Мит номер 3. Съветският съюз, заедно с нацистка Германия е основен виновник и разпалвач на Втората световна война. Първа част.
Изключително популярен мит, целящ както принизяване на ролята на СССР в Победата, така и цялостно очерняне на Съветския съюз и ръководството му, в частност Йосиф Висарионович Сталин. Представянето на Съветската страна като агресор е важен елемент в пропагандирането на „съветската (по-късно руската) заплаха“ за Европа и света. Апологетите на този мит се аргументират с пакта Молотов-Рибентроп, присъединяването на Западна Белорусия и Украйн към СССР, Зимната война с Финландия, присъединяването на Прибалтика и Бесарабия, търговията с Гермaния, изобщо голяма част от събитията, случили се най-вече по границите на Съветския съюз в периода от август 1939 до началото на германското нахлуване в СССР. Естествено събитията се описват отчасти, като съзнателно се набляга на определени техни аспекти, а други се премълчават. По отношение на предисторията на този период се демонстрира удивителна амнезия.
И така, на 1 септември 1939 г. Нацистка Германия напада Полша и тази дата се счита за начало на Втората световна война. Както всяко значимо събитие в историята, тази война не възниква на празно място, тя има своите причини. И за да ги разберем и определим значимостта им за започване на войната, трябва да се върнем двадесет години назад.
През ноември 1918 Централните сили в Европа – Германия, Австро-Унгария, България и Турция капитулират пред силите на Антантата – Англия и Франция и съюзниците им. След 4 години война, в Европа настъпва мир. Кайзер Вилхелм (впрочем както и Фердинанд Кобургготски) абдикира и бяга от страната си. Германия е обхваната от революция. Обявена е република, влязла в историята с името „Ваймарска“. През 1919 победителите налагат волята си, изразена в мирен договор, който е не само съсипващ за икономиките на победените страни, но и унизителен за народите им. Австро-Унгария е разделена на отделни държави, от България са откъснати Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини, на Германия са отнети, освен завоюяваните от Бисмарк силно развити провинции Елзас и Лотарингия, обширни райони на изток, север, всичките ѝ колонии, ограничен е немският суверинитет над промишлената Рейнска област, на Турция са отнети островите и цялото източно крайбрежие на Егейско море. На всички победени страни са наложени огромни и очевидно непосилни репарации, забранено им е да имат редовни армии с тежко въоръжение, авиация и воено-морски флот. Всичко това е изключително добра почва за избуяване на силни реваншистки настроения сред победените народи, стремеж тежките и унизителни клаузи, ако не и напълно отхвърлени или облекчени, то да бъдат по някакъв начин заобиколени, а в по-далечна перспектива да бъде постигнат реванш. Тази обстановка е подходящ терен за създаване на популистко-националистически партии и групировки, като една от тях е създадената в Бавария, Национал-социалистическата немска работническа партия – NSDAP, оглавена от Адолф Хитлер. Основен идеологически и програмен документ на партията става написаната от Хитлер книга „Mein Kampf“ („Моята борба“). Основни акценти в нея са антисемитизмът (за повечето от бедите в Германия и света са виновни евреите), нацизмът (германската (арийска) раса, превъзхожда останалите, които са само тор за нейното израстване), реваншизмът (Германия е несправедливо ощетена и трябва да възвърне, вкл. със сила, загубеното, а след това и да властва над света), „Lebensraum im Osten“ (разширяване на жизненото пространство на Изток, от което се нуждае арийската раса за своето процъфтяване), обединяването на всички земи, населени с немци. Не е оставена без внимание и необходимостта да бъде смачкана Франция, като вековен враг на германския народ и пречка за достигане на целите му. Наличието на думите „социалистическа“ и „работническа“ в името на хитлеровата партия дава много поводи за спекулации, но безпристрастният прочит на „Моята борба“ и дори беглият поглед върху членовете, активистите и най-вече действията ѝ, показва, че в партията няма почти нищо работническо (с изключение на определен брой лумпен-пролетарии в членската маса), а още по-малко социалистическо. Самият Хитлер пише, че социализмът за него се изразява само в национализма. С други думи, включването в името на „социалистическа“ и „работническа“ е елементарен популистки ход на създателите ѝ. По членска маса партията е типично дребно-буржоазна. С появата и увеличаването на донори от средите на едрите индустриалци и банкери, политиката на NSDAP все повече е в услуга на олигархията.
