– Андрей Илич, миналата година бе обявена от ЮНЕСКО за година на Йеронимус Бош: Преди 500 години, през 1516, художникът умира. Човечеството не знае особено много за живота му. Впрочем самите произведения на нидерландския гений говорят по-добре от всякакви биографии. Бош живописецът прониква в дълбочините на цвета и в плътността на въздуха. Самият той разбира въздуха, неговите колебания и трептения. В тези потресаващи перспективи, тайнствени нощни пространства той вижда като на длан цялата световна история. Какъв е за вас Бош? Какво послание е кодирал в своите работи?
– Животът на Бош преминава в началото на дългия, както казват историците, XVI век. „Дългият XVI век“, това условно е периодът от 1453 до 1648 година. През 1453 година пада Римската империя (Византия) и настъпва краят на Стогодишната война. 1648 е годината на Вестфалския мирен договор, който увенчава Трийсетгодишната война. През тези 195 години се осъществява преходът от средновековнофеодална към раннокапиталистическа Европа.
„Дългият XVI век“ е мрачна епоха, която на свой ред плавно произтича от не по-малко мрачен, може да се каже, зловещ период от европейската история: между началото на чумната епидемия – „черната смърт“ (1348 г.) – и началото на „дългия XVI век“.
В същото време, говорейки за историята на Средните векове в Западна Европа, е важно да не се забравя, че и тя като много страници от историята ни е внимателно фалшифицирана. За дейците на Ренесанса и Просвещението е нужно цялата епоха на феодализма да изглежда като символ на мрачното, нединамично, назадничаво състояние на обществото. Което, разбира се, не съответства на действителността.
Феодализмът е много динамична социална система, богата, както биха се изразили днес, на иновации – икономически, финансови, технически. Неслучайно исторически капитализмът се поражда от разлагането на феодализма, а западната цивилизация, умираща пред очите ни, е представена от две системи – феодализъм и капитализъм. Тази „скаченост“ е уникален случай в историята. Именно феодализмът, а не Античността е детството на Запада. Това е описано чудесно от Умберто Еко: „Всички проблеми на съвременна Европа са възникнали в сегашния си вид от целия опит на Средновековието: демократичното общество, банковата икономика, националните монархии, самостоятелните градове, технологичното обновление, въстанията на бедните слоеве. Средните векове – това е нашето детство, към което винаги трябва да се връщаме и анализираме“.
До края на XIII – началото на XIV век Средневековието не е мрачно, а по-скоро светло. От XI до XIII век Европа преживява първата си промишлена революция; Западна Европа претърпява бум в строителството на готически катедрали и интелектуален взрив; появяват се повече идеи и схеми, базирани на това, че разумът и вярата не са в противоречие. „Мракът“ настъпва през XIV век. Той съвпада със социално-икономическата криза, краха на най-крупните банки на Барди и Перуци и началото на чумната епидемия, на „черната смърт“. Ето тогава започва мрачното Средновековие.
В средата на XV век феодалното общество започва да се руши. Този процес бива ускорен от факта, че в условията на криза сеньорите се стемят да запазят своите привилегии и изборът им не е голям: или отстъпват част от тях на кралете, или се превръщат в нещо като богати бюргери, губейки редица статусни характеристики в полза на низините.
Класовият избор естествено пада върху монарсите. Като следствие, през втората половина на XV век, точно когато живее Бош, в Западна Европа се появяват монархии от нов тип – много по-жестоки от традиционните средновековни монархии. Това са Хенри VII в Англия и Луи XI във Франция. Съвременниците ги наричат „новите монарси“, а Макиавели, който проницателно разбира, че става дума не просто за обновление, а за появата на нещо принципно ново, измисля нов термин: Lo Stato – държавата като организирана властова институция.
Това е принцино нов – вече не феодален, но все още и не капиталистически – феномен.
