Андрей Райчев: Русия е органична част от Европа

– В  свое изказване наскоро политологът Иван Кръстев говори за това, че малцина си представят Русия без Путин. И че това според него е проблем. От друга страна, не е ли по-вярната версия тази, че Путин е „мекият“ вариант? Че след Путин може би ще дойде нещо доста по-страшно от гледна точка на Запада? Впрочем твърдите му поддръжници казват за него, че всъщност е либерал.

– Този текст на Иван Кръстев за мене е много ценен, той е на световно равнище, казвам го без никакви комплименти и куртоазия. Той казва нещо по-тънко от това, което цитирахте. Казва, че е говорил с десетина вида хора в Русия, политически фигури, и нито един не е описал некатастрофичен вариант след Путин.

Тоест имаме ситуация, която е стабилна само поради един човек. Това действително е опасно и на въпроса: „Може ли да дойде нещо по-опасно?“, отговорът е: „Да, ще дойде нещо по-лошо“. В смисъл – ще дойде дестабилизация. Ще настъпи смутно време, както историците се изразяват – с това те обозначават периодите, когато няма ясна династия, която да управлява Русия, и в които отделните боляри в Русия се борят за доминация.

Това наистина е най-лошото. Както казват руски колеги от „Галъп“, всяка смяна на властта в Русия е по-лоша от всяка власт. Това е много руско, но е много мъдро.

Така че след 2024 година предстои нещо, което никой не може да каже какво е, освен ако в следващия мандат – който според всички социолози и наблюдатели му е сигурен – реши въпроса с наследника си. Дали ще бъде по модела „Дън Сяопин“, подобно на Медведев…

– Но Медведев се оказа неудачен вариант за него…

– Не се оказа „Дън Сяопин“, но се оказа… Впрочем Путин си запази властта. Програмата „минимум“ беше изпълнена – наследник не се появи.

Но друго е трудно да се каже. Още повече че Русия е ужасно дебалансирана страна по много линии – как се управлява тази страна, никой не знае. Учебникарски не може да се управлява. По учебник това не би могло да се управлява, не би могло да оцелява.

Напреженията са страшно много.

Започваме с географските напрежения. Имаме гигантски регион, който по същество е китаизиран и кореизиран. Това е Далечният изток. Това е фундаментален дисбаланс. От Урал до Тихия океан, ако не ме лъже паметта, това е една десета от земната повърхност – там живеят 27 милиона души. Горе-долу колкото една Румъния. Представете си две Европи, населени само с румънци. Това във всички случаи е нестабилност.

От друга страна, тази територия е богатството на Русия, това е цялата й кървава история, наследството й. Особено през последния век, когато на тази нация й се струпва всичко възможно. Ако видите какво се случва на руската нация от 1914-а до края на ХХ век, ще си дадете сметка, че едва ли има народ, подложен на такива изпитания.

Това са революции, граждански войни, Втората световна война – най-страшната в историята на човечеството, следвоенният глад… И така нататък, и така нататък – да не изреждам.

Руската нация е претоварена нация. Ако бях лекар на страни, бих й препоръчал само едно – сън и покой. Тя трябва да почива. Дори „брежневската почивка“ – тази малоумна, почти опиатна, тъпа почивка – се отрази добре на нацията.

– А при Путин не е ли такава почивка?

– Да, до историята с Крим. Не е толкова важно какво точно стана…

– Е, беше провокирано от Америка все пак. Русия реагира на несправедливостта от своя гледна точка. Не сте ли съгласен с тази теза?

– Тук ще се върнем до корена на противоречието, корена на неразбирането между двете нации – руската и американската. Изглеждаше, че те си приличат и в края на краищата са източната и западната провинции на Европа. Те генетически си приличат – макар и по един парадоксален начин. По един противоположен начин. Но имат доста общи черти.