Влиянието на NSDAP постепенно нараства и докато търпеливо чака своя час Хитлер, заедно със съратниците си изгражда партийни структури, дублиращи държавните. Икономическият колапс, обхавнал света, след „черния вторник“ на 29 октомври 1929 г., тежките вътрешни противоречия на „родената в грях“ Ваймарска република, конфликът между комунисти и социал-демократи, по чиито ръце е кръвта на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, довеждат Адолф Хитлер на власт. На 30 януари 1933 г. той е назначаен за канцлер на Германия. Инсценираният на 27 февруари пожар в Райхстага, позволява на дошлите на власт нацисти да започнат политически терор. След по-малко от месец Ваймарската република вече не съществува и е заменена с диктаторския режим на третия Райх.
Хитлеровата книга „Моята борба“ е издавана в достатъчно големи тиражи, за да могат отговорните служители на дипломатическите мисии в Германия, най-вече тези на „големите европейски демокрации“ – британските и френските, да я придобият и да се запознаят със съдържанието ѝ, а от там и с намеренията на Хитлер. Не допускам, че те не са го направили, както не допускам и, че те не са докладвали добросъвестно на своите правителства за това, каква вълна се надига в Германия. Не мога да повярвам, че дипломатите са били слепи и глухи за това, какво се случва в Германия след идването на власт на Хитлер. Въпросът е, защо правителствата не са направили своите изводи и не са предприели действия, с които да препятстват надигането на тази вълна и в крайна сметка да предотвратят опустошенията, които тя предстои да предизвика в Европа и света? А те определено са имали тази възможност както с политически и икономически средства, така и със силови (военни) действия. Мирният договор от 1919 им го е позволявал. Съотношението на силите – също. Но те не го правят, нещо повече, освен с бездействието си, често и с действия поощряват и подпомагат нацизма.
За да отговорим на този въпрос, трябва да обърнем поглед на изток, където преживялата жестока гражданска война, чуждестранна интервенция и съпътстващите ги стопанска разруха, епидемии на холера и тиф, глад, военен комунизъм, младата съветска държава постепенно лекува раните си, изправя се на крака и набира мощ. На 30 декември 1922 г. е създаден СССР, в който влизат териториите на бившата Руска империя, без Полша, Финландия и Прибалтика (част от средноазиатските републики се присъединяват малко по-късно). След оттеглянето на Ленин от активна дейност, във връзка с тежкото му здравословно състояние и най-вече след смъртта му, в началото на 1924 г., в Болшевишката партия се разгаря остра фракционна борба. Троцки (основният поддръжник на идеята за перманентната и световна революция, военния комунизъм, автор на лозунга „ни война, ни мир, а армията да се разпусне“) и последователите му започват стремително да губят позиции още в средата на 1924-та. В края ѝ Сталин окончателно формулира тезата за „възможността социализмът да бъде построен в една отделна страна“. Тя е развитие на формулираната от Ленин възможност за успешна социалистическа революция в една отделна, при това не толкова високо-индустриализирана, а значи и с не толкова силен пролетариат, страна, в частност в Русия. Радикално-левичарската група на Каменев и Зиновиев се противопоставя на тази теза. Още по-остра е реакцияа и на политиката за „примиряване със селячеството“, което според тях, в огромната си част, е реакционна класа, която трябва да бъде подтискана. Тази група губи влиянието си в ръководството на партията в края на 1925-та. Двете фракционни групи се обединяват за общи действия. Своят връх вътрешно-партийнато противопоставяне достига през 1927. В самия ѝ край Троцки, Каменев и Зиновиев са изключени от болшевишката партия. През следващите години влияние във ВКП(б) губи и дясната фракция, начело с Бухарин и Риков, защитаваща идеята за продължаването на вече отживялата „нова икономическа политика“ (НЭП) и отхвърляща идеите на Сталин за индустриализация, колективизация на селското стопанство в страната и културен подем, на база развитието на планова, социалистическа икономика. По онова време Сталин пише: „Изостанали сме от напредналите страни на 50 – 100 години. Ние трябва да преодолеем това разстояние за 10 години. Или ще го направим, или ще ни смажат“.
