Излизането на Великобритания от Европейския съюз (ЕС), за което на референдум гласуваха мнозинството британци, стана международна сензация. Експертите говорят за особените отношения на Великобритания и Европа, за народен протест срещу елита и мощното влияние на миграционната криза.
Само че не много хора обръщат внимание на това, че разпадането на Европейския съюз доста прилича на разпадането на Съветския съюз. ЕС, както и предишния СССР, е геополитическо образувание, основано на идеологията. Двете структури започнаха да се рушат, когато реалността започна рязко да се различава от идеологическите цели, които те декларираха. Именно това стана причина, протестиращите при първата възможност да изкажат мнението си и да поискат от властта или да изпълнят обещанията си, или да подадат оставка.
Съветската идеология обещаваше равенство, справедливост, по-високо жизнено равнище и повече значителни успехи в икономическото развитие, отколкото в „капиталистическия свят“. Наистина, в действителност съветските граждани изпитваха дефицит на стоки, несправедливо разпределение, сблъскаха се с господството на привилегированата класа на политическия елит, а жизненото равнище и нивото на развитие бяха значително по-ниски, отколкото на Запад. Както е характерно, недоволството възникна отначало сред представителите на идеологизирания елит, които искрено вярваха в обещанията, дадени от тях на народа. Движението за „истински ленинизъм“ призоваваше за завръщане към идеала – изпълнение на обещанията и реализиране на целите, които провъзгласяваше идеологията. Михаилл Горбачов дойде на власт, обещавайки „възстановяване на ленинските идеали“ , но в резултат на това доведе страната до разпадане. Този последен от съветските ръководители смяташе, че държавната бюрокрация пречи на построяването на утопичното социалистическо общество и че народът иска само да намери начин за постигане на практика на идеалите. Поради това той се обърна към народа за поддръжка в борбата срещу бюрокрацията, уверен, че хората ще го подкрепят. Но съветският народ, който за първи път от много години получи възможността да изразява своето мнение посредством относително свободни избори, гласува за противниците на Горбачов – за прозападните либерали, които обещаха по-добро бъдеще, ако страната се обедини с „цивилизования“ западен свят, и за десните националисти.
Идеологията за „властта на народа“ влезе в конфликт с реалните стремежи на народа.
В резултат на това човекът, който застана на пътя на демократизацията, падна от власт. А това, че хората и досега не са получили това, което искаха – това вече е друг въпрос.
През последните години европейското общество стана по-идеологизирано. Идеологията на това, което се нарича „демократизъм“, обещаваше на европейците максимално възможен висок жизнен стандарт: свобода за всички; свят без граници, войни и конфликти; справедливост; равноправие и демокрация – т.е. решаваща роля на народа при взимането на политическите решения. Истина е, че гражданите на страните от ЕС виждат огромен разрив между доходите на бедните слоеве на обществото и богатите бизнесмени и международни бюрократи, които в едностранен план взимат много и важни политически решения. В резултат на такова разслоение на обществото се намалява тази средна класа, която не само осигурява основната поддръжка на съществуващата власт и нейните политици, но и, според официалната версия, трябва да израсте и и да стане основа на демократичното общество.
Вместо традиционните ценности, европейците днес имат: гей-паради, еднополови бракове, легализиране на леките наркотици и проституцията в някои страни – в името на свободата, и т. н. Освен това, на данъкоплатците в повечето развити европейски страни им се налага плащат сметките – за това, че все повече многочислените им братя – европейци, от далече по-малко развитите страни в Източна Европа, неотдавна отхвърлили комунистическото робство, също да могат да усетят преимуществата на европейската утопия. Точно така и съветските граждани платиха за привилегията да живеят при комунизма и за осигуряването на „социалистическа ориентация“ на мнозинството страни от Третия свят – което не им харесваше особено много. Не е за чудене, че британският елит се застъпи за максимално разширяване на ЕС и даже за включването на Турция. Но същият този елит забрави, че страната се състои не само от университетски преподаватели, банкери от лондонското Сити, все по-идеологизирана младеж и интернационализирани жители на големите градове. Тя се състои и от възрастни хора, работници в различни области, фермери, рибари, продавачи, собственици на малки пивници и футболни запалянковци, чиито възгледи и даже език съществено се отличават от възгледите и езика на елита. Тези хора винаги са били недоволни от Брюксел по напълно прагматични причини – те не искат да дават част от своите и без това малки заплати за достигане на идеологически цели – т.е. за донасяне на свобода и щастие на народите от Източна Европа и Северна Африка, при това като им отдават своите работни места. Те искаха да имат правото да изразяват своето мнение при решаването на проблемите на своите страни, което на практика никога не са имали. И всичко това поради факта, че британската „демократична“ избирателна система работи в съответствие с измислената схема, позволяваща на елита да гласува по определени въпроси, но в същото време лишаваща народа от подобно право.
Референдумите са рядкост – през цялата й история във Великобритания са провеждани една три пъти. Парламентът притежава суверенна държавна власт. Неговите членове биват избирани в едномандатни избирателни райони по мажоритарна схема и представят, като цяло, три партии, чиито лидери се придържат към проевропейските възгледи – от умерени до крайни. Малките партии, стоящи на позициите на евроскептицизма, на практика нямат шансове при тази система.