Новаторството в държавата-stato (state, l’état, der Staat) е в следното. Това е легална сфера на насилие, отделена от производствените отношения и притежаваща легитимност на определена територия. Производствените отношения при феодализма имат вътрешноикономически характер – насилие изначално е вградено в тях. Разпадането на феодализма води до отделяне на икономическите производствени отношения, които ще станат доминиращи при капитализма.
Сферата на социалното насилие остава извън производствените отношения. Именно тази нова обществена ситуация бива институционално оформена от държавата/state.
И тъй като сеньорите вече не са достатъчно силни, а буржоазията все още е слаба, в продължение на повече от 200 години нищо не може да удържи новата институция, която се развихря най-силно в епохата на Ренесанса.
По повод на тази епоха съществуват много илюзии и неадекватни представи. Приписва й се красота, блясък, величието на ренесансовото изкуство. В действителност това изкуство покълва от почва, обилно наторена с кръв, жестокост и престъпления. Достатъчно е да се прочете въведението на Алексей Фьодорович Лосев към неговата „Естетика на Възраждането“ или „Ужасният Ренесанс“ на Александър Ли. Впрочем духът на епохата е добре предаден във филма на Пол Верховен „Плът и кръв“.
Бош – ето кой по свой великолепен начин отразява епохата с нейните страхове и ужаси: това, което се случва на средновековните хора през този разрушителен век, не може да не им изглежда ужасно. Вгледайте се в картините на Бош. Централната част на „Градината на земните удоволствия“ просто символизира „златния“ (райския) век на Средновековието – XI–XIII столетия. Дясната част – това е периодът от началото на XIV до началото на XVI век, новото европейско Тъмновековие – трето по ред.
Първите „тъмни векове“ са Х–VIII в. пр.н.е. – период, предхождан от Троянската война, до разцвета на гръцките полиси. Второто Тъмновековие е хроноклазмът през V–VII век. И накрая, третото, също продължило стотици години – 1340–1640 г.
Впрочем, по всичко личи, че сега встъпваме в поредното Тъмновековие и е твърде възможно именно паради това да са ни интересни Бош, Брьогел – Старши, Дюрер, Грюневалд. Светът на самия Бош е дясната страна на триптиха, разгулът на Злото.
– Говорите за Инквизицията?
– Инквизицията започва своя разгул през XIII век; освен това тя не е само зло (макар и това също), но е постигнала едно-друго и в борбата с реалното зло – диалектика, която не отменя общата оценка за Инквизицията. Йезуитите се развихрят през „дългия XVI век“.
Може да се каже, че те са едно от скритите лица на Ренесанса. Изобщо нито една нова епоха, нито една нова система не идва в „бели одежди“. Всяка нова система представлява адаптация към криза, примитивизация, затягане на социалния контрол, засилване на експлоатацията на народа и влошаване на живота на огромни негови маси.
Непривилегированите обществени класи в Западна Европа (и то не всички) започват да живеят по-добре от своите събратя от времето на разцвета на феодализма чак към края на XIX – началото на ХХ век. Пример с французите: едва на границата на 50–60-те години на ХХ век, в епохата на Дьо Гол, те получават толкова празници и почивни дни, както през XIV век.
Друга особеност на епохата на Бош е, че тя представлява, така да се каже, „сгъстено време“, от което едновременно се виждат и миналото, и отчасти бъдещето. Съществува аналогия. Космолозите предполагат, че въображаем пътешественник в космоса, пресичайки радиуса на Шварцшилд от „черната дупка“, ще види цялото бъдеще на своята Вселена, а после, от другата страна на „черната дупка“, ще е миналото на другата, нова вселена. Но нас ни интересува старата – в дадения контекст това е Европа на Късното средновековие и ранното Ново време.