Това всъщност са двата християнски филиза на Европа, големите. Третият е Южна Америка, но не говорим за нея сега. Два гигантски филиза, които самата Европа е пуснала. Те са европеиди, те не са европейци, и имат една парадоксална симетрия.

Гигантските недоразумения между тях започват с въпроса „Какво стана 89–91-ва година?“. Тогава – поне се говореше така и руснаците живяха дълго с това чувство – се случи прекратяване на Студената война от руснаците, доброволно: „Край, няма повече, няма да държим никого насила, започваме да провеждаме демокрация в страната. Помогнете ни! Ние сме вече добри, приятели и братя“.

Това нещо беше подменено – бавно, но беше подменено. С идеята не за мир, а за победа в Студената война. Това руснаците и до ден днешен по дефиниция не го приемат. Беше обявено от американците: „Ние сме победителите в Студената война и няма какво да говорите. Вашето място е на победени“. Но не беше така в началото! Някак си стана така при Буш.

И изведнъж започна да се оказва възможна цяла серия събития. Всички сме европейци в НАТО, та и Прибалтика в НАТО, та и Украйна в НАТО, та и Грузия… Тоест стъпка по стъпка се стигна дотук.

Ако приемем, че Русия е загубила Студената война, това е много справедливо и правилно. Американската оптика е такава: „Какво искате сега? Вие загубихте войната. Не стига, че ви оставихме живи, нищо не ви правим. А вие претендирате…“. Тук възниква подозрение у всички, които следят гледната точка на Америка извън тази, извън това недоразумение.

Те казват: „Русия възобновява империята“. Много е важно да изследваме този въпрос – възобновява ли Русия империята. Това е решаващо.

– Това щях да ви попитам – възстановява ли се империята? За мен няма такива признаци, но цялата антируска пропаганда е точно такава. Има български политици, които очакват всеки момент Путин да нахлуе на площад “Славейков”.

– Да, да. Това е фарс, но в други страни това е основното настроение. В Полша просто се готвят за война. Даже се твърди, че трябва да се намесят в Украйна с въоръжени сили.

Има признаци, които приличат на това. Има. Въпросът е как ще се тълкуват. Искам да цитирам още веднъж Иван Кръстев от тази блестяща статия. Той казва, че настроението на народа значи нещо. Когато източноевропейците видят на улицата половин милион души, те разбират това в смисъл, че хората не издържат и искат еди-какво си – наляво, надясно, да не обсъждаме. Но опитът на източноевропееца от прехода е, че действията на половин милион народ имат някакво значение.

Руският опит от тези 25 години е, че действията на народа нямат никакво значение. Когато руски политик вижда половин милион на улицата, той не пита защо хората правят така, а кой стои зад тях. Той мисли в тази оптика. За него всякакви обяснения от типа „Хората не издържат“ са невалидни и демагогски.

Затова, когато договорът, който Путин сключи през главите на украинците със Запада, се наруши и хората излязоха на улицата, той просто не им повярва.

Тоест едните приемат, че революционните действия са реалност, а другите смятат, че са чиста манипулация. Това просто е опитът на Русия. В Русия никакви народни маси не извършиха никакви промени. Това беше чиста битка в елита.

Тезата е такава. Путин първи след Хитлер окупира европейска територия след 38-а година – факт. Въпросът е това начало ли е на някаква имперска политика. Аз мисля, че не е, и аргументът ми не е в това, че вярвам в моралността на Путин или нещо подобно.

Мисля, че в Русия наблюдаваме раждане на нация. Това, което имахме преди това, беше бившата съветска нация, която не знаеше накъде да върви. Самата бивша съветска нация не е родена през октомври 1917-а, когато е обявена. Тя е родена през Втората световна война. Преди това имаме диктатура на мнозинството, защото малцинството я пробва в началото – по-късно прераства в диктатура на малцинство срещу всички.

Като казвам „мнозинството на малцинството“, руският мужик по много особен начин подкрепя червените и белите – в съотношение до девет към едно в полза на червените.

