„Форин Афеърс“ е авторитетно издание, основано през 1922 година. Днес е водещ форум за сериозна дискусия на американската външна политика и световните дела. Мултиплатформена медийна организация със списание, уеб сайт, мобилен сайт, различни приложения и социални медийни канали. Множество от публикациите са посветени на подобряването на разбирането на американската външна политика и международни отношения чрез свободен обмен на идеи.
Автор: Джон Миншаймер, Форин Афеърс
На Запад е прието да се смята, че практически единствената причина за украинската криза е агресията на Русия. Твърди се, че руският президент Владимир Путин е анексирал Крим, тъй като отдавна се стреми да възроди съветската империя. Че в по-далечно бъдеще може да се прицели и към останалата територия на Украйна и другите страни от Източна Европа. Че падането на президента на Украйна Виктор Янукович през февруари 2014 г. просто е било предлог руски войски да се отправят към Украйна.
Подобен поглед върху събитията обаче е погрешен. САЩ и техните европейски съюзници носят немалка част от отговорността за кризата. Коренът на проблема стана разширяването на НАТО – ключовият елемент за по-широка стратегия за извеждане на Украйна от руска орбита и сближаването й със Запада.
Важна роля също така изигра придвижването на ЕС на изток и подкрепата от страна на Запада на демократичното движение в Украйна, чието начало постави „оранжевата революция“ от 2004 година.
От средата на 90-те г. на ХХ в. руските лидери упорито се изправят срещу разширяването на НАТО, а в последните години дават ясно да се разбере, че нямат намерение да гледат спокойно как стратегически важният за тях съюзник се превръща в бастион на Запада.
За Путин незаконното сваляне на демократично избрания и проруски настроен президент на Украйна, което той справедливо нарича „преврат“, е капката, преляла чашата. В отговор той анексира полуостров Крим, където, както се опасяваше, би могла да се появи военноморска база на НАТО, и се зае да дестабилизира Украйна, за да може тя да престане с опитите си за присъединяване към Запада.
Отпорът, даден от Путин, не бива да учудва никого. В края на краищата руският президент нееднократно е подчертавал, че придвижвайки се към „задния двор“ на Русия, Западът заплашва основните й стратегически интереси.
Случилото се смая до такава степен американските и европейските елити главно защото те са склонни да смятат, че през XXI век логиката на реализма не работи и че либералните принципи на законността, икономическата взаимозависимост и демокрацията са в състояние да обезпечат свободата и единството на Стария континент.
В Украйна обаче тази схема се провали. Украинската криза показва, че „реалната политика“ продължава да е актуална и е твърде рисковано тя да бъде игнорирана.
Американските и европейски лидери не успяха да превърнат Украйна в крепост на Запада на руските граници. Сега, когато последствията от тази недомислена политика са очевидни, продължаването й би било още по-голяма грешка.
Провалът на Запада
В края на Студената война съветските лидери предпочитаха американските войски да останат в Европа и НАТО да запази своята цялост, тъй като се надяваха, че това ще спомогне Германия да остане мирна държава. Но и те, и техните руски приемници не желаеха НАТО да се разширява – смятайки, че западните дипломати ще разберат опасенията им.
Само че в средта на 90-те години на миналия век администрацията на Клинтън взе друго решение и се зае с разширяването на Североатлантическия пакт.
Първият етап на разширяването се състоя през 1999 година. Тогава към НАТО се присъединиха Чехия, Унгария и Полша. Вторият бе през 2004 година, когато част от пакта станаха България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения.
От самото начало Москва активно се възмущаваше. Нека припомним, че когато през 1995 г. НАТО бомбардира босненските сърби, руският президент Борис Елцин заяви: „Положението на Балканите е първият признак за това какво може да се случи, когато НАТО се приближи до границите на Руската федерация… Огънят на войната може да избухне в цяла Европа“. Само че тогава руснаците бяха твърде слаби, за да попречат на Североатлантическия алианс да се придвижи на изток. Впрочем по онова време това придвижване не изглеждаше особено опасно: нито една от новите страни, членки на НАТО (освен малките прибалтийски републики), нямаше общи граници с Русия.
След това обаче НАТО започна да гледа още пò на изток. През април 2008 година на срещата на Върха в Букурещ Алиансът обсъди въпроса за присъединяването на Грузия и Украйна. Администрацията на Джордж Буш-младши подкрепи идеята, но Франция и Германия бяха против, отчитайки, че не си струва Русия да бъде излишно дразнена.