Бош: „Градината ва земните удоволствия“
„Дългият XVI век“ е нещо като историческа „черна дупка“, в която, свивайки настоящето до сингулярност, присъстат едновременно и миналото, и бъдещето; а особено чувствителните натури, към които безспорно се числи Бош, могат да почувстват нещо много важно и да го отразят на своите платна. Ние живеем в еквивалентно сравнима епоха. Не ни е дадено да знаем ще бъде ли XXI век дълъг, започвайки от 1991 година с разрушаването на Съветския съюз и завършвайки някъде през 30-те години на XXII век (поздрав на Стругацки!); или напротив, ще се окаже кратък, отстъпвайки палмата на „дълговековието“ на ХХ и XXII век. (Разбира се, ако е съдено XXII век изобщо да се случи.)
Това, което безспорно можем да констатираме, е хроноисторическото сходство на епохите. Ние живеем на изхода от тази епоха (и система), на чийто вход е творил Бош, а входът и изходът, както е известно, са огледални.
В платната на Бош е закодирано изключително много. В тях е запечатано далновидното отражение на реалността, а внушенията са на ниво емоции, на ниво интуиция.
Бош е роден в средата на XV век, живее 50 години и се озовава в XVI век. През това време е открита Америка, открито е най-голямото находище на сребро – в Мексико. Една година не достига на художника да доживее до тезисите на Мартин Лутер. Замалко да дочака страшната селска война в Германия. Не е свидетел на тези събития, не би трябвало да ги е уловил, но те сякаш присъстват в произведенията му!
– Вглеждайки се в изображенията на ада на Йеронимус Бош, виждаме фонтани от огньове на мрачни хоризонти. Под тях кипи и звънти цялата световна история, изпълнена с насилие и войни. В роенето и битката на чудовищата разпознаваме и нашия век. Сред тайнствените алегории и неразгадаема символика като че ли е скрита днешната съвременност.
– Всичко това кореспондира и с „Триумфът на смъртта“ на Питер Брьогел Стария, и с „Четирите конника на апокалипсиса“ на Дюрер. По своята същност едно от лицата на апокалипсиса е войната.
Средновековието е епоха на непрестанни войни, а в основата им са династичните вражди. Стогодишната война не е война между „държавите Англия и Франция“. Тогава такива държави не са съществували – в значителна степен те възникват в разгара на тази война, воюват династии по династични поводи.
А войните от Новото време, при това от самото си начало, от ранното Ново време, към което се причислява и „дългият XVI век“, те придобиват нов характер.
Първо, стават много по-жестоки, унищожителни войни. Класовият и религиозен характер на войните от „дългия XVI век“ по никакъв начин не може да бъде сравняван с тях по своята жестокост и ексцесии. Старите правила и старият морал са си отишли, а новите още не са настъпили. Морален вакуум – спецификата на вълкодавските векове с всичките им последствия.
Второ. След военната революця през XVI век започва създаването на професионална армия, което рязко увеличава нивото и потенциала на държавно организираното насилие – преди всичко по отношение на непривилегированите обществени класи.
„Нормализирането“ („рутинирането“) на насилието е следствие от края на „дългия XVI век“ – от началото на войните на капиталите: англо-холандските, англо-френските. В същото време в Англия (от 1707 г. във Великобритания) започва сериозна смяна на силите между държавата/монархията и капитала.
Освен това капиталът започва да създава монархии, така да се каже от себе си. Следствие на тясната координация на действията на капиталите на двете източноиндийски компании – английската и холандската, е свалянето на династията на Стюартите (преди тях е тази на Меровингите) и „организирането“ на нова династия – Оранската; след нея идва редът на династиите на малките, а после и зависими от Лондонското Сити германски князе.
По английския път по същество (независимо от историчността на корените на династиите) тръгват Норвегия, Швеция, Нидерландия; с други думи – протестантска Европа. В сравнение с истинските велики династии – Меровингите, Рюриковичите, тази на Хоенщауфен, Чингизидите – протестантските монархии са безспорно новоизградени. Ако в единия случай пред нас са историята и кръвта, то във втория в основата са парите и максимално юдаизираната версия на християнството – протестантството.
– Как къде ги отглеждат тези хомуткулисти?