– Така ли? Това не го знаех…

– Червената армия е девет пъти по-голяма от Бялата. Апропо, това обяснява и победата – количественото съотношение е потресаващо. Това е изборът против царя. Но изборът против царя още не те прави нация, реална нация – тоест нещо, идентифициращо се със свое минало. Защото нацията е това: общо минало и общ език.

Общото минало е решаващото. В България това много ясно личи от „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски: „Българино, знай своя род и език“. Руснаците нямат общо минало до Втората световна война. Тя прави общото минало на съветските хора. И това е безвъпросно – да кажеш „Аз съм бил фронтовак“ в Русия е повече от всичко останало. Приемат те веднага, на секундата. „Ти си нашият баща“ – това означава.

Но това не роди Русия. Формулата на съветския народ е сложна и съветският народ не може никога да стане нация – не защото нямат обща кръв, а защото – макар да имат общия елемент на миналото, една война – това все пак е само проект. Тоест той е дефиниран през бъдеще. Прилича на това, което правим сега в момента в Европа – ние не се дефинираме през минало, дефинираме се през някакво бъдеще. Казва се: „Забрави всичко. Нас ни свързва общото бъдеще“.

Съветският съюз, въпреки че придобива някакъв елемент на националност, си е преди всичко проект, а всеки проект зависи в решаваща степен от бъдещето си. В случая какво беше бъдещето? Комунизмът. Когато умря комунизмът, проектът не го надживя и дни. Колапсът на Съветския съюз не се дължи нито на икономически причини, нито на нещо друго материално. Спокойно можеха да си продължат с опашките, с купоните… Руснаците са изживели и много по-тежки неща.

– Синявски, сега се сещам, имаше едно блестящо есе, в което казва, че Русия живее затисната между славното минало на Октомврийската революция и светлото бъдеще на комунизма. 

– В случая обаче той обръща внимание на репресивната страна на нещата. Но тя не е само репресивна и не е само репресираща. Това е дефиницията. Ще кажа така: Америка ще загине за два дена, ако американците почувстват, че нямат свобода.

Това все още е най-свободното място в света. Това е мястото в света, където индивидът има абсолютно гарантирани права срещу произвола и всякакви други диктатури. Америка също е проект, тя също се държи на бъдеще. Просто казано, американска мечта.

Съветското общество не надживя смъртта на комунизма и часове – затова се разпадна толкова бързо. Разпадайки се, трябваше да се основе някаква руска нация. Но нищо такова не се случи. Причината, пак ще повторя, е в това, че липсва общо минало. Защото нацията не е етнос, това не значи само руснаците. Россияни, както го наричат те. Е, Крим образува някакви россияни…

– Вие употребихте израза „анексиране“, но самите кримчани гласуваха не под волята на автоматите, а по собствена воля. 

– Няма никакво съмнение, но между другото – за втори път. А през 1992 г. са гласували по друг начин. Напомням това. В друга обстановка, провежда се много вял референдум – гласуват 20 на сто от хората или нещо такова. И 52 на сто гласуват да останат в Украйна. Това всички го забравят. То не е истински референдум.

Не става въпрос за някаква субстанция, която я има и която трябва да се прибере. Това е ново качество, което те добиха.

Представете си такава ситуация. Путин прави някакъв блестящ договор, който му осигурява каквото той би искал и за което Русия би мечтала. Но цената на този договор е връщането на Крим. Представете си, че той трябва да съобщи с цялата си власт на руснаците, че Крим е върнат. Два дена няма да оцелее.

Тоест това е процес много по-дълбинен. Репликата „Крым наш“, с която те се ръкуваха и поздравяваха, не е властова. Да, властта ужасно се радва, но това е един дълбочинен процес. Който не разбере това, живее в изключително примитивната басня, че има един диктатор, който просто им е промил мозъците и започва като Хитлер да анексира германски земи. Нищо подобно! Тече базов процес на някаква консолидация, може би възниква руска нация.