В крайна сметка, членовете на НАТО постигнаха компромис – нямаше формален процес на присъединяване, но Алиансът заяви подкрепата си за надеждите на Грузия и Украйна, провъзгласявайки смело: „Тези държави ще станат членове на НАТО“.
Москва обаче съвсем не прие този изход като компромисен. Заместник-министърът на външните работи Александър Грушко заяви: „Встъпването на Грузия и Украйна в Алианса би било голяма стратегическа грешка с много сериозни последствия за общоевропейската безопасност“.
Путин отбеляза също така и че приемането на тези две страни в НАТО ще бъде „пряка заплаха“ за Русия. Както съобщи един от руските вестници, в свой разговор с Буш Путин „много прозрачно е намекнал, че ако Украйна все пак бъде приета в НАТО, то тази държава просто ще прекрати своето съществуване“.
Инвазията на Русия в Грузия през август 2008 година трябваше да разсее всякакви съмнения за това, че Путин е твърдо решен да попречи на Грузия и Украйна да влязат в НАТО.
Президентът на Грузия Михаил Саакашвили, в стремежа си страната му да бъде присъединена към Североатлантическия алианс, през лятото на 2008 година реши да върне под властта на Тбилиси два сепаратистки района – Абхазия и Южна Осетия.
В същото време Путин искаше Грузия да остане слаба и нестабилна дори вън от НАТО. Когато между грузинските правителствени войски и южноосетинските сепаратисти започнаха бойни действия, руските войски взеха под контрол Абхазия и Южна Осетия.
Въпреки това ясно предупреждение НАТО не се отказа официално от идеята си да приеме Грузия и Украйна в Алианса. Разширяването на НАТО продължи – през 2009 година негови членове станаха и Албания и Хърватия.
Европейският съюз също продължи своето движение на изток. През май 2008 година той стартира инициативата „Източно партньорство“, чиято цел бе да се помогне за икономическия просперитет на страни като Украйна и те да бъдат интегрирани към икономиката на ЕС. Не е странно, че руските лидери отчетоха този план като противоречащ на интересите на страната си.
През февруари 2014 година, преди падането на Янукович от власт, руският външен министър Сергей Лавров обвини Европейския съюз в опит за създаване на „сфера на влияние“ в Източна Европа. В очите на руските ръководители разширяването на ЕС изглежда като прикритие на разширяването на НАТО.
Накрая, последните усилия на Запада бяха насочени към това да отдалечи Киев от Москва – разпространявайки в Украйна и други постсъветски страни западните ценности и насърчаването на демокрацията. Това предполагаше подкрепа за прозападно настроените личности и организации.
През декември 2013 година помощник държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Виктория Нюланд отбеляза, че от 1991 г. Съединените щати са похарчили над 5 милиарда долара, за да помогнат на Украйна да постигне „бъдещето, което заслужава“. В частност, в рамките на тези усилия правителството на САЩ е обезпечавало със средства „Националния фонд за подкрепа на демокрацията” (NED) – нестопанска организация, която финансира повече от 60 проекта за развитието на гражданското общество в Украйна. Президентът на фонда Карл Гершман нарече тази страна „голямата награда“.
Когато Янукович победи на президентските избори през февруари 2010 година, NED реши, че това противоречи на целите му, и започна активно да поддържа опозицията и украинските демократични институции.
Когато руските лидери анализират западното социално инженерство за Украйна, те се опасяват, че страната им може да се окаже следващата мишена. Подобни страхове не бива да се смятат за неоснователни.
През септември 2013 година Гершман написа в The Washington Post: „Европейският избор на Украйна ще ускори гибелта на идеологията на руския империализъм, представлявана от Путин… Руснаците също са поставени пред избор и Путин може да загуби позиции не само в близките до Русия страни, но и в самата нея“.
Развитието на кризата
Тройствената политика на Запада – разширяването на НАТО, експанзията на Евросъюза и насърчаването на демокрацията – допълнително наля масло в готовия да се разгори огън.
Пожарът избухна през ноември 2013 година, когато Янукович отхвърли важното икономическо съглашение, което се готвеше да сключи с ЕС, и вместо това се съгласи да приеме предложените от Русия 15 милиарда долара.
Това решение предизвика антиправителствени демонстрации. През следващите три месеца обстановката се нажежи. Към средата на февруари загинаха около сто участници в протестите. Западните емисари спешно се отправиха към Киев, за да разрешат кризата.
