Сталинградската битка през погледа на нейните участници:
| „Следобед на 23 август започна масираната бомбардировка над града. За два дни той беше унищожен. Първо беше унищожен Централният район, където живеех. Отидохме в убежището, на втория ден беше разрушена къщата ни“.
(Из спомените на сталинградчанина Борис Крижановски) |
| „23 август. Прекрасни новини – нашите войски са достигнали Волга и са превзели част от града. Руснаците имат две възможности: или да отстъпват покрай Волга, или да се предадат. Всъщност става нещо необяснимо. На север нашите войски превземат града и стигат до Волга, а на юг обречените дивизии продължават ожесточено да се съпротивляват. Фанатици…“
(Из дневника на немския войник Вилхелм Хофман) |
| „21 септември. Вчера двама военни идваха да пият вода и ние ги попитахме: „Скоро ли ще свърши всичко?“ Отговориха, че не знаят, не са били в нито един град толкова дълго, колкото в Сталинград. Днес стават 30 дни от първите бомбардировки. 30 дни, откакто не сме излизали от убежището.“
(Из дневника на жителката на Сталинград Серафима Воронина) |
| „26 септември. След като беше превзето зърнохранилището, руснаците продължаваха да се сражават все така упорито. Въобще не се виждат, крият се по къщите и мазетата и стрелят оттам във всички посоки, просто използват разбойнически прийоми.
Руснаците съвсем престанаха да се предават. Ако успеем да вземем пленник, то е само поради това, че е смъртно ранен и не може да се движи. Сталинград е ад. Тези, които са ранени са щастливци, отиват си вкъщи и празнуват победата със семейството…“ (Из дневника на немския войник Вилхелм Хофман) |
| „Помня, че приятелите във Франция ми казваха: „Ето, сега ще отидем в Русия, там ще пробваме меча шунка, какво ли няма там!“. Мислеха, че ще настъпваме с такъв успех, както във Франция. А как се обърка всичко – за всички това беше истински шок“.
(Из спомените на артилериста Хайнц Хуна) |
| „25 октомври. Воювам тук повече от месец, воювам здраво. Ежедневно унищожавам по сто хитлеристи. Ще прогоним фашистите от Сталинград! Ще изпълним заповедта да защитим Кавказ!“
(Из писмо на политическия ръководител Николай Данилов) |
| „30 ноември. Подавам информация за себе си, положението при нас е много сериозно. Руснаците обградиха армейския корпус и ние сме в капан. В събота ни атакуваха, имаше много убити и ранени. Кръвта течеше на реки. Отстъплението беше ужасно. Беше тежко ранен нашия командир, и сега нямаме нито един офицер“.
(Из писмо на сержант Георг Кригер) |
| „1 декември. Времето е зверско, няма самолети с продоволствие, при все това вярвам, че ще превземем Сталинград, и ако издържим до март, нещата ще се оправят“.
(Из писмо на немски войник) |
| „Той дойде и каза: „Е, сбогом, едва ли ще оживеем…“ Прегърна ме. Без никакви целувки. Там не ти е до целувки, затова и прощаването е такова“.
(Из спомените на радистката Мария Фаустова) |
| „26 декември. Изядохме всички коне. Бих изял и котка, казват, че котешкото месо също е вкусно. Войниците приличат на трупове или на сомнамбули, търсят да сложат, каквото и да е в устата. Вече не се опитват да се крият от руските снаряди, нямат сили да се придвижват или да се крият“.
(Из дневника на немския войник Вилхелм Хофман) |
| „26 декември. Днес заради празника сварихме котката“.
(Из бележника на Вернер Клей) |
| „19 януари. Непрекъснат канонаден тътен. През нощта изкарахме на улиците на Сталинград 2 хиляди щика. Доубиваме кучите синове”.
(Из дневника на капитан Корниенко) |
| 24 януари 1943 година
„Скъпи братко! Прости ми за грозния почерк, но са ми замръзнали ръцете, и мислите ми са объркани. Стоплят ме само спомените и мислите за моята Юта и малката Марго. Няма да се измъкна оттук. Пробив вече няма да има. Всички тук вече сме мъртви, и това, че още не се разлагаме, се дължи на руския студ“. (Из писмо на старши лейтенант Хелмут Кванд) |
| „Казвам ти „сбогом“, защото след днешната сутрин всичко се изясни. Няма да пиша за положението на фронта – то очевидно е напълно под контрола на руснаците. Въпросът е единствено в това, колко дълго ще издържим – може би няколко дни, а може би няколко часа“.
(Из писмо на немски войник) |
| „Отидох при Паулус, отдадох чест и доложих, че е дошла радиограма, че са му присъдили званието фелдмаршал. А той ми отвърна: „Сега аз съм най-младият генерал от армията и трябва да се предам в плен“. Смаях се, защото си помислих – както и Хитлер също – че той ще се самоубие. Паулус ми каза: „Аз съм вярващ християнин, осъждам самоубийството“. Обаче преди 14 дни говореше, че един офицер няма право да се предава в плен. А, ето как сега обърна нещата“.
(Из спомените на старши лейтенант Герхард Хинделанг) |
Статията е подготвена по материали от:
http://kommersant.ru/doc/2111241