Външното описание е такова: „Голямата империя напада раждащата се нация Украйна“. Според мен никаква украинска нация не се ражда. Украйна се цепи, цепи се по шевовете – при това на три парчета даже.

Обратно, пред очите ни се ражда руска нация. Живко Георгиев го каза хубаво: Парадът на Безсмъртния полк това демонстрира. Това е нациопораждащо нещо: „Някак си имаме нещо общо, заедно сме. И не сме проект“.

Всяка империя е против нацията. Империята ненавижда нацията, защото царят трябва да се справи с много нации. Например австрийците – те никога не се наричат Австрийска империя, наричат се Хабсбургска империя. Един вид: „Ние не сме австрийци, а поданици на Хабсбургите“. Руската империя също не обича нациите. Затова царска Русия не успява да роди руска нация.

Англия е малко по-друг случай – Английската империя е задморска, освен това е родена при Хенри VIII. Там имаме нация, която прави империя.

В Русия никога не се е раждала нация. Елемент на нация се наблюдава при Наполеоновата война, когато съпротивата наистина е национална, включва и селяните. След войната обаче те не ги освобождават, не става някакво побратимяване.

В себе си националната идея носи много демокрация, по същество тя е антифеодална. Ако вземем класическия случай Франция, думата нация означава нещо като колеги. Те не са знаели как да го обозначат това ново пространство, в което графът, свещеникът, търговецът и селянинът са едно. Как да го нарекат? В появата на думата „нация“ има много повече антифеодален, така да се каже, елемент в този класически случай, и той обявява някакъв тип равенство: „Всички сме еднакви. Ще има еднакъв закон, еднакъв затвор, еднакви дрехи, еднакво обръщение“. И т.н.

Става дума за едно кастово общество, което важи за почти цялата Западна Европа. Още на няколко места – в Холандия, донякъде в Англия – е подобен процесът. Тоест нацията възниква във връзка с демократически процес.

Вече в Германия не е така. Тя не се обединява на базата на гражданско изравняване, на базата на някакви „свобода, равенство, братство“, а на базата на милитаристичен проект. Това национално определение играе за Германия много лоша роля. И чак сега германската нация се поосвободи от задължителния си инстинктивен милитаризъм.

За съжаление в Русия нацията се ражда в условия на обида.

– Това е най-опасно.

– Именно. „Ние сме руснаци.“ В смисъл на „Вие ни обиждате. Смятате ни за второ качество хора“. Това ми се струва грешка на Запада с огромни последици. Може да ме обвините, че съм русофил и затова така мисля. Но аз действително съм дълбоко убеден, че Русия е органически елемент от Европа, че всичките тези евразийски приказки са чиста реакция на един несправящ се с интеграцията в Европа елит. Че всичко най-хубаво, което знаем за Русия от Петър Първи насам, е свързано с опита тази страна да си заеме мястото в Европа. Че това е страната на Лобачевски, страната на Чайковски, на Достоевски. То е и смехотворно просто да се мисли, че те не са в европейското пространство – камо ли китайско или някакво такова.

– Как гледате на идеята, че Америка прави точно това – иска съвсем съзнателно да раздели Русия и Европа от тази изначална цялост?

– Тези, които мислят много на едро разни военни работи, твърдят, че кошмарът на Америка е оста „Берлин-Москва-Пекин“. Ако се образува такова единно пространство – а това би могло да стане – САЩ нямат роля в такъв свят или имат втора поддържаща роля.

Да не забравяме, че САЩ имат много основен проблем, количествен – населението им е малко. Те са няма и 5 на сто от човечеството. И второ, имат демографски проблем – след 20–30 години там реалността ще е съвсем друга.