На 21 февруари правителството и опозицията се договориха Янукович да остане на власт само до новите избори. Договореностите обаче не бяха спазени и още на следващия ден Янукович избяга в Русия. Новото правителство, дошло на власт в Киев, бе крайно прозападно и антируско. Четирима от неговите високопоставени членове справедливо могат да се нарекат неофашисти.
Макар на този етап да е трудно да се прецени степента на участие на САЩ в тези събития, изглежда очевидно, че превратът бе подкрепен от Вашингтон. Нюланд и сенаторът републиканец Джон Маккейн участваха в антиправителствените демонстрации. След бягството на Янукович посланикът на САЩ в Украйна Джефри Пайет обяви, че „този ден ще влезе в учебниците по история“. Според попаднали в ръцете на журналисти записи на един телефонен разговор Нюланд се обяви за смяна на режима с настояването украинският политик Арсений Яценюк да оглави новото правителство. Така и стана. Не е чудно, че руснаците смятат Запада за участник в свалянето на Янукович.
В крайна сметка, Путин реши, че е дошло време да действа против Украйна и Запада. Скоро след 22 февруари той нареди на руските войски да откъснат Крим от Украйна, след което го присъедини към Русия.
Оказа се, че това не е трудно да се направи, тъй като във военноморската база в Севастопол непрекъснато имаше хиляди руски войници. Отделен важен фактор бе, че около 60% от кримското население се състои от етнически руснаци, повечето от които не желаят да живеят в Украйна.
След случилото се Путин започна да оказва натиск върху новото правителство в Киев, стремейки се то да не застава на страната на Запада против Москва. Той даде ясно да се разбере, че по-скоро ще унищожи Украйна като функционираща държава, отколкото да допусне тя да се превърне в западен аванпост на прага на Русия.
Затова именно изпрати съветници и оръжие и даде дипломатическа подкрепа на руските сепаратисти в Източна Украйна – подтиквайки страната към гражданска война, Путин съсредоточи на украинската граница огромна армия, заплашваща да нахлуе в страната, ако правителството смаже бунтовниците. В добавка той рязко вдигна цената на газа, който Русия продава на Украйна, и поиска спешното плащане на минали доставки. Путин играе жестко.
Диагнозата
Не е трудно да се разберат действията на Путин. Украйна представлява огромна равнина, която се наложи да пресекат и Наполеонова Франция, и Германската империя, и нацистка Германия, преди да нанесат ударите си по самата Русия. За руснаците тя има стратегически важно значение като буферна държава. Нито един руски лидер не би допуснал на нейна територия настаняването на военен алианс, който до вчера е бил смъртен враг на Москва.
И нито един руски лидер не би бездействал, гледайки как Западът помага в Украйна да се установи правителство, което е твърдо решено да интегрира страната към западните структури.
Позицията на Москва може и да не се харесва на Вашингтон, но той е длъжен да разбере нейната логика. Това е в основата на геополитиката: великите държави винаги се отнасят нервно към потенциалните заплахи близо до своите територии. В края на краищата, самите Съединени щати не търпят присъствието на други велики държави не само на своите граници, но и въобще в западното полукълбо.
Представете си как би се възмутил Вашингтон, ако Китай създаде мощен военен съюз и се опита да включи в него Канада и Мексико. Дори ако оставим настрани логиката, руските лидери неоднократно са заявявали на своите западни колеги, че смятат присъединяването на Грузия и Украйна в НАТО за неприемливо – както и всякакви опити тези страни да бъдат привлечени против Русия. Руско-грузинската война от 2008 година ясно демонстрира нагласата на Русия.
Американските официални лица и техните европейски съюзници твърдят, че много са се старали да разсеят руските опасения и че Москва трябва да разбере: НАТО не крои планове срещу Русия. Едновременно с това Алиансът трудно би могъл да отрече, че се нуждае от разширяване не само за да възпира Русия, но и за да не му се налага непрекъснато да мести войските си в новите страни членки.
През 2002 година дори бе създаден орган под названието Съвет „Русия-НАТО“, предназначен да съдейства за развитието на сътрудничеството с Москва.
За да умиротворят Русия, през 2009 година САЩ обявиха, че ще разместят – в краен случай, първоначално – новата система за противоракетна отбрана на корабите в европейски води, а не на територията на Чехия или Полша. Нито една от тези мерки обаче не сработи – както и преди, руснаците упорито се противопоставяха на разширението на НАТО и особено на включването на Грузия и Украйна в Алианса. А в крайна сметка именно руснаците, а не Западът, трябва да решават какво ги заплашва.