– Не ги „отглеждат“, качват ги на престола. Същите тези Уиндзори или Хановерската династия автоматически стават зависими от Лондонското Сити. Така кръвта се превръща в капитал – като например поземлената собственост. А ето например кръвта на Рюриковичите или Чингизидите не е капитал, това е субстанция с много по-високо качаство.
– Излиза, че войните еволюират. Преминават пътя от династични конфликти до глобални световни сблъсъци…
– От гледна точка на средновековния човек насилието, съществувало в началото на XVI век, е безумен ужас; в техните очи след него е единствено адът.
Да кажем, Бош не доживява до Селската война в Германия, Лутер доживява. В началото той призовава въстаналите селяни да бъдат бесени, удавяни и убивани, а после, когато вижда как става това, изпада в ужас. Селската война в Германия е първото социално вълнение през „дългия XVI век“, тя е значително по-жестока и сурова от Жакерията, въстанието на Уот Тайлър, чомпите или „белите шапки“. Това е нещо ново, далечна прелюдия към Френската революция от 1789–1799 година. Разбира се, степента на политическа зрялост на лидерите е несъпоставима, но е напълно допустимо някакво сравнение. В това число и по отношение на възхищението от собствената си жестокост и смъртта на противника.
Интересен детайл: за европейците е много характерно естетизирането на смъртта. Дори в най-новата история на човечеството в германските лагери разстрелите или обесванията са се случвали под звуците на музиката на Вагнер. Тази културно-психологическа традиция отчасти води началото си от „danсe macabre“ – „танца на смъртта“ в епохата на чумата. Така хората са се приспособявали към страшната реалност, примирявали са се с нея, превръщали са я в част от жиивота.
Ако през XI–XIII в., в светлата част на Средновековието, юношите определят срещи на момичетата около мелниците, то по времето на „черната смърт“ и след него срещите нерядко са на гробищата. Работата, разбира се, не е само в „черната смърт“. Далеч преди нея входовете на средновековните градове са „украсявани“ с бесилки – в руските градове такова нещо не е имало.
Западът е иманентно жестока цивилизация. И това не е странно: той е наследник на жестоката Римска империя и е заченат в пролятата кръв през Великото преселение на германците. Романо-германският синтез е не само иновативен феодализъм, но и свят на зловещи сеньори и алчни монаси; сравнете студения, остър поглед на мършавия католически свещеник с премрежения, самодоволен (поне външно изглежда така) поглед на православния батюшка шкембелия.
Естетиката на смъртта на Запада е просто отражение на неговата история и социален генотип. Оттук и различните концепции и образи на Злото в руската и в западната традиция. На Запад злото има абсолютен характер. В Русия – относителен: възможни са човешки отношения дори с Баба Яга и Змея. С други думи, тук жестокостта не е иманентна, тя носи ситуационен характер. В това е разликата между Иван Грозни и Хенри VIII.
– В своите картини Бош изобразява и съвременната техногенна цивилизация, прозрял е технологичния световен ред… Това също показва потресаващото пророчество на маестрото.
– Технологичнстта на Бош е отделна, много интересна тема. Но когато говорим за технологичност, не биива да забравяме, че феодализмът е в основата на технологичното общество с всичките му технически постижения.
Цялата история на феодализма представлява поредица от революции. В началото е аграрната революция от VII–VIII в., когато е изобретен тежкият плуг. Следва сеньориалната революция – генезисът на феодализма. После – комуналната революция, която дава свобода на градовете. И накрая, последната революция от епохата на феодализма – това е първата индустриална революция през XI–XIII векове, когато например, Цистерцианският орден залива цяла Европа с мелници. А да видим какво представлява мелницата. Тя е енергиен потенциал. Само за 200 години в един от френските департаменти – Об – броят на мелниците нараства от 14 на 200; какво да кажем за цяла Европа… Цяла Европа е осеяна с мелници и това позволява рязко да се увеличи продуктивността, което от своя страна създава резерви за бъдещите резки промени.