С годините на първата петилетка (от 1 октомври 1928, до 1 октомври 1933) се свързва резкият индустриален ръст на СССР. Страната преживява истински бум. Милиони хора, в началото почти без никаква механизация, изграждат стотици заводи, електроцентрали, пътища и железопътни линии. Построени са огромните промишлени предприятия: металургичните в Магнитогорск, Липецк, Челябинск, Новокузнецк, Норилск, машиностроителните „Уралмаш“ в Екатеринбург (тогава носещ името Свердловск), Волгоград (тогава Сталинград), Челябинск, Харков, Нижни Тагил, автомобилостроителните ЗИС в Москва и ГАЗ в Нижни Новгород (тогава град Горки). Още през 1932 СССР изцяло задоволява нуждите на селското си стопанство от трактори, като прекратява вноса им, а през 1934 започва и износа им в чужбина. След успешното изпълнение и преизпълнение на плановете за първата петилетка (средно на 108%) следва втора, а после и трета, която е прекъсната от германското нападение. Техните резултати са не по-малки. За десетте предвоенни години в Съветския съюз са произведени над 700 хиляди трактора, над 40% от общото световно производство. СССР отбелязва невиждани дотогава в историята темпове на икономическо развитие, особено в индустрията. Създават се изцяло нови отрасли – нефто-химическа, електро-техническа. През втората петилетка, бурният ръст на съветската индустрия продължава с още по-високи темпове. Ако за първата петилетка ръстът в добива на чугун е 188%, то за втората той надвишава 200%, добивът на стомана – съответно 137% и почти 300%, въглища 181% и почти 200%, електроенергия 270% и почти 300%. Ръстът на машиностроенето е фантастичен: в производството на металорежещи машини за двете петилетки е общо почти 25 пъти, а на автомобили 250 пъти! Средно-годишния ръст в промишлеността за десетилетието е между 10 и 16%. На 15 май 1935-та е открита първата линия на Московския метрополитен, с дължина над 11 км.
Големи са успехите на съветската страна и в културната област, най-вече в образованието. Към края на 30-те години е практически ликвидирана неграмотността, включително в отдалечените райони. От 1930 г. в СССР основното образование става задължително (в градовете задължително е образованието до 7-ми клас). Съветската образователна система в периода 1930-35 дава на бурно развиващата се индустрия 435 хиляди инженерно-технически кадри.
Промените в селското стопанство са свързани преди всичко с колективизацията. Днес методите, с които тогава тя е въвеждана, а и самата ѝ същност, са обект на дискусии, но според мен тогава тя е била неизбежно-необходима. Без провеждането ѝ СССР не би могъл да постигне набелязаните цели. Осъществяването ѝ осигурява не само повишаване на брутния селско-стопански продукт, но и неговата стабилност и плановост, което в условия на рисково-проблемно земеделие в по-голямата част от обработваемите площи на страната, е въпрос на голяма обществена важност и национална сигурност.
Към края на 30-те години СССР вече е най-силната икономика в Европа.
Ръстът на икономиката, съчетан с големите човешки ресурси, позволява на Съветския съюз непрекъснато да укрепва и засилва армията си, за да осигури надеждната си отбрана.
Бурните успехи на първата и единствена (ако не се счита Монголия, която по това време е условно социалистическа, поради своята крайна изостаналост) социалистическа страна през 30-те години в икономическата област и усилването на военната ѝ мощ сериозно тревожат Запада. Страхът от Русия е насаждан там още от времето на възхода на Московското княжество по времето на Иван IV Грозни. Този страх, в комбинация с идеите на Хитлер за разширяване на жизненото пространство на германците в източна посока и причисляването на славянските и другите народи, населяващи СССР към низшите раси („Untermensch“) логично водят западните политици до идеята да използват нацистите като оръжие за унищожаването на СССР. Още повече, че в нацистката идеология присъства още един съществен момент, който умишлено не споменах по-горе – фанатичният антикомунизъм.
Край на първа част.
Александър Томов