За да стане ясно защо Западът – и особено Съединените щати – не виждаше, че политиката му в Украйна подготвя почвата за сериозни сблъсъци, трябва да се погледне назад: в средата на 90-те години на миналия век, когато администрацията на Клинтън започна да се застъпва за разширяване на НАТО.
Тогава анализаторите привеждаха най-различни аргументи „за“ и „против“, но до обществен консенсус не се стигна. Тук е мястото да се каже, че повечето американски емигранти от Източна Европа, както и техните роднини активно подкрепяха експанзията на Алианса, тъй като желанието им бе НАТО да защитава страни като Унгария и Полша. Някои от тях одобряваха подобен курс, защото смятаха, че както и преди, Русия трябва да бъде удържана.
Мнозинството реалисти обаче бяха против експанзията. Според тяхното мнение отслабваща държава със застаряващо население и триизмерна икономика не се нуждае от възпиране. При това те се опасяваха, че разширяването на НАТО само ще даде допълнителен стимул на Москва да мъти водите в Източна Европа. Американският дипломат Джордж Кенан коментира това пред журналисти през 1998 година – скоро след като Сенатът на САЩ одобри първия етап от разширяването на Североатлантическия алианс. „Аз смятам, че руснаците ще реагират на това крайно отрицателно, което от своя страна ще окаже влияние върху политиката им – заяви той – Според мен се прави трагична грешка. Нямахме причини да действаме по този начин. Никой никого не е заплашвал.“
От друга страна, повечето либерали – в това число много от ключовите членове на администрацията на Клинтън – бяха за разширяване на Алианса. Те смятаха, че краят на Студената война по фундаментален начин е променил международната политика и че старата реалистична логика, управлявала Европа, е заменена от нов постнационален ред.
Днес сред американските официални лица либералният поглед на света се е превърнал в общоприета догма. Нека припомним, че през март президентът Барак Обама произнесе реч за Украйна, в хода на която няколко пъти спомена за „идеалите“, движещи политиката на Запада, които заплашват „по-старите и традиционни представи за сила“.
Всъщност различните страни просто гледат по различен начин на мира. Путин и неговите съотечественици мислят и действат в съответствие с нормите на реализма, а западните им колеги се придържат към либералните представи за международна политика. В резултат САЩ и техните съюзници неволно предизвикаха сериозната криза, свързана с Украйна.
В търсене на виновния
В споменатото по-горе интервю на Кенан от 1998 година той предсказа, че експанзията на НАТО ще доведе до криза, след което нейните привърженици ще заявят: „Ние от самото начало ви предупреждавахме какво представляват руснаците“.
И действително – повечето официални лица на Запада днес сочат Путин като виновник за печалното положение в Украйна. Както писа The New York Times, през март канцлерът на Германия Ангела Меркел намекна, че Путин се държи ирационално, заявявайки на Обама, че той „живее в друг свят“.
Без съмнение в поведението на Путин се наблюдават автократски тенденции, но липсват каквито и да било основания да се смята, че той е психически неуравновесен.
Напротив, руският държавен глава е първокласен стратег, от когото следва да се страхува и когото трябва да уважава всеки негов външнополитически противник.
Други анализатори – с няколко сериозни основания – твърдят, че Путин изпитва носталгия по разпадналия се Съветски съюз и иска да го възстанови, разширявайки границите на Русия.
Според тази версия, присъединявайки Крим, Путин пробва почвата, проверявайки не е ли време да анексира Украйна – или в краен случай нейната източна част – а впоследствие задължително да прояви агресия и по отношение на другите съседни на Русия държави. Някои представители на този лагер считат Путин за съвременния Адолф Хитлер, всяка сделка с когото би представлявала повторение на мюнхенската грешка.
Следователно НАТО трябва да приеме в своите редове Грузия и Украйна, за да възпре действията на Русия, преди тя да е подчинила съседите си и да е започнала да представлява реална заплаха за Западна Европа.
При по-сериозно вглеждане във фактите обаче тази логика не издържа на проверката. Ако Путин се стремеше да създаде „голяма Русия“, намеренията му навярно щяха да проличат на 22 февруари. До днешна дата няма практически никакви причини да се смята, че той се е канел да завземе Крим – още по-малко другите украински региони.
Даже западните лидери, подкрепящи разширяването на НАТО, не личеше да се боят от използването на военна сила от страна на Русия. Действията на Путин в Крим за тях бяха напълно неочаквани и съдейки по всичко, се случиха като спонтанна реакция на свалянето на Янукович. В самото начало Путин дори заяви, че не одобрява отделянето на Крим. Истина е и друго – че бързо промени своята позиция.
При това положение Русия трудно ще завоюва и анексира Източна Украйна – още по-малко цяла Украйна – даже да беше го искала.
Между река Днепър, която пресича страната, и руската граница живеят 15 милиона души. Това представлява около една трета от цялото украинско население. Преобладаващото мнозинство от тези хора искат да продължават да живеят в Украйна и безспорно биха се възпротивили на каквато и да е руска окупация.
Дори Русия да представляваше мощна военна машина и да имаше не по-малко силна икономика, тя най-вероятно не би могла да окупира Украйна. Достатъчно е да си спомним съветския и американския опит в Афганистан, американския опит във Виетнам и Ирак, както и руския опит в Чечения, за да разберем, че всяка военна окупация обикновено завършва зле. Путин безусловно е наясно: да покори Украйна е все едно да се опита да глътне таралеж. Неговата реакция на случващото се там има отбранителен, а не настъпателен характер.
Възможният изход
Тъй като повечето западни лидери продължават да отричат, че действията на Путин са продиктувани от обосновани съображения от сферата на безопасността, не е странно, че те се опитват да влияят на неговото поведение, водейки политика на силата и наказвайки Русия. По този начин те се опитват да предотвратят нова агресия. Макар Кери да твърди, че са „възможни всякакви варианти“, нито Съединените щати, нито съюзниците им по линия на НАТО са готови да защитят Украйна със силови методи.
Западът се надява, че ще успее с помощта на санкции да принуди Русия да прекрати подкрепата си за въстанието в Източна Украйна. През юли САЩ и ЕС въведоха трети пакет от санкции.
На първо място, те се прицелват към високопоставени лица, тясно свързани с руското правителство, също така и към някои крупни банки, енергийни компании и фирми в областта на отбраната.
Западните държави заплашват и с нов пакет от по-сериозни санкции, които ще бъдат насочени към цели сектори в руската икономика.
Само че подобни мерки няма да имат особено голям ефект. Важно е да се знае, че тежките санкции няма да бъдат въведени във всеки случай: много западни държави – и особено Германия – са против тази идея, опасявайки се, че Русия ще нанесе ответен удар, способен да причини на ЕС сериозен икономически ущърб.
Дори САЩ да успеят да уговорят своите съюзници на решителни крачки, това едва ли ще се отрази на политиката на Путин. Историята ни учи, че държавите са готови да търпят много заради своите ключови интереси. И нямаме причина да смятаме, че Русия е изключение от това правило.
Западните лидери също продължават да се придържат към провокационна тактика, която е и главната причина за кризата. През април вицепрезидентът Джоузеф Байдън например се срещна с украински законодатели и им заяви: „Това е вторият опит да въплътим в живота първоначалните обещания на оранжевата революция“. Директорът на ЦРУ Джон Бренън утежни положението, когато през същия месец посети Киев. Белият дом заяви, че неговата визита е имала за цел да допринесе за развитието на сътрудничеството с украинското правителство в областта на безопасността.
В същото време ЕС продължи да придвижва своето „Източно партньорство“. През март председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу обобщи европейската политика по отношение на Украйна, заявявайки: „Ние имаме дълг за солидарност пред Украйна. Ще се постараем да я приближим да себе си колкото това е възможно“.
И действително, на 27 юни ЕС и Украйна подписаха икономическото споразумение, което седем месеца по-рано се бе оказало фатално за Янукович. През същия този юни на среща на министрите на външните работи на страните от НАТО бе решено съюзът да остане открит за нови членове, макар Украйна да не беше спомената открито.
„Нито една от третите страни няма право на вето по въпроса за разширяване на НАТО“, заяви генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен. Министрите също така се договориха да подкрепят редица мерки за укрепването на военния потенциал на Украйна в области като военното управление, логистиката и киберотбраната. Руските лидери естествено се възмущават от подобни стъпки и по този начин реакцията на Запада по отношение на кризата само обостря обстановката.
Между другото, съществува изход от кризата в Украйна – макар и изискващ от Запада да започне да мисли по абсолютно нов начин. Съединените щати и техните съюзници следва да се откажат от плана си за озападняването на Украйна и да си поставят за цел превръщането й в неутрален буфер между НАТО и Русия (по време на Студената война такова беше положението на Австрия).
