Александър Солженицин става лауреат на Нобеловата награда за литература през 1970 г., а през 1974 г. бива прокуден от родината си. Но благодарение на него обществеността извън Съветския съюз научава за системата на съветските лагери за принудителен труд.
Солженицин е роден на 11 декември 1918 г. в Кисловодск, Русия, починал на 3 август 2008 г. в Москва.
Следва математика и физика в Ростовския университет и го завършва преди началото на Втората световна война, по време на която се сражава в Червената армия. Получава чин капитан, преди да бъде арестуван на 9 февруари 1945 г. заради това, че критикува Сталин в писмата си до свой бивш съученик. Затворен е за осем години – от 1945 до 1952 г. – без съд, по член 58 от Съветския наказателен кодекс. Известно време излежава присъдата си в Шарашка – затвор, където принудително се трудят научни работници и други интелигенти. Описва тамошните си преживявания в романа „В първия кръг“.
Солженицин прекарва известно време и в лагери за тежък принудителен труд в системата на ГУЛаг. За тях той пише в „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът ГУЛаг“.
През 1952 г. Солженицин заболява от рак, от който се излекува като по чудо в ташкентската болница през 1954 г. Престоят му там е отразен в повестта „Раково отделение“.
По време на управлението на Никита Хрушчов Солженицин е реабилитиран и през 1956 г. успява да се върне в Централна Русия. Заселва се в Рязан и става преподавател в училище по математика и физика, като същевременно работи над своите книги.
Разказът „Един ден на Иван Денисович“ (1962 г.) е първото произведение на Солженицин, публикувано в СССР. След 1966 г. задълго престават да публикуват негови неща. Произведенията му се разпространяват по системата на т.нар. самиздат. Неговото „Писмо до IV-ия конгрес на съветските писатели“, в което той настоява за премахване на цензурата, реабилитация на ред писатели, унищожени по време на репресиите, и връщане на личния му архив, конфискуван от КГБ през 1965 г., предизвиква сериозен конфликт със съветската власт. След издаването в чужбина на „В първия кръг“ (1968 г.) и „Раково отделение“ (1968 – 1969 г.), и получаването на Нобеловата награда (1970 г.), конфликтът се изостря още повече.
На 13 февруари 1974 г. Солженицин бива лишен от съветско гражданство и депортиран в Западна Германия. КГБ откриват ръкописа на първата част на „Архипелаг ГУЛаг“. След по-малко от седмица съветските власти предприемат репресивни мерки срещу поета Евгений Евтушенко заради неговата подкрепа за Солженицин.
Солженицин се установява първо в Цюрих, Швейцария, а по-късно, през 1976 г. – във Върмънт, САЩ. През 1990 г. съветското му гражданство е възстановено и през 1994 г. той се завръща в Русия. Въпреки радушния прием в Америка и уважението към частния му живот, той желае да се завърне в родината си.
Критиците на Солженицин го смятат за радикален, защото – според техните твърдения, той често прави връзка между действията на евреите, грузинците и латвийците и неблагополучията, сполетели Русия през 20 век и критикува както комунизма, така и капитализма.
По повод 9-тата годишнина от кончината на руския дисидент публикуваме 10 велики негови цитата:
„Не равнището на благополучие донася щастие на хората, а отношението на сърцето и гледната точка върху собствения ни живот. И едното, и другото са винаги в наша власт, а това означава, че човек винаги може да щастлив, ако го иска, и никой не може да му попречи.”
„Образованието не добавя ум.”
„Работата – както и тоягата – има два края: ако работиш за хората, дай качество; ако го правиш за началника – дай показност.”
„Ако не умееш да използваш минутата, ще пропилееш и часа, и деня, и целия живот.”
„Демокрацията в Русия не е заплашена, тъй като истинска демокрация у нас няма. Може да ни бъде отнето само нещо, което имаме.”
„За една страна да има велик писател е като да има второ правителство. Затова никой режим не е обичал големите писатели, а само незначителните.”
„Интелигент е този, чиито интереси към духовната страна на живота са настойчиви и постоянни, предизвикани от външни обстоятелства, а съществуват дори въпреки тях.”
„Най-тежък е животът не на тези, които тънат в морето, които ровят земята или търсят вода в пустинята. Най-тежък е животът води този, който всеки ден, излизайки от дома си, си удря главата в горния праг на врата, защото е твърде нисък за него.”
„Народът има несъмненото право на власт, но народът иска не власт (влечението към нея е характерно само за един-два процента), а иска преди всичко устойчив ред.”
Източник: Епицентър