисля, че сте изцяло прав, че тези „фили“ и „фоби“ – това го има във всяка страна по всевъзможни теми. Ние тук … трябва да си или „фил“, или „фоб“, което е пълен абсурд. Ти можеш да си нормален гражданин, да си имаш мнението, ама да не залиташ в една или друга посока, или да изключваш едното или другото.
Ние сме вече в една рамка, каквато е Европейският съюз, което не е малко като придобивка или възможност. Оттам нататък, защо трябва обезателно да си русофоб, понеже си в Европейския съюз, или пък русофил, защото имало някакви моменти от миналото?
Мисля, в интерес на страната и в крайна сметка на гражданите е да видим къде са нашите интереси. Да обръщаме гръб на Русия, защото сме в НАТО, ми се струва изцяло преувеличено и ненужно.
Какво трябва да преодолеят младите българи?
Те са първите, които такива истории не ги интересуват. Те гледат страната да се развива по най-бързия начин, за да могат и те да си намерят мястото. Тези отклонения – дали сме против Москва или за Берлин, или за Вашингтон, или за Брюксел много не ги тревожи. Аз мисля, че ги интересува повече как да се създаде благоприятна почва, за да могат да работят.
Вече сме в НАТО и в ЕС, имаме посока. Приемането в тях обединяваше българите през предишното десетилетие. Около каква идея могат и трябва да се обединят българите сега?
Това си е лично мое мнение и може да прозвучи скучно, защото съм го казвал толкова пъти: да си подадем ръка – по възможност всички – и да тласнем страната напред, защото има толкова неща, които може да се вземат от други страни като пример, за да вървят нещата, вместо да се напрягаме и да преоткриваме, с извинение, топлата вода или колелото.
За мен например, ако можеше да се наблегне на възпитанието и на културата, това е една гаранция, за да имаме нови поколения, които вече да са с други виждания. Хората имат вече прозорец към света, пътуват. Това вече е много, но трябва и нещо повече може би, което пък да допринесе енергията да се насочи в нещо градивно, а не в противопоставяне и епитети.
Ролята на религията, на религиозното образование?
Да, религиозното в най-добрия смисъл ни е нужно, като принципи, като кодекс да се живее спокойно и всеки да зачита другия. Защото навсякъде има една хиперчувствителност за религиозните неща. Подскачат хора, във всеки мюсюлманин виждат възможен терорист.
И пак се връщаме към „фобията“ и „филията“. Милиард и нещо са мюсюлманите, а колко са екзалтираните, или опасните, или джихадистите, та да се обобщава по такъв лековат начин. Ето една цел – да се покажем навсякъде, че ние сме толерантно общество, което може да се развива, без да се предизвикват вредни сблъсъци. Всичко това звучи пожелателно, но ако всеки се опита да го приложи, мисля, че може да се постигне.
Негативната енергия е много разпространена и е жалко за едно общество, което в крайна сметка има капацитет, възможности, качествени хора и дадености, за да се развиваме добре.
Имате ли впечатление, че на българина му липсва самочувствие?
Постоянно се срещам с хора и чета много, ползвам изводите на хора като Хаджийски и Иречек за да търся отговори в прословутата народопсихология. Забелязал съм как между нас се критикуваме, че сме най-неспособните, най-тъпите, но пази Боже чужденец да намекне нещо такова – тогава сме най-добрите, няма по-добри от нас, няма по-интелигентни.
Много интересно е това и може би идва от 500-те години изолация. После малък промеждутък, който е бил криво-ляво отворен, и след това пак една изолация. Не сме имали ренесанс, което е школа от векове, която другите страни имат. Това са неща, които не са по наша вина, и затова трябва да гледаме на нещата по обективен начин, а не да се бичуваме, нали?
Сега в България има стабилизация след 2 години политическа нестабилност. Докъде според вас могат да се простират компромисите в коалиционното управление?
Има толкова варианти. Аз нали съм живял в разни страни, пък и нали съм пътувал много… Има всевъзможни модели на коалиция – пряка, директна, между две политически сили. Има други, които са пък условни – ще ме подкрепи за три национално важни въпроси и оттам нататък той си е в опозиция. Това се практикува в много страни от десетки години.
Белгия има примери с по шест-седем партии в коалицията и отделно всяка е разделена, защото е фламандска и френски говореща. Става нещо огромно и функционира. Мисля, че не си заслужава да се спираме и с лупа да гледаме какво става. Въпросът е да вървят нещата, а дали вътре има напрежение, дали е удобно на едни и приятно на други, е отделен въпрос.
