Графиня Екатерина Голицина–Игнатиева с една дума можела да превземе Истанбул, а с една усмивка – Азия

 Графиня Игнатиева е направила не по-малко от съпруга си за България

В сянката на своя велик съпруг българолюбец Николай Павлович Игнатиев е неговата съпруга Екатерина Леонидова Голицина – Игнатиева. Тя е известна в европейските столици не само със своя аристократичен произход – внучка е на прославения генерал фелдмаршал Михаил Кутузов, но и със своята красота и с интелигентността си, владеела е много европейски езици. И с още нещо изключително важно – с нейния чар, с който е зашеметявала и коронованите глави на Европа, които произнасят за нея думи на възхищение. Стига се дотам в суперлативите, че тя е могла „с една дума да превземе Истанбул, а с една усмивка – Азия.” А английският посланик в Цариград Елиът ще се пръсне от злоба: „Тази опасна двойка Игнатиеви струва повече от няколко броненосеца“.

Тя участва в големите решения за България едва ли не наравно с мъжа си. До последния момент преписва редакциите наСанстефанския мирен договор, тъй като очите на Граф Игнатиев са много отслабнали, той навреме има у себе сисъдбовния документ и запознава участниците в конференцията със съдържанието му. Екатеринаработи с кореспонденцията му и не остава безучастна към нито едно писмо за помощ; казано накратко – до края на живота си тя е съпричастна с тегобите и мечтите на българския народ. А след Сан Стефано става милосърдна сестра. Тя, графинята!

Голяма любов свързва Николай и Екатерина до края на дните им. Тя му ражда седем деца, но сянката смъртта тегне над тях, първородният й невръстен син умира рано, най-малкият – Владимир, загива в Руско-Японската война. В Първата световна война се прощава с живота си дъщеря й Екатерина, милосърдна сестра в Пловдив през Балканската война, отличена е с четири кръста за храброст. Граф Игнатиев умирапрез 1908 г., а съпругата му през 2017 г.

Животът и кореспонденцията на Екатерина Игнатиева са все още непроучени и в своята публикация журналистката Калина Канева повдига крайчеца на завесата пред тях. Те са от изключителен интерес не само за историците, но и за широката читателска публика.

Пред освободителите – на колене”, Калина Канева, консултант-съставител Гина Хаджиева, издание на фондация „Устойчиво развитие на България”, 2023 г.

ПОТОМКА НА КУТУЗОВ

„… с една дума можела да превземе Истанбул,

а с една усмивка – цяла Азия“

Екатерина Голицина – Игнатиева, неизвестен художник, източник „Н. П. Игнатиев – графът на българите”

Тази главозамайваща хипербола прочетох в една френска ода. Отнася се за „царицата на бала“ – блестящата съпруга на руския посланик в Цариград Николай Павлович Игнатиев през годините 1864 – 1877. Вече бях зърнала портрета й. Висеше в малка рамка на стената в дома на сина й Николай Николаевич, който живееше на софийската улица „Юрий Венелин“ № 11. Снимката прикова погледа ми с някаква загадъчна сила, че не можех да не попитам коя е тази жена.

-Това е майка ми. Тя е направила за освобождението на България не по-малко от баща ми.

Нищо не знаех. Историческото ми любопитство беше провокирано. Канех се отново да посетя сина и да го разпитам подробно, но… закъснях. Колкото повече се корях, толкова повече ме обсебваше убеждението, че отминалите поколения имат право на живот и ние сме длъжни да им го дадем. Още повече, че ме подтикна и окуражи една дописка, съобщение от Париж: „Руската колония в Париж чрез депутация поднесла на съпругата на генерал-адютанта Игнатиева една китка цветя с исполински размер, като искала с това да изкаже признателността си, дето мадам Игнатиева през многогодишното си живеене в Цариград е показала голяма деятелност в полза на южните славяни“ (в. „Стара планина“, 16 март 1877, издаван в Букурещ от Ст. Бобчев).

Опитвах се да разгадая с какво Екатерина Леонидовна Игнатиева, по баща княгиня Голицина, бе заслужила тази „китка цветя с исполински размер“. И зрънце по зрънце дълги години сглобявам образа й.

