Автор: Георги Вълков, д-р инж.
Сутринта слушах по програма „Хоризонт“ на националното радио коментари за гафа на депутата от групата на социалистите проф. Иво Христов. Спорът между опонентите на двете основни парламентарни сили придоби леко фарсов характер – и с въпроса да подаде ли депутатът оставка, и с аргументацията по него, и с опитите на водещата да измъкне на повърхността някой скандален детайл за подгряване на интереса на аудиторията. И се забърка един непонятен коктейл от интерпретации на исторически факти, политически гафове и конюнктурна парламентарна активност за повдигане на политическия рейтинг. Словесно-фактологичен коктейл, който остави блудкав привкус. Защото се смесиха различни теми в една амалгама с цел предизвикване на скандална новина.
Твърдението на соцдепутата, че „80% (от населението) са дебилни и не могат да се подписват“ (ако се вярва на медиите) наистина е гаф, съдържащ хиперболизирани и логически несвързани елементи, пасквилно раздут от пресата и управляващите. Първо, не е вярно, че 80% от населението не могат да се подписват (виж, за десетина можем да се съмняваме). Второ, думата „дебил“ има две значения: в основното си – това е инвалидност (болестно състояние на слабоумие), а в преносно – глупост, ограниченост. Само че няма непосредствена връзка между неграмотност и глупост, ако приемем, че професорът е говорил иносказателно (в директния си смисъл определението наистина е обидно и неподходящо за един депутат). От друга страна, липсата на конкретни исторически факти в нашето общество за ролята на Червената армия при спасяването на българските евреи през Втората световна война също няма отношение към интелекта на българската нация.
Колкото до изказването на самата Мария Захарова, за това кой е спомогнал за спасяването на евреите, при цялото ми уважение към нейното значимо място в международната политика, считам, че заявлението ѝ почива по-скоро на мисловна спекулация, отколкото на историческо потвърждение. Под спекулация разбирам второто значение на думата –
логическо умозаключение, непотвърдено от опита.
Ако говорителят на Руското Външно министерство има неизвестни за българската общественост факти, проливащи допълнителна светлина по въпроса, нека ги изложи, а не да изразява недоказуеми тези.
В тази връзка искам да подчертая един нюанс в позицията на Американския еврейски комитет, който, признавайки заслугата на българското правителство, църквата и обществото за спасяването на евреите в страната ни, все пак не пропусна да отбележи факта, че „българските действия не са били перфектни“ и единадесет хиляди евреи от Тракия и Македония, тогава под българска окупация, са депортирани в лагерите на смъртта, а „това не може да бъде забравено“. Т.е. нека не се перчим толкова с хуманността си, понеже и българските действия търпят критика и се помнят от еврейските институции и организации.
Интерес представлява обаче моментът с негодуванието на управляващите парламентаристи. Те, които възпряха оставката на уличения в шуро-баджанащина техен депутат Делян Добрев, сега въстанаха и поискаха същата от сгафилия професор. И сравниха случая с този на своя бивш представител Антон Тодоров, сплашил преди време журналисти. Само че има принципна разлика в акта с оставките – Антон Тодоров подаде оставка доброволно (поне официално), докато Иво Христов сметна за достатъчно да се извини. Така е преценил единият, иначе – другият, въпрос на личен избор. И съответната парламентарна група не може да иска оставката на свой представител за недомислени изказвания. А депутати като Тома Биков – основен „дебатьор“ на управляващите, търсят само
покачване на собствената си популярност (лична и партийна)
чрез завихряне на буря в чаша с вода.
От друга страна, достатъчно спорен е въпросът, може ли парламентът да отхвърля оставки, подадени доброволно. Това е все едно служителят да иска да напусне работа, а работодателят му да отказва – трудовото законодателство не го позволява. Съвместната работна дейност е като брака – не може едната страна да смята да напуска, а другата да я задържа силово или законообразно. Поне не в демократично общество, за каквото претендираме да сме. Но по този въпрос нека се произнесат по-подробно юристите.
А като цяло,
тенденцията на непремерени (и неприемливи) обидно-скандални изявления
на наши известни политици не е от вчера (не че това я оправдава). Едни го правят с цел привличане на електоралния интерес, други – за психологическа атака срещу противниците си. Така някога се държеше председателят на „Обединени патриоти“, така днес се опитва да го замести в тази му роля съпредседателят от парламентарната му коалиция. И още други примери, споменати в цитираното в началото радиопредаване, които читателите също добре помнят. Аз, като свободен гражданин, мога да изразявам лично, специфично и дори скандално мнение, съгласно принципите на плурализма, без да компрометирам ничия партия, организация или институция, каквито не представлявам. Политиците, депутатите и министрите имат своите задължения и трябва да носят отговорност за изказванията си не толкова пред своята партия, колкото (и най-вече) пред собствените си избиратели и обществото като цяло.