– Излиза, че борбата на Дон Кихот с вятърните мелници е своеобразен финал на огромен период…
– Отчасти. „Дългият XVI век” слага край на страшно много неща. Флагманите на епохата също са в миналото. Ударна сила на прехода към новата система става Мартин Лутер, човек нискокултурен, по-просто казано – грубиян, „невежествен мужик”, както го определя Еразъм Ротердамски. Еразъм, като изтънчен интелектуалец, се присмива на Мартин Лутер и такива като него. Но както се казва, най-добре се смее този, който се смее последен.
Бъдещето не е на Ерзъм, а на Лутер, който – външно – се връща в миналото. Само че отстъпвайки назад, в миналото, Мартин Лутер прави рязък скок в бъдещето. По своята същност той е фундаменталист, революционер, взривяващ традицията. Той се позовава на Свещеното писание и го противопоставя на традициите и папата. Парадоксално е, но за да се разберат възгледите на Мартин Лутер, трябва да бъдат отречени изключително много интелектуални достижения на Средновековието. Не е чудно, че Еразъм Ротердамски вижда в Лутер дявола и би го замерил с мастилница. Именно в тази средновековна предразположеност към халюцинации обаче, в отстъпването от достиженията на Късното средновековие се съдържа потенциалът за рязкото разтърсване. Почти по Конфуций: „Който е скочил най-далеч от всички, ще може да скочи още веднъж”.
Схоластиката на интелектуалците влиза в задънена улица, защото наред с всичко останало, тя се раздробява на голямо количество отделни дисциплини, които нямат „универсален лексикон”, чрез който да осъществяват диалог помежду си. Впрочем почти същото се случва днес с науката. Огромното количество дисциплини, които са зле свързани и не притежават универсален лексикон, я раздират. Като форма на рационална система от знания тя, изглежда, повтаря съдбата на схоластикаата.
– Докато по Лутер мятат мастилници, за пореден път е открита Америка. Започва ново летоброене в историята на цивилизацията.
– Прав сте, Андрей Александрович. Америка е откривана неведнъж, там са плавали и финикийци, и египтяни, и викинги. Но по времето на Бош тя е открита значимо и това се превръща в икономически фактор за развитието на Европа. Трудно е да се каже дали Бош е съумял да оцени значението на това откритие. Мисля, че по-скоро не. Но самият факт на откриването на Америка води до това, че империята на Карл V, бащата на Филип II, включва Мексико и част от Южна Америка. За Европа епохата на Средновековието приключва и от империята на Карл V нататък се разгръща „дългият XVI век”. В този „век” става нещо много важно, което променя историята на Евразия и света. В Европа се случва историческа мутация – възникват капитализмът и североатлантическата световна система.
До XVI век Евразия живее на континентални цикли. През XVI век започва да се оформя североатлантическата, морската система, която заживява със свой ритъм и която през XVII век вече влиза в борба с Евразия както на Запад в Европа, така и на Изток, в Азия.
Северна Америка надскача пределите на евразийския тип развитие и поставя началото на свое собствено развитие, чийто персонификатор става Англия. Персонификатор на евразийското развитие става Русия.
През XVI век самото развитие на европейския исторически субект се раздвоява: от една страна – самодържавието, от друга – капиталът и държавата/state; от XVIII век към тях се добавят наднационалните групи на световно съглашателство и управление. Така пред Русия се изправя ново издание на триглавия Змей Горянин, само че не на изток, а на запад.
Връщайки се към империята на Карл V, ще отбележа, че тя превъзхожда тази на Карл Велики. Карл V и синът му Филип обаче губят от холандците, а по същество – от обединения капитал и „черната аристокрация“. Венеция и Генуа финансират и Карл V, и Филип II, и холандците. Това им е необходимо, за да не стане Испания истински силна държава, а да бъде финансово зависима от тях.
Същите тези венецианци изиграват голяма роля във възхода на Англия. Северният и южният капитал на холандците и англичаните се обединяват при изключително активната роля на еврейския капитал. Така се ражда линията на търговския капитал, която започва да се противопоставя на класическите монархии. Филип II не е садист, както го описва Шарл дьо Костер. Мерзавците са на първо място холандските и английските търговци и пиратите.