Екатерина израства във високоинтелектуална среда. Баща й княз Леонид Голицин е в близкото обкръжение на поета Михаил Лермонтов, майка й Анна Матвеевна Толстая – в кръга на Пушкин, който до края на дните си почитал нея и братята й – внуци на великия пълководец фелдмаршал Михаил Кутузов, за това, че „са запазили много доблестни кутузовски традиции, голямо уважение към участието в обществената дейност и гореща любов към всичко, което съдържа славата на руското име“.

Николай Игнатиев, прославилият се вече млад генерал (на 26 години получава генералски еполети, на 28 г. присъединява към Русия без капка кръв територия колкото Германия и Франция, умиротворява жестоката изтребителна война на Англия и Франция срещу Китай), „хлътнал“ по петербургската красавица. Ето как той описва пред родителите си 20-годишната си избраница: „Тя е с твърд, решителен характер, умна, не е лекомислена, сериозна е, тактична“, „Набожна е, жива, весела, много умна, обикновена в обноските и начина на живот, обаятелна, подвижна и добра“.

Оженват се през 1862 година и до края на живота си запазват невероятна съпружеска и духовна близост и разбирателство, високо благородство, интелигентност, човеколюбие и съзидателност. Този дух те пренасят и разгръщат в посолството в Цариград, където не виреела простащината, интригите, клюките, подмазвачеството, тесногръдото чиновничество. Посланикът умеел да се обгражда с кадърен и широкоскроен екип. Великият философ Константин Леонтиев, работил известно време като дипломат в Ориента, когото Лев Толстой поставя с една глава по-високо от всички руски мислители, искрено копнее за живота в Цариград, в посолството, където се е чувствал на своето място, живеел е по своя вкус. Вратите на посолството били отворени за всички нуждаещи се. Тук, благодарение и на телохранителя българин Христо Карагьозов, са се спасявали отвлечени девойки и деца сираци, застрашени бунтовници и избягали затворници.

Към посолството построяват модерна болница, в която безплатно се лекували славяни, предимно българи, даже и турци. Канцлерът княз Горчаков уведомява императора, че „руската болница е основана, организирана и ръководена от госпожа Игнатиева“. Медицинската част завеждал лекарят на посолството, българинът д-р В. Каракановски. Днес в софийската черква „Покров Богородичен“, построена от меценатката Йорданка Филаретова, е вграден олтарът от параклиса „Свети Пантелеймон“ от Руската болница в Цариград.

Очарователната съпруга на посланика, негова съмишленичка и помощничка, знаеща много езици, винаги подкрепя всичките му начинания. Всяка седмица само руското посолство дава приеми, в които присъстват в пълен състав всичките дипломатически мисии, представители на християнските общини и на турския елит. „Всички необходими хора са ми под ръка. Можеш да разговаряш с когото си искаш”, – споделя посланикът със своя баща. Между тях винаги е съществувало пълно разбирателство. Както и в неговата тъща – княгиня Анна Матвеевна Голицина, която е живеела с неговото семейство и която той нарича “добрейшая матушка” и “нашето трио”. А тя искрено се възхищава от “неговата интелигентност и съзидателен дух”. През целия си съзнателен живот, в зависимост от колизиите на историческото развитие, тя е съпричастна към тегобите и участта на българския народ. По време на Цариградската конференция, която заседава в залите на руското посолство, нейният необикновен чар вероятно допринася за създаването на атмосфера, в която представителите на Великите сили за първи път стигат до съгласие и с подписите си удостоверяват, че на Балканите живеят българи, които имат право на автономия. Неслучайно английският посланик Елиът подхвърля със злоба: „Тази опасна двойка Игнатиеви струва повече от няколко броненосеца“.