В този смисъл САЩ се разкъсват между по-разумна и по-неразумна политика. По-разумното е да организират преврат срещу самите себе си. Да устроят новите правила в многополюсния свят. По-лошото за тях е да държат колкото се може по-дълго ролята си на доминант. Засега те вървят само по втория път.

– Посещението на Кери в Русия може ли да се тълкува като сериозен опит за сближаване?

– Никой нищо не казва. Очевидно е, че е сближаване, очевидно е, че в голяма степен е заради въпроса с арабската ситуация.

– Иран, да…

– Иран, ИДИЛ, Сирия и т.н. Но това е тактическа маневра. Много лесно се работи със Запада. В Русия също. Първо показваме „какви са гадове, те са против нас“ – сработва веднага. Тоест имаме не толкова възстановяване на Студената война, защото няма студена война. Но и двете гигантски общности адски бързо отидоха в предишната си ситуация – много лесно и с удоволствие, бих казал. Това е твърде обезпокоително.

Оказва се, че „вятърът на промяната“ е малко козметична работа. Нагласите от Студената война си стоят.

– Не е ли това показател, че преходът се оказа неуспешен – както в Русия, така и в България. И че много хора ще трябва да признаят, че онези, които казват: „Преди живяхме по-добре“, имат големи основания за това? 

– Преходът се оказа успешен с това, че приключи. Оказа се неуспешен с това, че въобще не донесе на хората това, което те чакаха. За огромно съжаление това е друг много дълъг разговор.

Но няма никакво съмнение, че жителите на Русия не виждат резултат от прехода. Те са склонни онова общество, което шумно го отричахме, да го мислят за по-добро от сегашното. Нещо повече – то беше по-добро за позор на строителите на капитализма.

– Споменахте „свободна Америка“. Има данни, че тя става все по-малко свободна – масово подслушване, корпорации…

– Аз говорих как живее американецът. Американецът не живее в несвободно пространство. Аз лично съм виждал това в американското посолство тук. Случайно станах свидетел. Потресох се. Някакъв пилот – дошъл да гостува по някакъв вид обмен в Пазарджик по въпросите на селскостопанската авиация. Някакъв човек, Джон Смит от Небраска, разказа как му харесало в Пазарджик, всичкото пиене, цялата ракия, със селските неща – просто чудесно.

И решил да покани своя български домакин на гости. Той му казал, че няма американска виза, а американецът отвърнал: „Ела с мене“. Отиваме в посолството. И аз видях следната сценка: Навежда американецът над гишето и казва: „Ето, това е мой приятел. Името му е еди-как си. Напиши му виза“. Жената зад гишето му отвръща: „Трябва да подаде документи“. Той: „Ти не ме разбра. Той е мой приятел! Аз ти казвам да го пуснеш в Америка“.

Тоест той тълкува държавата като портиер. Все едно аз да кажа: „Пусни ми гостите“. В какъв смисъл? Ами в такъв. „Аз живея тука, ти си мой портиер – пусни ми човека вкъщи!“.

Щеше да я бие накрая. Хвана я и я изтегли през гишето, та дойдоха да го укротяват.

Човекът не беше виждал държава. Те дори не могат да кажат: „Не става за нищо тази държава (state)“. Той не живее в държава, той живее в страна (country). Ние живеем в държава.

С това чувство – независимо че държавата му е гигантска, че е най-големият субект, че командва целия свят – вътрешният американец мисли, че държавата е техническо устройство, което различава хората, които не бива да влизат в държавата, в случая не иска да влизат.

Но сега той посочва: „Този човек е мой гост. Кой си ти, че да ми забраниш той да дойде у дома? Как така?“.

Представете си вие как ще реагирате, ако портиерът ви спре гостите. Ще биете портиера. И ще се извинявате дълго на гостите.

– Ха-ха-ха-ха!

– Точно така реагира човек. Те са много жива страна. В този смисъл аз не мисля, че са „в заход“.

