Александър Сергеевич Пушкин е името на цяла една епоха в руската литература, която започва на 6 юни 1799 г. и която никой не може да каже със сигурност, че някога е завършвала. Саша Пушкин е издънка на не много богат, но за сметка на това доста стар дворянски род. По майчина линия той е внук на прочутия „арап на Петър Велики“, освободения роб Абрам (Ибрахим) Петрович Ханибал. В тон с тогавашните аристократични порядки, в семейството на Пушкин се говори на френски език, а безупречното владеене и любовта на бъдещия поет към родния руски е възпитана от неговата баба Марина Алексеевна и от неговата любима няня – дойката Арина Радионовна, която Саша ще помни и обича цял живот. По-късно той ще я споменава многократно в писмата си и ще й посвещава стихотворения.
Един от най-великите руски писатели живее едва 38 години, умира при дуел заради честта на жена си, някои от творбите му са обект на цензура повече от век след смъртта му, а героите му са прототипи на основните герои на руската литература след него.
Александър Сергеевич Пушкин е роден в Москва на 6 юни 1799 г. в благородническо семейство. Прадядото на Пушкин, Ганибал, е бил чернокож, роб от Африка, който е бил заложник в двора на османския султан. Оттам го отвеждат в Русия, за да стане храненик на Петър Велики – по онова време е било модерно в европейските царски дворове да има чернокожи деца. По-късно Ганибал ще стане отговорник за строежите на морски крепости и канали в цялата Руска империя. Години по-късно Пушкин ще започне да пише роман за дядо си – „Арапът на Петър Велики”, – който обаче ще си остане незавършен.
Още в най-ранна възраст бъдещият поет Александър Пушкин показва таланта си – първата си поема написва на 14-годишна възраст, като ученик в лицея в Царское село.
Когато завършва, той вече е известен с новия стил, с който пише творбите си. Първата му дълга поема „Руслан и Людмила” става обект на много спорове заради новия език и литературна форма. Тя, както и другите произведения на Пушкин, е написана на езика, на който говорят обикновените хора, не на книжния език. Това именно е едно от най-значимите постижения на Пушкин – въвеждането на разговорния език в руската литература и оформянето на руския литературен език.
Междувременно обаче Пушкин се заразява не само с литературни, но и с политически нови идеи. Става близък до декабристите, които са критични към царското управление. Заради политическите си творби през 1820 г. Пушкин е изпратен за пръв, но не и последен път в изгнание в Кавказ.
Пушкин постепенно започва да се занимава със социалната реформа и се издига като представител на литературните радикали. Това ядосва правителството и води до извеждането му от столицата. Първо отива в Кишинев (1820–1823), а после (след лятна екскурзия до Кавказ и Крим) пише две поеми, които са много добре приети: Кавказский пленник (1822) и Бахчисарайский фонтан (1824). През 1823 отива в Одеса, където отново се сблъсква с правителството, което го праща в изгнание в имението на майка му в Северна Русия от 1824 до 1826.
По време на изгнанията си поетът не си почива – това са едни от най-плодотворните му периоди. В един от тези моменти той пише една пиеса, която ще се постави на сцена в оригиналния си вид едва през 2007 г. и то в САЩ, на английски език – „Борис Годунов”. Както по времето на империята, така и в СССР, когато смятали Пушкин едва ли не за предвестник на социалистическата литература, а и в модерна Русия, „Борис Годунов” си остава обект на цензура и все още не е поставена на сцена на руски, във вида, в който я е написал Александър Пушкин.
Покрай изгнанията си Пушкин натрупва и няколко любовни афери, включително и с омъжени жени. Но съдбоносната за живота му среща се случва през 1828 г..
Тя се казва Наталия Гончарова и е една от най-ухажваните красавици на тогавашното руско висше общество. След като царят я уверява, че няма да преследва Пушкин заради либералните му идеи, тя приема предложението за брак на поета и двамата се женят през 1831 г.
Наталия или Натали, както често я наричат, е свикнала да се движи в изискани среди и да е преследвана от обожатели. Този стил на живот тя запазва и като съпруга на поета, като за него остава да плаща сметките. Роклите и бижутата на Натали скоро вкарват Пушкин в огромни дългове. Но това е само единият проблем. Другият е поведението на Натали, която използва светските балове, за да флиртува с обожателите си. Един от тях е самият цар Николай I, който дава на Пушкин най-ниската дворцова титла, която да позволи на поета и на жена му да присъстват на царските балове, а на царя – да ухажва Натали. Както можем да се досетим, това вбесява Пушкин.
Междувременно, през 1833 г., Пушкин завършва една от най-великите си творби – романа в стихове „Евгений Онегин”. Героите на тази творба в огромна степен предопределят бъдещите герои на оформящата се руска литература, като това в най-голяма степен важи за главните образи на Онегин и Татяна. Освен това в тази творба Пушкин създава съвсем нов вид стих, който по-късно ще бъде наречен Пушкинов сонет.
През 1835 г. в Русия пристига френският имигрант Жорж Дантес. Когато той среща Натали, животът на Пушкин поема в опасна посока.
Властите разрешават на Пушкин да посети цар Николай I, за да моли за освобождаването си, което успява да получи. Но след като у някои от участниците в Декабристкото въстание през 1825 са открити негови стари политически поеми, той е поставен под строгия контрол на цензурата и му е забранено да пътува или публикува без разрешение. Най-известната му драма, Борис Годунов, написана в имението на майка му, получава разрешение за публикуване едва пет години по-късно.
След време Пушкин и съпругата му Наталия Гончарова, за която се жени през 1831, стават редовни участници в придворното общество. Когато царят дава на Пушкин най-ниската придворна титла, той е разгневен, тъй като смята, че това е направено не само, за да може съпругата му, която има много обожатели, включително самия цар, да може да посещава дворцовите балове, но също и за да го унизят. През 1837, затънал в дългове, докато според слуховете жена му е замесена в скандална любовна връзка, Александър Пушкин призовава на дуел смятания за неин любовник Жорж
Дуелът между Александър Сергеевич Пушкин и Жорж Д’Антес на 27 януари (стар стил) 1837 г. край Черната река се оказва смъртоносен за поета.
Привечер на 8 януари 1837 г. Александър Пушкин и Жорж Дантес се изправят един срещу друг. Дантес стреля пръв и улучва поета в корема. Ранен, Пушкин все пак успява да стреля срещу противника си, но само леко го ранява. Раната на Пушкин го мъчи само два дни. На 10 януари той издъхва. Погребан е изключително скромно и почти скришно, тъй като властите се страхуват, че едно голямо погребение ще предизвика бунтове сред народа, който симпатизира на политическите идеи на мъртвия поет.
Дантес е прогонен от Русия, защото е престъпил закона, който забранява дуелите. Натали се жени повторно.
Правителството се страхува от политически демонстрации по време на погребението на Пушкин, поради което ограничава достъпа до него. Тялото му е пренесено тайно в имението на майка му.
Колкото и кратък да е животът на Пушкин обаче, неговото творчество на практика поставя началото на руската литература такава, каквато днес я познава светът.