Вестник “Стара планина” на 1 и на 29 януари 1877 г. съобщава, че мадам Игнатиева е изпратила до Българското настоятелство в Одеса сираци, които препращат в Москва, за да ги разпределят в разни учебни заведения. Как ли Екатерина Леонидовна, вече майка на седем деца, изгубила първородния си син, е преживявала трагедията на толкова български сираци, с които я среща съдбата?! Освен това, поради болните очи на мъжа си, тя като секретар е четяла писмата, с които са ги засипвали, с молби за помощ. Под негова диктовка пишела депешите за събитията в страната. Може би тя е била първият човек, на когото журналистът Макгахан е разказвал за видяното и чутото в “долината на смъртта” и за „хората без сълзи” след варварските жестокости на башибозуците по време на Априлското въстание.

Високата порта отхвърля решенията на Цариградската конференция. Генерал Игнатиев е натоварен да обиколи европейските столици и правителства, които чрез подписите си в Лондонския протокол, да се опитат още веднъж по мирен път да решат Балканския проблем. Навсякъде Игнатиев и съпругата му са посрещани с почести и изключителен интерес, което, както обикновено, възхищава едни, дразни други.

Дизраели, министър-председателят на Великобритания, бърза да опише в писмо до кралица Виктория впечатленията си от генералшата Игнатиева: „Разкошна лейди, мила, с която, както казват, можеш да намериш общ език по всеки въпрос с изключение на случаите, когато става дума за напитките. Това съвсем не е в маниера на руските дами. Когато й предлагат да си избере вино, херес или манзанила, тя винаги отговаря: „Да, ще пийна нещо“ – но никога нищо не пие. При това е твърде спокойна, стегната и следователно на младини непременно е имала добра школа за светско поведение. Светските лъвици, като чуха, че тя едва ли не ги превъзхожда по красота и общителност, освен това и със самочувствие, решиха да не се предават без бой. Лейди Лондондери се превиваше под тежестта на скъпоценностите от трите обединили се семейства…“

Всички мирни средства се изчерпват и Русия обявява война. Достоевски записва в дневника си: „Когато четяха Царския манифест, народът се кръстеше и всички се поздравяваха един друг с войната. Видях това със собствените си очи…“ Игнатиев е призован в свитата на императора, с когото прекарват половин година на българска територия в очакване на мирния договор. Бездействието го поболява. Единственият отдушник са писмата до съпругата му, които са и неговият дневник. В тях споделя задоволството си от храбростта на обикновените руски солдати и на българските опълченци, които „се сражавали като лъвове“. И чувството на удовлетворение, както й пише от Бяла на 10 юли 1877 г.: „Ние връщаме своя дълг към родината на просветителите Кирил и Методий“. Тя е готова да тръгне на война, но той я възпира – някой трябва да гледа децата, болната й майка, да се оправя със стопанството в украинското село Круподеринци, където семейството им се заселва след Цариград. „Царицата на бала“ яхва коня, обикаля околността, събира помощи за фронта, в Киев организира женски групи, които посрещат санитарните влакове, превързват и хранят ранените и премръзнали войници, създава склад за топли дрехи и превързочни материали. „Велико дело върши графиня Игнатиева – пише до майка си художничката Поленова, – но може ли един човек да облече цялата руска армия?!“

Когато идва моментът за оформянето на мирния договор, за една нощ Игнатиев диктува – тя пише. И успява да пристигне в Сан Стефано. И да присъства на великия миг: „Мирът е подписан!“

Пристига, облечена като милосърдна сестра и веднага се заема с ранените воини.

Но скоро настъпват превратности на съдбата. Враговете се оказват по-силни. Санстефанският договор е ревизиран в Берлин, България – разпокъсана, Игнатиев – отстранен от дипломатическа дейност. След убийството на Александър II, новият император Александър III го назначава за една година министър на вътрешните работи, но не приема проекта му за демократични реформи и той е принуден да напусне политическата арена. Завинаги. Отдава се на благотворителна и общественополезна дейност, основно като председател на Петербургския славянски благотворителен комитет. Негова заслуга е построяването на храм-паметника „Рождество Христово“ в село Шипка и обучението на млади българи в руските учебни заведения – онази мощна интелигенция, която поема изграждането на освободена България.

