Световната история в картините на руските художници

Василий Верешчагин. „Разпятие от римляните“, 1887 г.

Константин Флавицки/Руски музей

Широко разпространеното в Римската империя разпятие се смята за едно от най-жестоките, мъчителни и позорни наказания в Древния свят. Около 6000 роби, попаднали при римляните в плен след разгрома на въстанието на Спартак през 71 г. пр.н.е., са разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим. Според християнското вероучение на кръст са разпънати Исус Христос и неговите апостоли Андрей и Петър, което превръща кръста в символ на християнската религия.

Василий Верешчагин. „Екзекуция с оръдие в Британска Индия“, 1884 г.

През 1857 г. Индия е обхваната от мащабно въстание срещу колониалната политика на Великобритания. Началото му е поставено от сипаите – наемни войници, вербувани сред местното население. Те стават и основната ударна сила на въстаниците. Две години по-късно британската войска печели убедителна победа и подлага метежниците на сурови наказания, известни като „дяволския вятър“. Осъдените са връзвани за дулата на оръдията, след което с изстрелвани гюлета или халосни заряди с барут са разкъсвани телата на жертвите на парчета.

Константин Флавицки. „Християнски мъченици в Колизеума“, 1862 г.

Константин Флавицки/Руски музей

През първите векове на Новата ера християните са подложени на мащабни гонения от страна на властите, които продължават чак до 313 г., когато Медиоланският едикт, приет от императорите Константин и Лициний, легализира положението им. Най-разпространеното наказание за тях, освен разпъването на кръст, е т.нар. „предаване на зверовете“, при което беззащитните хора са извеждани на цирковата арена и са хвърляни на озверели от глад лъвове.

Хенрик Семирадски. „Светлините на християнството“ („Факелите на Нерон“), 1882 г.

Хенрик Семирадски/National Museum in Kraków

Темата за гоненията на ранните християни в Римската империя продължава руско-полският художник Хенрик Семирадски. На една от картините му е запечатана сцена на разправа с римската християнска общност от страна на император Нерон през 64 година. Тогава опустошителен пожар унищожава значителна част от „Вечния град“ и цялата вина за случилото се е хвърлена именно върху християните.

Карл Брюлов. „Последният ден на Помпей“, 1833 г.

Карл Брюлов/Руски музей

През 79 г., в резултат на мощно избухване на вулкана Везувий, под дълбокия слой от пепел са погребани няколко близки града. Карл Брюлов изобразява последните моменти от живота на печално знаменития Помпей. Независимо, че голяма част от жителите успяват да избягат от града преди катастрофата, хиляди хора остават по улиците му завинаги.

Василий Суриков. „Първият Вселенски Никейски събор“, 1876 г.

Василий Суриков/Руски музей

Първият Никейски събор, свикан от император Константин през 325 г., има огромно значение за историята на християнството. На него е изработен и приет Символът на вярата, в който Божият син е провъзгласен за несътворен, безначален и единосъщен с Бог. Освен това, отделянето от юдаизма е формализирано окончателно, а за почивен ден е призната неделя, вместо събота. Осъдени са арианството и други ереси.

Карл Брюлов. „Гейзерик опожарява Рим“, 1836 г.

Карл Брюлов/Третяковска галерия

През 455 г., при залеза на Западната римска империя „Вечният град“ е превзет без бой от източногерманските племена на вандалите, водени от крал Гейзерик. След две седмици на грабежи, корабите са напълнени със злато, сребро, скъпоценности, статуи, мебели и стотици пленници, които да бъдат продадени като роби. Именно с имената на вандалите от времето на Великата френска революция започва да се свързва безсмисленото унищожение на културни ценности (макар че те реално по-скоро ги изнасят, а не ги унищожават). Въпреки това, думата „вандализъм“ навлиза трайно в редица езици.

Карл Брюлов. „Смъртта на Инес де Кастро“, 1834 г.

Карл Брюлов/Руски музей

Инес де Кастро е фаворитката на сина на португалския крал Алфонс IV, принц дон Педро. Тя поддържа връзка с него, не само докато законната му съпруга Констанса Мануел все още е жива, но и след смъртта ѝ. Независимо от настояването на баща си, овдовелият Педро не иска да се ожени отново и, разтревожен за съдбата на династията, Алфонс IV решава да отстрани пречката. Според легендата, илюстрирана от Брюлов, Инес е избавена от сигурна смърт благодарение на молбите на незаконнородените ѝ деца от принца. Въпреки това, на 7 януари 1355 г., тя все пак е обезглавена. Това предизвиква бурната ярост на Педро и поставя началото на продължилата няколко години гражданска война в Португалия.

Валерий Якоби. „Девети термидор“, 1864 г.