Проблемът е другаде. Русия сега е осма в света и скоро ще стане десета по население – ако не ме лъже паметта. През 2050 година – аз просто не повярвах на този факт, проверявах го няколко пъти – Йемен ще бъде по-голям от Русия. Йемен! Йемен, дето не го брояхме за страна… Той ще е по-голям от Русия!

Това е такова изменение! Първо, те намаляват малко и ще станат 130–120 милиона. Да не говорим за Египет, за Бразилия, за Нигерия.

Тоест те са малко – факт, който съвсем не се осъзнава от руснаците. Съвсем. Американците също не осъзнават своята малкост. 300 милиона е нищо за този свят, който се задава. 300 милиона ще бъде Нигерия, 300 милиона ще бъде Бразилия. И още купища страни.

– Това означава, че взаимодействието между САЩ и Русия е по-добро и за двете страни от конфронтацията.

– Да. В този смисъл и САЩ, и Русия трябва да си дадат сметка, че извън консултациите те нямат ход. Че в края на краищата, въпросният „златен милиард“ – Европа, Русия, Америка, Австралия и Нова Зеландия, дай боже Южна Америка, не знам – да прави, да струва, да се съединява. Програмата трябва да бъде тези всички да се съединят. Дори Бжежински, който е двойно антируски – антируски като антикомунист и антируски като поляк – дори в неговата последна книга ще прочетете, че перспективата на Запада е Русия с НАТО, друга няма. Това беше написано след Крим преди година.

– Аз го наблюдавам и при коментатори като Иван Кръстев. Става дума за неговото изказване. Като че ли в последните месеци омекнаха позициите срещу Русия. От чисто пропагандаторски станаха анализаторски. От друга страна, Америка е все още твърда и продължава да работи срещу Русия. В този смисъл как може това да се постигне? Скоро публикувахме интервю на Ален Беноа, който казва, че Франция няма външна политика – и това много наблюдатели го споделят – че страните в Европа нямат външна политика, а се подчиняват директно на САЩ. 

– Не би могло да е друго. САЩ пазят Европа. Това продължава вече доста време. Сега Европа е два пъти по-голяма. Ситуацията ми напомня едно коте, което имахме. Малкото коте, котарачето, беше вече два пъти по-голямо от майка си и сучеше. Гледката беше потресаваща. Той два пъти по-голям, а суче от майка си!

Точно това се случва. Ние сме два пъти по-големи от Съединените щати като население. Те са 300, ние сме 600 милиона. И през цялото време вдигаме ръка и казваме: „Моля, другарко, има едни лоши“.

Това, че Европа със своите 600 милиона няма армия, е позорен факт, това е позорно обстоятелство. Дължи се на хиляда причини. Веднъж по Би Би Си казах нещо подобно и те ме питаха каква ще е главната особеност на тази европейска армия. Аз им казах, че ще има прекрасна особеност. Това е армия, за която е сигурно, че няма да нападне никого. Защото Европа ще унищожи идеята за самата себе си, ако нападне някого. Европа също е проект, тя също е проект за бъдеще. Следователно тя е връстник на това си бъдеще. Ако това бъдеще загине, тя загива на секундата.

В този смисъл, ако в Европа хвърлят атомна бомба, това е ужасно, но тя няма да загине. Ако Европа хвърли атомна бомба, тя ще загине за един ден.

В много особено пространство живеем, което трябва да ценим и да пазим. Ако не го ценим и не го пазим, апропо, разпадът на Европа ще има идиотски, изключително ужасни последици. Както за нас, така и за цялото човечество.

– Неминуем ли е, както изглежда?

– Не, не, не. Извън федерацията ние нямаме друга съдба. Пречката са големите страни. Тука има нещо много странно. Те хем това искат, хем това не искат. Ето, когато стана кризата в Украйна, когато Европа реално видя, че започва война, там не отидоха президентът и външният министър на ЕС – там отидоха лидерите на големите страни, ръководителите по същество.

