В съвременния крехък свят значително се повишава важността на твърдата опора, морална, етична, ценностна. По същество ценностите са продукт на културно-историческото развитие на всяка нация и е уникален продукт. Взаимните преплитания между народите без съмнение обогатяват, отвореността, разширява кръгозора и позволява по друг начин да се осмисли собствената традиция. Но този процес трябва да бъде органичен и не може да е бърз. А чуждото все едно ще бъде отхвърлено, възможно е дори в най-острата форма. Опитите за диктат на ценностите в условията на неясни и неопределени перспективи още повече усложняват и без това острата ситуация и обикновено довеждат до обратна реакция и обратен на очакваното резултат.
С учудване наблюдаваме процесите, протичащи в страните, които са свикнали да се смятат за флагмани на прогреса. Разбира се, социално-културните сътресения, които се случват в същите Щати и в Западна Европа, не са наша работа, ние не се бъркаме там. Някои в западните страни са убедени, че агресивното заличаване на цели страници от собствената история, „обратната дискриминация“ на мнозинството в интерес на малцинствата или искането за отказване от привичното разбиране на такива основни неща като майка, баща, семейство или дори разликата в пола – в това, според тях, са истинските стъпки по пътя към обществено обновяване.
Знаете ли, искам да подчертая още веднъж, ние там не се бъркаме. Ние само молим да не се навират твърде в нашата къща. Ние имаме друга гледна точка, във всеки случай, по-голямата част от руското общество – така ще бъде, разбира се, по-точно казано – има друга гледна точка: смятаме, че трябва да се опираме на своите духовни ценности, на историческата традиция, на културата на нашия многонационален народ.
Адептите на така наречения социален прогрес смятат, че носят на човечеството някакво ново съзнание, което е по-правилно от предишното. Дай, боже, прав им път, както се казва. Само знаете ли за какво бих искал да кажа: предлаганите от тях рецепти хич не са нови, всичко това, може на някого да се стори неочаквано, в Русия вече сме го минали, при нас вече се е случвало.
След революцията през 1917 год. болшевиките, опирайки се на догмите на Маркс и Енгелс, също обявяват, че ще сменят изцяло обичайния начин на живот, не само политически и икономически, но и самата представа за това какво представлява човешкият морал, основите на здравото съществуване на обществото.
Разрушаването на вековните ценности, на вярата, на отношенията между хората, дори се стига до пълно отричане от семейството – и това го е имало – насаждането и поощряването на доносничеството срещу близки – всичко това е обявявано за стъпки по пътя на прогреса и, между другото, по света широко е подкрепяно и е било модерно също както сега. Между другото болшевиките са проявявали абсолютна нетърпимост към всяко друго мнение.
Ето това, според мен, трябва да ни напомня нещо за нещата, които виждаме сега. Гледайки случващото се в редица западни страни, ние с учудване разпознаваме отечествените практики, които сами, за щастие, сме оставили, надявам се, в далечното минало. Борбата за равноправие и против дискриминацията се превръща в агресивен догматизъм на границата на абсурда, когато великите автори от миналото – същият този Шекспир – престават да се преподават в училище и в университети, защото тези идеи, както там смятат, са остарели. Класиците се обявяват за непрогресивни, за неразбиращи важността на джендърния или расовия въпрос. В Холивуд издават инструкции как и за какво трябва да се снимат филми, колко персонажи и с какъв цвят на кожата да са, от какъв пол. Излиза по-строго, отколкото в отдела за агитация и пропаганда на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския Cъюз.
Противопоставянето на проявите на расизъм е нужно и благородно дело, обаче в новата „култура на отменяне“ то се превръща в „обратна дискриминация“, т. е. в расизъм на обратно. Натрапчивото подчертаване на расовата тема още повече разделя хората, а нали мечтата на истинските борци за граждански права е тъкмо премахването на различията, отказване от разделянето на хората по цвета на кожата. Ще намопня, вчера специално помолих колегите да подберат този цитат от Мартин Лутър Кинг, който, както помните, казва: „Мечтая за това, че ще дойде ден, когато моите четири деца ще живеят в страна, където за тях няма да съдят според цвета на кожата, а според личностните им качества“ – това е истинската ценност. Ама нещо, както виждаме, всичко там сега се случва иначе. Впрочем, у нас, в Русия, на абсолютното болшинство от нашите граждани им е все едно какъв е цветът на кожата на човек, той или тя също не е толкова важно. Всеки от нас е човек, това е главното.
В редица западни страни дискусията за правата на мъжете и жените се превърна в пълна фантасмагория. Гледайте там да не стигнете до това, което предлагаха болшевиките, не само кокошките да станат общи, но и жените също да са общи. Още крачка – и ще стигнете дотам.
Застъпниците на новите подходи стигат толкова далеч, че искат да отменят самите понятия. Тези, които рискуват да кажат, че все пак има мъже и жени и това е биологически факт, са подложени едва ли не на остракизъм. „Родител номер едно“ и „родител номер две“, „родител, който е родил“ вместо „мама“, забрана за използване на словосъчетанието „майчино мляко“ и замяната му с „човешко мляко“, за да не се разстроят хората, неуверени в собствената си полова принадлежност. Ще повторя, това не е ново, през 1920-те години така наречените съветски културтрегери измислиха също така наречения нов език, смятайки, че по такъв начин съзиждат новото съзнание и променят реда от ценности. И, както вече казах, такива ги надробиха, че и досега понякога ти иде да хлъцнеш от учудване.
Не говоря за просто чудовищните неща, които от най-ранното детство внушават сега на децата, че момченцето лесно може да стане момиченце и обратно, натрапвайки им фактически уж съществуващия у всеки избор. Натрапват, изолирайки от това родителите, като заставят детето да взема решения, които могат да му провалят живота. И никой дори не се съветва с детските психолози: на каква възраст детето въобще е в състояние да взема подобни решения и кога не е? Назовавайки нещата с истинските им имена, това вече е на ръба на престъпление против човечността и всичко е в името и под знамето на прогреса.
Щом на някого му харесва – нека го прави. Веднъж вече съм казвал, че като формираме нашите подходи ще се ръководим от идеологията на здравия консерватизъм. Това беше преди няколко години, тогава страстите на международната арена още не се бяха нажежили както сега, макар че може да се каже, че облаците вече се сгъстяваха. Сега, когато светът преживява структурно крушение, значението на разумния консерватизъм като основа за политическия курс нарасна многократно именно заради увеличаващите се рискове и опасности, заради крехката реалност, в която живеем.
Консервативният подход не е лекомислена предпазливост, не е страх от промени и не игра на задържане, още по-малко не е затваряне в собствената черупка. Това е преди всичко опора върху проверена от времето традиция, запазване и увеличаване на населението, реализъм при оценката на себе си и другите, точно изграждане на системата от приоритети, съотнасяне на необходимото и възможното, пресметливо формулиране на целите, принципно неприемане на екстремизма като начин на действие. Казано направо, за предстоящия период на световното преустройство, което може да продължава доста дълго и окончателният му вид не е известен, умереният консерватизъм е най-разумната, във всеки случай според мен, линия на поведение. Разбира се, тя неизбежно ще се променя, но засега лекарският принцип „да не навредиш“ изглежда най-рационален. Както се знае, noli nocere.
Ще повторя, за нас в Русия това не са умозрителни постулати, а уроци от нашата сложна, понякога трагична история. Цената на необмисленото естествоизпитателство понякога просто не се поддава на оценка, то разрушава не само материалните, но и духовните основи на човешкото съществуване, оставя след себе си нравствени руини, на чието място дълго време не е възможно нищо да се построи.
Източник: