Легендата на съветската естрада, композиторката Александра Пахмутова, навърши 87 години

— Разбирате ли, можете да напишете много хубав квартет или великолепна симфония. Критиката ще ги одобри, консервативните зрители ще ги аплодират. И това е всичко!

Ако напишете сполучлива песен – очаква ви феноменален успех.

Що се отнася до потребността от класическа музика, да – обидно ми е. Но не за самата мене, а за огромната, богата, невероятна съветска композиторска школа.

В първите години на младото творчество

Какво да говорим за мен, след като днес твърде рядко звучат произведенията на композитори като Шостакович и Прокофиев например. А тях ги познава целият свят!

Необходимо е към тази музика да се привлича вниманието на младите. А това не е така. Някои ще кажат: «Младите хора не се интересуват от това!» Е, и какво?! Не бива да отпускаме ръце, да се предаваме. Нека младите хора послушат класика – веднъж, втори, трети път.

За да бъде оценено по достойнство дадено велико, непреходно литературно произведение, трябва да се чете много. Тогава ще се появи интерес не само към сюжета, но и към тайнството на словото. С музиката  е същото.

В класическата, както и в естрадната музика също има произведения, които могат да бъдат разбрани от милиони хора и те да се влюбят в тях. Аз безкрайно обичам музиката – затова знам колко много академични произведения, които са по-добри от моите, не се изпълняват никъде.

— Нямате ли усещането, че днес не ви търсят особено?

— По никакъв начин не страдам от това. Може би биха ме търсили, ако не живеехме в период на такава ужасна политическа суматоха.

— Вашите песни, може да се каже, се превърнаха в народни. Те достатъчно често звучат и по телевизиите, и по радиата. Пеят ги и млади изпълнители. Получавате ли хонорари за това?

— Разбира се. Руското авторско общество ми изплаща определени суми, които напълно ме устройват. Това е добра добавка към пенсията ми. Но от чужбина получавам значително по-големи „добавки“.

Сещам се за една забавна история. Позвъни ми някакъв абсолютно непознат човек от Израел с молба да използва моя мелодия за позвъняване на мобилния му телефон. Това беше наистина много мило.

— Днес вие сте жива легенда. Имало ли е периоди в живота ви, когато сте били спъвани в кариерата?

— Разбира се, че е имало. Пълно е с мои песни, които са били забранявани. По едно време ме нападнаха за песента «Малката земя». Говореше се, че с поета Николай Добронравов едва ли не сме я посветили на Брежнев. По-късно негативи предизвика «Песен за Ленин». Там имаше една строфа: «Илич се прощава с Москва». Казаха ни, че Ленин не може да се прощава с Москва, защото вечно ще бъде в нея. Не пропуснаха песента за ветераните от Първи белоруски фронт. Беше много нежна песен, но в нея имаше строфи като: «Любимец на нашите бе маршал Рокосовски, а и лично маршал Жуков ни поведе в Берлин».

По онова време имаше един-единствен герой – Брежнев. Какви ми ти маршали?! Сега е невъзможно човек да си представи подобни небивалици. Звънях на високопоставени хора, виках, карах се – но всичко беше безполезно.

— Композиторът Джакомо Росини някога беше казал: «Дайте ми сметката от пералнята и аз ще я превърна в музика». Вие бихте ли се подписали под подобни думи?

— Разбира се! Покойният композитор Микаел Таривердиев много обичаше да си прави подобни експерименти. Той можеше да вземе която и да е вестникарска статия и да напише въз основа на текста ѝ песен. На поетите им беше много леко да работят с него.

Ами само чуйте съвременните телевизионни реклами – същински оратории! Пеят на глас проза от деня и го правят много красиво. Така че може да се каже: Сбъдна се мечтата на Росини!

— Знам, че дълго са ви уговаряли да станете член на комунистическата партия. Защо така упорито отказвахте?

— Работата е там, че във всяка идеологическа система освен искрените ѝ привърженици винаги съществуват и такива, които откровено паразитират чрез нея.

Да вземем за пример християнството. Редом с аскетичните страдалци, св. Себастиян, Иисус Христос и други, под прикритието на тази религия удобно са се настанили така наречените «декамероновски» монаси, които сладко са хапвали, развратничили са, не са правили нищо. И въобще – живели са по-добре от всички останали.

В комунистическата идеология, както знаем, беше същото. Едни се хвърляха в огъня заради идеите си, изграждаха напълно безплатно страната, приемаха всякакви изпитания и ги издържаха доколкото могат. В същото време, прикривайки се зад техните гърбове, други се устройваха великолепно – имаха луксозни жилища, вили, построени от чужди ръце.

Хора, които се отнасяха крайно цинично към комунистическата идеология, са ме подтиквали да стана неин член. Аз отлично разбирах, че получавайки заявление за партийно членство от мен, тези псевдокомунисти ще седнат в черните си волги и ще заминат за луксозните си дачи – и от този момент нататък аз ще бъда длъжна да работя за тях, създавайки си нови и нови проблеми.

Не бих написала нищо, ако трябваше да постъпя в партията – имайки предвид именно примитивните сиви бюрократи, чиято цел бе да ме накарат да изпълнявам поръченията им.

— Но вие сте писали песни за комунистите…

— Писали сме за онзи свети хора, много от които днес са принудени да събират бутилки и да ги продават за жълти копейки или да ровят в кофите за боклук.

Или, като пример, обидно е, че в днешно време за Зоя Космодемянска не се говори по друг начин освен като за психопатка.

В крайна сметка, ако се бях поддала на уговорките да стана партиен член, днес за нищо на света нямаше да горя или да тъпча с крака партийната си книжка – както направиха мнозина. Просто би ме било срам.

Автор: Сергей Грачов , АиФ