Сега имаме един британски Горбачов – премиерът консерватор Дейвид Камерън, който направи същата тази грешка, каквато направи и бившият съветски лидер.
Камерън е представител на ново поколение идеологизирани политици, които искрено вярват в религията на демокрацията. Желаейки да остане по-дълго на власт, Камерън се обърна към народа. Той смяташе, че ако той им предостави правото да гласуват на референдум, те ще подкрепят неговата много разумна (както смята той) политика, насочена към постигане на компромис между интересите на Лондон и европейската демокрация – т.е. за това, да се остане в ЕС, при което, обаче, да изисква най-изгодните условия за самия себе си. Само че се оказа, че Камерън, както и Горбачов, не разбира своите съграждани. Той не си дава сметка, че мнозинството британци са се уморили от всичко, свързано с европейското единство, и от политиците от която и да е партия, които обещаваха демократичен рай на земята, а на практика водеха страната към още по-големи икономически проблеми за мнозинството и към национално унижение.
В резултат британският народ гласува за излизане от ЕС. Естествено, след излизането от ЕС поданиците на нейно величество, по всичко личи, няма да получат това, което искат. А Великобритания – вместо да стане горда и независима държава – вероятно ще се разпадне като СССР. Но това е съвсем друга история. Разбира се, вародно недоволство от подобен род съществува и в другите развити европейски страни. Трудно е да се предскаже ще даде ли управляващият елит на тези хора възможността да изразят своето мнение. Само че, извън всяко съмнение, елитът ще се държи за своя култ – демокрацията, и реалните стремежи на хората, ако не не излязат от ЕС, ще бъдат в разрез с идеологическите идеали, които изповядва този елит. Избирателите навсякъде искат промяна, но, както и правителството на Горбачов, идеологизираната бюрокрация на Брюксел привнася промени твърде бавно, и всички реформи, които тя провежда, са крайно повърхностни и закъснели.
Тези противоречия вече помагат за укрепването на партиите – както от десния, така и от левия сектор – които се поставят в качеството на сили, антагонистични по отношение на сегашния елит. Всички те, в една или друга степен, са „евроскептици“, обещаващи на усложнят съществуването на ЕС и показвайки напълно реална перспектива за неговия по-нататъшен разпад. Във всеки случай в близките години управляващият елит във водещите европейски държави ще се сменя. В някои страни на власт ще дойдат несистемни партии, а в други – по-прагматични лидери от традиционните партии ще заемат евроскептична позиция. Борис Джонсън – „британският Борис Елцин“ и водач на консервативната партия, който би могъл в един прекрасен ден да стане премиер – вече избра този подход. Донълд Тръмп формира подобна антиидеологическа тенденция в Съединените щати и даже успя да привлече на своя страна една от двете основни политически партии в страната. С идеологическите елити на Запад нищо не се е случило. Те ще се борят, за да запазят властта, използвайки демократични лозунги – даже и когато предприемат мерки, които ограничават демократичната дейност. Например някои вече твърдят, че британският референдум няма задължителен характер и суверенният парламент може да анулира резултатите от гласуването. Именно това се случи в Холандия след референдума, участниците в който гласуваха против асоциирането на Украйна в ЕС.
Така или иначе на Евросъюза засега ще се наложи да се съсредоточи върху решаването на своите собствени проблеми и да се бори за самосъхранение.
Днес идеолозите на „демократизма“ – такива, като бившият посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол – стоварват вината за резултатите от британския референдум на коварните противници на Запада: президента на Русия Владимир Путин, Ислямска държава и др. Това много напомня поведението на идеолозите от КПСС като Михаил Суслов, който свързваше всички беди в страната не с „единственото истинско учение“ на комунизма, а с интригите на ЦРУ. Политиката на Москва, насочена към защита на интересите на Русия, нейната критика към несъответствието между идеалите и реалността на „демократизма“, и нейната готовност да показва двойните стандарти на Запада вече получи подкрепа по целия свят, в това число и от страна на атнтиглобалистките кръгове на Запад. Това в голяма степен обяснява защо предаванията на канала RT (които може и да не са съвсем обективни, но представляват алтернативна гледна точка) се ползват с такава удивителна популярност в различни страни. Само че това не е резултат от пропагандата, водена с подривна цел, а на естественото желание на европейци и американци да се освободят от официалната идеология, която все по-често не се оказва в състояние да отразява всекидневната им дейност.
Разбира се, ако професионалните западни идеолози трябва да слагат етикети, наричащи агенти на Кремъл всички, които отхвърлят утопичните цели на „демократизма“ – в това число и собствените си работници и фермери – то тогава в тези обяснения може да бъде открита някаква логика. Само че това се явява тежка форма на шизофрения, характерна за всички идеолози, които се оказват в противоречие с реалността. Всички лидери, включително и руските, трябва да помнят за последствията от тази болест.
Източник: БГНЕС