Да обичаш Русия е нещо, което е в теб, в сърцето. То се чувства. То боли, боли когато чуваш, че се наслагва омраза, че се говорят неща, които да променят…мисленето. И защото ме боли, пиша и пишейки крещя – Аз обичам Русия.
Да, лесно е да определя Русия. Тя е ухание на сила, ухание на вековна история, история, през която да се преклониш и да предаваш. Усещане, че си значим, когато чуеш „братушка”.
Усещане за единство – една вяра, един език. Това е Русия.
Русия е магия. Русия е обич, която не стихва. Русия е дълбока, вътре в мен и да, аз я обичам. Обичам я толкова, колкото мога да обичам майка България.
Пишейки тези редове, две думи ми изплуват – Величие и Сила, с тях описвам Русия.
През това вековно величие, пред тази могъща по рода си икономическа и политическа сила човек може само да се преклони. И да погледа. Да затвори очи и да се пренесе там. Голям, обширен е тоз Червен площад. Знаеш, че си малък, но не те е страх. Някак мило и по братски те е сгушил и Кремъл, и руският народ. Да, малки сме в Москва. Тя е голяма, тя е красива. Тя е пълна с победи.
Затваряйки очи се пренасям и в белите нощи на Санкт Петербург. Там можеш да замръзнеш от Величие и Сили. Там можеш за миг да си представиш, че си Кралица……И още, и още…….. Да, Русия е в сърцето ми, обичам и културата, и храната, и всичко. Русия е в мен, а знам, че и Аз съм в нея. Защото Русия не забравя. Тя помни и чедата си, и гостите си, и ближните си.
И днес, когато крача из далеч по малките централни улици на София, си пея на ум великата песен на Любе ”Позови меня тихо по имени…”. Да, моята песен. Признавам. И който ще да ме вини или да ми се сърди, но Русия е в сърцето ми. Тя е там.
Автор: Николая Кокарешкова