– Меркел и Оланд.

– Справиха се. Но знаете ли? Представете си Англия да изпадне в някакъв проблем с Ирландия, да отидат кметовете на Лондон и Бирмингам да решават въпроса. Какво би значило това за Англия като държава?

Или България да се скара с Румъния и да заминат кметовете на Варна и Пловдив да решават въпроса. Това значи, че няма държава.

Извън федерация с Европа България няма съдба. Нашата нация е в много, много, много тежко положение. Ако Европа не се федерира, нищо хубаво не ни чака. Не ми се мисли, не ми се изчислява.

– Пропагандата срещу Русия в България – макар че тя тече в западната преса – имам предвид готови клишета, а не опит за вникване в смисъла и в дълбочина на проблемите, съвпада с много силна пропаганда срещу комунизма, с ДС, с неща, които според мене са закъснели с 20 години. Когато аз мислех така преди 15 години – черно-бяло – много от сегашните хора, които са твърдо срещу Русия, срещу Държавна сигурност, срещу комунизма, ми се смееха и казваха, че това са отживелици. Сегашният антикомунизъм и антируски патос на същите хора ме изумява. 

– Точно по Хегел и Маркс, трябва да се каже: „Първия път трагедия, втория път – фарс“. Тогава беше трагедия. Кулминиране на една гражданска война, която тлееше в България от 18 години. Нацията се делеше, делеше, делеше… И това кулминира в неразразилия се като гражданска война и неприключилия като гражданска война наш сблъсък през 90-те години.

Беше неизбежно тогава да се разделим на червени и сини. Неизбежно беше да изживеем този катарзис. Нацията можеше да го преодолее или да не го преодолее. Слава Богу го преодоляхме и започна да отшумява.

Тези приятели, които сега го установяват това нещо, чисто и просто това е фарс. И се прави за тяхна лична полза. Ще обясня и механизма. Не е заради някакви факти, а заради амбиции и намерения. В дадения случай това е кръг около определен политик – г-н Плевнелиев. Прави се проста сметка, че за да запази политическото си бъдеще, може да направи това само чрез някакви указания от Съединените щати, които изглеждат така.

Понеже те са свръхпокорни, послушни, повтарят – не повтарят, шъткат – да се внуши на Борисов Плевнелиев да бъде кандидатът на ГЕРБ за президент втори мандат. И на ДПС – съответно. Това е сметката, която те са си направили.

Това е позорен факт, който обаче не сработва пропагандно. Може би обаче ще сработи в тяхна полза. Трудно ми е да кажа. Но в никакъв случай не може да се каже, че нацията се е разцепила по въпроса за Русия. Обратно, повечето българи са убедени, че Украйна е изкуствена страна, настроени са проруски. А които си мразят Русия, си мразят Русия.

– А има ли българска нация въобще? 

– Има, разбира се. Щом като има общо минало и общ език, има нация. Но тя е ужасно лишена от амбиция, от сила, от енергия.

Представете си българите да чуят по телевизора, че правителството е арестувано, а парламентът е разстрелян. Ще си купят по едно кило захар. Няма да реагират. Недай боже нещо подобно да се случи.

Искам да кажа, че нацията не се намира в пика си. Нещо по-лошо, от 1 януари 2007 година ние нямаме бъдеще. Влязохме в Европа и някак си останахме без бъдеще.

– И видяхме, че не е толкова добре всъщност…

– Едно, че видяхме това. Перспективата не е ясна, а причините са много. Но ако се върнем към темата за Русия, даже в най-тежките си моменти българите не са ставали антируснаци.

Представете си какво ще стане утре, ако Съденинените щати и Русия пак се сближат. Тези момчета – извинете, че ги наричам така, но са по-млади от мен и имам право – хубаво се натягат, хубаво говорят за хибридна война, но докъде ще стигнат? Ще трябва да направят голям завой

Поглед Инфо