Това е типичен пример за исторически лъжи, клевета за Средните векове, Испания, католиците. В продължение на колко време ни разказват как католиците са изгаряли хора! Изселванията от последните 50 години обаче показват, че протестантите са изгорили живи много повече хора от католиците.
Англо-холандската протестантска склонност към фалшификации започва да се проявява в борбата с Испания, после във войната между Англия и Франция и накрая се представя с целия си блясък пред нас в борбата на англосаксонците с Русия и Съветския съюз. И това психоисторическо информационно оръжие също е породено от „дългия XVI век”.
– Впрочем картината на Бош „Градината на земните удоволствия” е била притежавана от испанския монарх Филип II. Възможно е по нея той да се е учел да чете кодовете на световната история.
– Възможно е, макар че едва ли. Но дори да не е вниквал в смисъла й, тя омагьосва с образите си. Което впрочем трябва да прави всяко изкуство. Лично мен ме впечатлява „Триумфът на смъртта“ на Брьогел Стария. Това са особени художници, упорито нещо ги вкарва в дискомфорт. Епохата, в която живеят, се руши и те се сблъскват с твърде много непонятни за своята чувствителност неща. Това така осезаемо и болезнено нещо, което усещат, се и опитват да изобразят както могат.
– В „Триумфът на смъртта” скелети нападат хора. Популярен холивудски сюжет.
– Не трябва да се забравя, че за разлика от нас, в съзнанието на англосаксонците естетиката на смъртта играе много голяма роля. Ще повторя: в руската приказка може да има договорка със злото, насмешка над него. Ако у нас то притежава относителен характер, то в западната традиция злото е абсолютно. Докато в западноевропейските приказки или Саурон на Толкин, или Моби Дик в романа на Хърман Мелвил злото е абсолютно и няма как да се правят уговорки с него.
Брьогел: „Триумфът на смъртта“
Абсолютизирането на злото в случая с подчиняването на човека или обществото на тях им се вменява безкрайна деградация по логиката „ако са ни изгонили от рая, ще грешим докрай и изцяло”. От 2015 година в редица области на Германия са открити публични домове за зоофили – поздрави на чудовищата на Бош… Нещо ми подсказва, че разплатата за Западна Европа, а с времето и за Северна Америка за тяхната „градина на земните удоволствия“ наближава. И тя ще бъде страшна. „Миграционната криза” представлява нов вид военни операции от геоисторически тип.
Африканците, арабите – това са чужди за европейците същества, нахлуващи в техния уютен някога свят, подобно на орките в Хобитания. Със своята толерастия-педерастия-мултикултуралистия североатлантическите европейци стъпиха на ясно определен път – „а в края на този път – скелети с брадви”. Или още по-лошо – като в платната на Бош.
През 2012 година в Лондон Обама заяви, че XXI век ще бъде векът на възникването на нови нации. В Западна Европа този процес вече започна и скаро ще заприлича не на „дългия XVI век”, а на тъмните векове, на преселението на народите през V–VII векове от нашата ера.
До подема на Западна Европа, на нейните народи, се стигна, защото ги обединяваше една култура и една, макар и различна в своите нюанси, но една религия. Сега вече виждаме нахлуващите в Европа мигранти – хора с различна религия, различна раса, различен етнос; всичко е различно. Затова и няма да има подем и „единение“, ще има упадък и месомелачка. Здравей, Бош.
Свидетели сме на края на Съвременността, чиято зора е по времето на Бош. Какво ще я смени? Като историк нещо ми подсказва, че предстои много горчиво и агресивно смесване на предходни епохи, което ще се опита да проникне и в нашия руски свят. И при цялата си миролюбивост трябва да бъдем готови сурово да смръщим вежди и да го посрещнем „с главата напред“ с брадви в ръце.
Превод от руски: Елена Дюлгерова, Гласове