Повечето от българските политици страдат неизлeчимо от сателитен синдром
Възторзите и поклоните пред силните на деня са приятно мимолетно изживяване, но не и дългосрочна победа на разума. Изглежда е по-лесно да се кланяме на поредната Велика сила, която ни се струва вечна, но в историята империите, макар и вековни, също са преходни с едно изключение – Китай. Нашите деди са декламирали с обяснима признателност, че „като Русия няма втора, тъй могъща на света“, но царска Русия се сгромоляса през 1917 г. После си отиде наглед всесилният Втори райх на кайзера, с когото ние, българите,
бяхме „братя по оръжие“
през Първата световна война. Още по-злощастна участ сполетя и „хилядолетния“ Трети райх на фюрера, за да стигнем до „Слънцето и въздуха на непобедимия“ Съветски съюз, който пък се разпадна с неочаквана дори за ЦРУ бързина. И така осиротяхме без покровителстващия ни Голям брат, та веднага го потърсихме отвъд Океана, макар да сме щастливо приютени в „сплотения и благоденстващ“ Европейски съюз. След толкова страдания в новата и съвременната история ми е чудно как още се делим на „фили“ и „фоби“, което хаби национална енергия и погубва отреденото ни историческо време. Естест- вено е човек да бъде нечий признателен възпитаник или да има своите външно-политически предпочитания, но не и да ги превръща в сляпа и разпалена запалянковщина. За жалост повечето от българските политици страдат неизлeчимо от сателитен синдром и са склонни да заложат на „печелившата Сила“, защото така политиката им се струва по-лесна и по-сигурна. Всяко допълнително разделяне на народа налива вода в тяхната предизборна и следизборна мелница, сякаш са малко другите разделителни линии.
Напоследък забелязвам, че високопоставени политици се упражняват в изкуствена русофобия и нагнетяват излишно напрежение
в погрешно търсене на „външния враг“
Президентът преиграва със стрелите срещу „агресивна Русия“ и някакви разузнавателни самолети, дебнещи според него по Черноморското крайбрежие, които няма и какво да засичат поради отдавнашната липса на достойни за внимание военни обекти. Министърът на отбраната също съзря „руска заплаха“ и препоръча да заменим „остарелите“ МиГ-29 с „трета ръка“ или „трета младост“ Ф-16. А що се отнася до ракетите, то ние имахме руски такива с обсег до 500 км, но ни накараха да ги унищожим, за да купуваме сега други по „натовски стандарт“, когато хората трудно си плащат сметките за ток. Министърът на външните работи пък се хваща за политическите закачки на известен грубиян и шегаджия от Москва. И всичката тази словесна бъркотия ври в момент, когато в Близкия изток се развяват победоносно и заплашително черните знамена на Халифата! А терористите главорези се завръщат с натрупан боен опит за повсеместно прилагане в Европа.
Неведнъж съм предупреждавал политиците, че историята не е започнала с тях нито с тях ще свърши. За жалост те си въобразяват, че правят история, и нямат време да я прочетат. Нека им припомня нещо вкратце. България се появява отново след 482 години отсъствие върху политическата карта на света благодарение на руското оръжие, подобно на другите балкански държави. Може да не са 200 000 жертвите в Освободителната война от 1877-1878 г. и гробовете да не са „само 67 500“, но няма друга чужда армия с толкова лобни места и с 420 паметника по българските земи. До Съединението на 6 септември 1885 г. почти всички българи са русофили, но двете страни не се разбират кой кой е и се появяват недоразуменията.
Империята в своя поход към топлите морета не се съобразява с интересите на младата национална държава, а тя пък не си дава сметка за геополитическата цена на свободата. Всъщност съществуват две отделни държави, чиито интереси понякога може да съвпадат, но често и се разминават. Стефан Стамболов не е заклет русофоб, а се изправя срещу волята на самодържеца Александър III да маха и да по- ставя на престола българския държавен глава като някакъв губернатор в Сибир. Той надживява с малко омразния си враг, защото княз Фердинанд предпочита да бъде международно признат с меродавното съгласие на Санкт Петербург. Макар и узаконен, българският владетел се стреми „да държи две железа в огъня“, сиреч да лавира между Русия и Австро-Унгария в тяхното съперничество на Балканите. Той се справя успешно до фаталното лято на 1913 г., когато Русия избира Сърбия като сигурен съюзник в наближаващата Голяма война срещу Централните сили. Общественото мнение в царството е не само разочаровано, но и потресено от „подлостта на Освободителката“, а тя упреква българите в „черна непризнателност“. И така през есента на 1916 г. ние се изправяме срещу руската армия в Добруджа, Влашко и Молдова, защото се сражаваме за своето национално обединение.
Сражаваме се храбро
и дори на някои бойни полета побеждаваме „учителите по военно дело“. По тъжна ирония на историята след болшевишката революция в България намират убежище много руски офицери, които са проливали кръвта си за нейното възкръсване от игото на Османската империя. И не само военни, а и лекари, инженери, учени и хора на изкуството. Съветският съюз е наричан по инерция Съветска Русия, но не е същото, защото комунистическата идеологията взема връх над славянофилството. Коминтернът разпространява „Световната пролетарска революция“.
В януарския брой на сп. „Тайм“ от 1941 г. Борис III казва мъдро и запомнящо се:
„Моят народ е русофилски, министрите ми са англофили, генералите са германофили, жена ми е италианка и само аз съм българофил в царството.“ Царят не скъсва дипломатическите отношения с Москва и не изпраща войски или легион доброволци на Източния фронт. „Отсрамва се“ със санитарен влак. Въпреки неимоверния натиск от страна на Хитлер той до края на живота си отстоява своята далновидна стратегия: „Винаги с Германия и никога против Русия.“ Неговият изстрадан завет важи и за днешните геополитически обстоятелства. „Вечната дружба“ със Съветския съюз обаче продължава 45 години, а русофилството прераства в политизирано съветофилство. Тодор Живков ловко борави с неговата силна страна: „Онзи, който не обича Съветския съюз, той не обича и България“
„Най-верният сателит“
обаче получава редица икономически изгоди, които не са за пренебрегване. И тук не става дума за неосъществимата „16-а съветска република“, а за умението да изтъргуваш геополитическото звание „Съветският чук на Балканите“. Пак ще повторя, че „братските“ целувки на Живков по бузите на Брежнев са доказано най-скъпите в историята. Ние по-възрастните помним една мелодична съветска песен: „Хубава страна е България, но Русия е най-хубавата от всички.“ Да, нека е така за вас, но позволете и на нас да я пеем с
разместване на имената на страните.
Казано образно, Чичо Сам няма как съвсем да изгони Дядо Иван от днешна България, защото запазеното място в нейната вековна история не се продава за „зелени гущери“. Политическото, военното и финансовото присъствие на новия Голям брат не е достатъчно, за да заличи нашата историческа памет. Вредно е да бъдем противопоставени на фили срещу фоби, а трябва да се погрижим преди всичко за националните интереси. Бъдете не фили или фоби, а единствено българи с ясното съзнание, че никой няма да обича Отечеството повече от самите нас. Другото оставете на онези повратливи политици, които са удобни за всяка епоха и всеки Голям брат, защото думите им са различни, но поведението е същото. Нека – от уважение към държавните институции – да не уточнявам как се нарича такова поведение.
Автор: Акад. Георги Марков, в. Преса