И аз съм участвал в една коалиция, така че имам пряк опит. Има всякакви възможности и мисля, че е здравословно да има коалиционна култура. Не за друго, а за да няма, както аз казвам, чувството, че някой има директна връзка с Господа. Трябва и да се съобразява с мнението на други партии и на другите хора.
В повечето страни в Европа сега не са монопартийни правителствата, а са много по-пъстри, което включва и повече хора. За мен идеята, която беше и за т.н. злокобна Тройна коалиция – тя беше ветрило, по-широко да се покажем пред Европа. Аз намирам, че ако има коалиции в дадени страни, колкото и да са сложни, е всъщност едно упражнение и по толерантност – ти да разбереш другия и да го изслушаш, да се опиташ да намериш допирни точки, вместо да се караме само.
Сегашното правителство от една страна трябва да поддържа политическа стабилност и в същото време да извършва дълго отлагани и често непопулярни реформи – пенсионна, здравна...
Да, това са неща, които засягат милиони хора.
Как може да лавира правителството между тези две ограничения? Какви подводни камъни има при това лавиране?
Аз мисля, че не е лавиране. За да се намери решението и да се приложат реформи, трябва да успеят да убедят останалите партньори в коалицията. Трябва да има една поставена цел, която да се постигне.
Лавирането, мисля, има отрицателен подтекст. Бих казал, че по-скоро, без да се губи главната цел, трябва да има гъвкавост и чуваемост и въобще диалог, диалог, диалог. Това е, което мисля, че може да се постигне. Всеки мисли, че е прав, и тогава трябва да се намери начинът, по който да си изпълни целите и това, което смята, че би било полезно и редно.
Кои илюзии изгубихте след 1996 г.?
Трябва да кажа, че не съм имал хиперреалистични илюзии или нещо, което съм си представял. Аз не съм човек, който сънува и мечтае. И в книгата не го споменавам, защото не ми минава през ум въобще да анализирам. Представата ми бе твърде ясна.
Разбира се щях да се радвам да бяхме постигнали много повече успехи и да бяхме реализирали повече по време на моето управление, но така да кажа, че нещо просто съм загубил, не… Всяко нещо е един урок, всяко нещо е едно предизвикателство и мисля, че трябва да се търси позитивното.
С коя дума бихте искали българите да свързват името ви?
Има много по-интересни неща, които да мисля, отколкото как да ме помнят. Те трябва да си го определят. Въпрос на оценка от другата страна. Аз не мога да очаквам или подскажа: запомнете ме с туй или друго, окачествете ме като такъв и такъв. Това си е от другата страна, не зависи от мен.
Да се върнем към европейската обстановка. Къде е интересът на България при тези обтягащи се отношения?
Да ползваме нашия потенциал. Ние имаме отлични, ако искате исторически връзки с Русия, а пък сме част от ЕС. Това е нещо, което може да се допринесе. Имаме отлични взаимоотношения с други страни. Позитивното е това, с което може България да допринесе, да помогне, да покаже, че умее и че има цели, принципи.
Въобще аз лично не виждам какво може да печелим, ако само се определяме „за“ или „против“. Аз мисля, че имаме много повече възможности. Не казвам да посредничим, но пак да се покаже в Брюксел, че имаме такива и такива дадености или възможности. Мисля, че това е далеч по-полезно, отколкото априори да твърдим, че сме в единия лагер, или другия. Може би това ми е характерът, но винаги съм се опасявал от залитания и превишени ентусиазми, защото идва отливът много бърже.
Да ви попитам за Шенген, което може би малко се преекспонира в медиите?
Не знам, аз връщам лентата. Преди 20 години как можеше да си представим, че ще пътуват днес българите. Не е ли нещо феноменално като разлика? Това е нещо, което вече е станало. Много хора си мислят, че то е съвсем нормално. Същото е и с Шенген. След Х време ще сме в Шенген и какво от това, ако мога да кажа, защото ще ни се струва толкова нормално, че ще забравим, че сме мечтали за Шенген или сме се опитвали да ускорим процеса. Тука ако кажа „като му дойде времето“, ще ми се смеете, но също е въпрос решаващите отговорни елементи в Брюксел да се убедят, че изпълняваме изискванията, нали? От друга страна може би подготовката ни е по-бавна или под въпрос и се налагат повече усилия.
Хвърлят по Румъния и България какви ли не обвинения, критики или намеци, че не сме бдителни, или каквото и да е било. Помните колко пъти и продължава да се казва, че дори за Гърция било грешка, че е влязла в ЕС. За нас пък, че било прекалено рано. Никой не е бил перфектно подготвен и затова като влезе, се научава. Ако беше перфектно подготвен, никой нямаше да повдигне въпроса и щеше да си бъде вътре от началото.