Западните лидери трябва да признаят, че за Путин Украйна означава толкова много, че не е възможно там да се запази антируският режим. Това не означава, че бъдещото украинско правителство трябва да бъде непременно настроено проруски или против НАТО. Напротив, главното е суверенна Украйна да не се окаже нито в западния, нито в руския лагер.
За целта САЩ и съюзниците им трябва официално да изключат възможността за включване в НАТО на Грузия и Украйна. Западът също е длъжен да помогне в изработването на план за спасяването на украинската икономика, койта да бъде финансиран съвместно от ЕС, МВФ, Русия и Съединените щати. Москва вероятно ще приветства такова предложение – тъй като е заинтересована западната й съседка Украйна да бъде стабилна и да процъфтява.
Западът трябва значително да ограничи опитите си за социално инженерство в Украйна. Време е да се сложи край на западната подкрепа на поредните „оранжеви революции“. При това американските и европейските лидери са длъжни да разберат, че няма нищо лошо и опасно в това Украйна да уважава правата на своите малцинства, в частност на рускоговорещото население.
На казаното дотук може да се възрази с аргумента, че подобна закъсняла смяна на политиката по отношение на Украйна би развалила сериозно репутацията на САЩ в света. Тя, разбира се, донякъде ще пострада, но продължаването на погрешната стратегия ще й нанесе много по-значителен удар. Още повече че другите страни ще уважават повече държава, която умее да признава грешките си и да следва политика, способна да се справи ефективно с актуалните проблеми. Този именно път остава открит за Съединените щати.
Някои казват, че Украйна е в правото си сама да избира своите съюзници и руснаците нямат право да пречат на Киев да се присъедини към Запада. За Украйна подобни идеи са крайно опасни. Печалната истина се заключава в това, че в политическите игри великите държави се оказват по-силните.
Абстрактни неща като право на самоопределение означават малко, когато силните страни се карат със слабите. Имаше ли право Куба по време на Студената война да се включи във военния алианс на СССР? Съединените щати явно не са смятали така. Сега руснаците се отнасят по същия начин към съюза между Украйна и Запада. В интересите на Украйна е да приеме фактите такива, каквито са, и да се държи по-внимателно със своя могъщ съсед.
Някои анализатори, признавайки, че НАТО не се е справила в политиката си по отношение на Украйна, без съмнение ще твърдят, че Русия си остава враг; че с времето тя само ще укрепва и Западът няма друг изход, освен да продължава сегашния си курс. Това обаче е погрешен възглед за случващото се. Русия отслабва и с времето ще отслабва все повече. Впрочем даже тя да укрепне, приемането на Украйна в НАТО, все едно, не би имало смисъл.
Работата е там, че нежеланието на САЩ и европейските им съюзници да използват военна сила, за да помогнат на Украйна, нагледно показва: те не смятат Украйна за свой ключов стратегически приоритет. Би било изключително глупаво в НАТО да се приеме страна, която останалите членове на Алианса нямат намерение да защитават.
По мнението на либералите НАТО се разширяваше именно за да може в случай на нужда да задейства своите гаранции за безопасност. Жестоката игра на Москва обаче показва, че встъпването на Украйна в НАТО е напълно в състояние да доведе до сблъсък между Русия и Запада.
Освен това сегашният политически курс усложнява взаимодействието между Запада и Москва и по други въпроси. Съединените щати се нуждаят от помощта на Русия, за да евакуират американската техника от Афганистан през нейната територия, да постигнат споразумение с Иран по ядрената му програма и да стабилизират ситуацията в Сирия.
В миналото Русия е помагала на Вашингтон в решаването на тези проблеми. През лятото на 2013 година Путин помогна на Обаме да излезе от трудното положение с условията на Сирия за унищожаването на химическото й оръжие. Това позволи да се избегне американска военна операция.
Помощта на Русия ще е необходима на САЩ и когато в един момент се наложи те да се противопоставят на процъфтяващия Китай. Впрочем сегашната американска политика само способства за сближаването на Москва и Пекин.
Днес Съединените щати и техните европейски съюзници са изправени пред избор. Те могат да продължат сегашната си политика, която засилва съперничеството с Русия и пътьом разрушава Украйна. Този сценарий ще бъде провал за всички.
Другият вариант е да сменят курса и да създадат процъфтяваща, но неутрална Украйна, която няма да заплашва Русия и ще позволи на Запада да подобри отношенията си с Москва. Този подход ще даде шанс на всички страни да бъдат победители.
e-vestnik.bg