Писмата на генерал Н.П. Игнатиев до неговата съпруга по време на войната са публикувани от руската историчка Виктория Хевролина – “Походные письма 1877 года. Письма Е.Л. Игнатьевой с Балканского театра военных действий”, М. РОССПЭН, 1999, а нейните отговори, които се пазят в личния архив на Игнатиев (ГАРФ, фонд 730), чакат своя герой-изследовател. Аз имах възможност само да ги разгърна и да си препиша по нещичко. В едно нейно писмо, по времето когато Игнатиев е бил министър на вътрешните работи, Екатерина Леонидовна го моли да си подаде оставката: „И това съвсем не е заради мен. Ти знаеш колко малко мисля за себе си. Вчера не успях да ти кажа за Скобелев. В двореца против него се плетат големи интриги. Но той е твой поклонник и затова ми е симпатичен. Той може да ти бъде полезен – има руска душа, вярва във величието на Русия и ненавижда петербургското блато.”

През септември 1902 г. Екатерина Леонидовна пристига в България и изживява небивалото посрещане, което българският народ оказва на граф Игнатиев. Ето как секретарят на княз Фердинанд – граф Робер дьо Бурбулон, описва тези дни в писмо до майка си: „ Когато патриотичните празници по случай 25-годишнината от Руско-турската война свършиха, руската черква-паметник беше осветена и благословена, парадът приключи и т. н. всички облекчено въздъхнаха, но краят още не беше настъпил, защото, щом като замина Великият княз Николай (два метра висок, държащ се студено…), в София пристигнаха триумфално граф и графиня Игнатиеви и дните, прекарани в София, бяха още по-уморителни, отколкото всички церемонии на Шипка. Ти знаеш, че Игнатиев е бил подстрекател на Освободителната война и създател на България. Това е стар, хитър дипломат, умен и несъвсем праведен, но очарователен. Тя – величествена, с покрита коса, с пелерина и шапка с пера, твърде великолепна, носи старомодни тоалети и държи кърпичка в ръката си. Изключително много се занимава с благотворителност и нищо друго не я интересува, княза най-малко. Беше им оказан нечуван прием: триумфални арки, екскорти, знамена, музика, фойерверки и пр.

В понеделник в двореца беше дадена чудесна вечеря на 80 персони…“

Игнатиев е провъзгласен за почетен член на Славянското благотворително дружество, на БАН и за почетен гражданин на София. На негово име са назовани села, улици и училища.

Съдбата не гали Екатерина Леонидовна, но не я и сломява. На 5-годишна възраст тя губи едната си сестричка, на 17-годишна – другата, на 18 години – своя баща, а на 22 години – първородния си син. После – в Руско-японската война морските бездни поглъщат най-малкия син, любимеца Владимир. Първата световна война й отнема дъщерята Екатерина – военна милосърдна сестра в четири войни, удостоена с четири кръста за храброст, доброволка в Балканската война (лазаретът на Свято-Троицката община е в Пловдив). В нашите архиви се пази едно писмо на Екатерина Леонидовна до Мария Бурмова от 16 март 1915 г.:

“Изпращам Ви последната снимка на моята скъпа покойна дъщеря, която с такава радост през 1912 година отдаваше своя труд, за да облекчи Вашите доблестни ранени войници. Тя умря като войн на своя пост и до края работеше на санитарния влак, в който беше старша сестра.

Силно вярвам, че сегашното недоразумение в политиката на Вашето правителство по отношение на Вашата велика Освободителка е явление съвсем преходно, а не израз на народното чувство.

Пред гроба на верния приятел на България вярвам и се надявам на по-добро бъдеще“.

Николай Павлович умира внезапно на 3 юли 1908 г. Самата тя го последва на 5 май 1917 г.

Великолепен живописен портрет на граф Н. П. Игнатиев краси 6-о софийско училище, което носи неговото име – дар от правнучката на Кутузов, съпруга и съратничка на един от най-големите, по думите на Иван Вазов, българолюбци.

* Черно на бяло

Източник:

https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/grafinya-ekaterina-golitsina-ignatieva-s-edna-duma-mozhela-da-prevzeme-istanbul-a-s-edna-usmivka-aziya.167596

error: Съдържанието ни е авторско!