Командирът на Първа българска армия по време на Отечествената война 1944-1945 г. генерал Владимир Стойчев e нашият пълководец, с най-голяма слава от Втората световна война. Военноначалникът е с добро образование – завършва престижната Терезианска академия във Виена. Сражавал се е по бойните полета на двете Балкански войни (1912–1913) и в Първата световна война (1914–1918).
Още като младеж Стойчев изповядва леви идеи и е абсолютен антимонархист. Включва се в политическите процеси у нас най-вече като взема участие в преврата, дело на кръга „Зора“ през 1934 г. Това обаче не е пречка да бъде уволнен от армията през 1935-а, след което дори е въдворен принудително в Малко Търново.
Стойчев възобновява политическата си дейност в края на 1944 г., когато е избран в ръководството на Отечествения фронт. Почти веднага след това става и командир на Първа българска армия, която воюва на територията на Сърбия и Унгария в заключителната фаза на Втората световна война.
Под негово командване нашите войници достигат най-далечния рубеж на българската войска през 1945 г. – австрийските Алпи. На 8 май генерал-лейтенант Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Осма британска армия генерал Кейтли.
На 24 юни 1945 г. той е единственият чужденец, участвал в Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва. Съвременници разказват, че лично Сталин разрешил неговото участие в парада. Легенди се разказват за кавалерийската слава на генерал Стойчев. Като състезател по конен спорт Стойчев участва на олимпиадата в Париж (1924) (11-и от 99 състезатели) и в Амстердам (1928). Най-голямото му признание като спортист идва през 1927-а в Люцерн, когато го провъзгласили за “маестро на висшата езда”.
Малцина знаят, че появата на джудото България пак е принос на генерала. През 30-те години той изучава във Виена японското бойно изкуство и създава две школи по джиу-джицу – “Юнак” и “Кавалерийска школа”. Стигнал до върховете на МОК, в най-трудните години на Студената война генерал-полковник Владимир Стойчев бе един от малкото представители на соцстраните в тази организация. През 1982 г. дългогодишният шеф на БОК изненадващо подаде оставка и предложи поста на съвсем младия тогава зет на Тато – Иван Славков. Батето си бе харесал този стол, защото му даваше позиции в чужбина. На една от сесиите на МОК престарелият генерал Стойчев дава следната препоръка за Батето: “Той е приятен млад човек, знае езици и никак не е вчерашен”. След тези решаващи думи Славков влезе в затвореното общество на МОК и прекара в него цели 20 блажени и безметежни години!
Генерал Владимир Стойчев изглеждаше винаги стегнат и строен, въпреки дребната си фигура. До късните си старини той не сваляше гълъбовата парадна униформа и всеки ден яздеше любимите си коне.
Стойчев имаше привилегията и да се изразява анекдотично – някои негови бисери се помнят и до днес. През 1947 г. водната топка правела първи стъпки в България. Представителният ни отбор заминал за Балкански шампионат в Сплит. Във влака Стойчев се изцепва: „Не ми се щеше да пускам момчетата на турнира. Не ме е страх от загуба, а да не се удавят“! След Олимпийските игри в Рим през 1960 г. представянето на състезателите ни по конен спорт е неубедително. „Не можем да се оправдаваме като скиорите с ваксата. Копитата на конете не са виновни“, коментира провала ни Стойчев.
Казват, че халатът и хавлията били любимите дрехи на Стойчев, когато си бил вкъщи. Адютантът му и офицерите от щаба разправят, че той в Унгария и Австрия така посрещал своите гости. Дори веднъж по хавлия приел маршал Фьодор Толбухин и съветският военачалник трудно преглътнал необичайната гледка. Този негов навик останал и след войната. Адютантът му обяснявал, че за Стойчев хавлията и халатът са израз на приятелството, с което посреща уважаваните си гости. “Веднъж заради бас и кон яздих по хавлия. Животното не се обиди, а ме разбра като човек” – обичал да разказва генералът.
Генералът умря на патриаршеска възраст – на 98 години, на 27 април 1990 г. в София.