Журналистът Вадим Щепа за един парадоксален паралел като рецепта за изхода от кризата
Украинската власт обича оптимистичните отчети за успешното придвижване на „антитерористичната операция”
В официалните доклади редовно се съобщава, че в източните райони „сепаратистите” са превзели едва няколко малки града, но кръгът около тях постоянно се стеснява. Ситуацията край президентските избори обаче, развали тази оптимистична картинка.
В столицата Донбас не работеше нито един от избирателните участъци!
Особен контраст се получи между тези избори и референдума за независимост на ДНР на 11 май. Провалянето на президентските избори там може да означава само едно: украинските власти нямат контрол над Донецк и не могат да си осигурят там гласуването на гражданите.
Някои блогъри вече усетиха конспирацията – да се изключи голяма част от районите на Луганска и Донецка области от изборите е изгодно за самите победители. Защото избирателите в тези райони биха гласували за други кандидати и това би попречило на триумфалната победа на Порошенко още на първия тур. Тук, колкото и да е парадоксално, интересите на новоизбрания президент и „сепаратистите” напълно съвпадат.
Обаче от гледна точка на пропагандата, победата бе не за Порошенко, а за привържениците на тези непризнати републики. Ако те така лесно успяха да провалят общонационалните избори в двата региона, то това означава, че за публиката именно те, а не новият президент са реалните управници на тези територии.
Днешен Донецк много напомня на северноирландския Белфаст преди 50 години. Тогава се утвърждаваше, че с Ирландската републиканска армия е приключено, но бойците от тази армия редовно проваляха провежданите от британците избори, тъй като не признаваха лондонската власт. Което впрочем, не изключваше някои задкулисни споразумения, подобни на гореспоменатия конспиративен сюжет.
Има някакъв ироничен паралел в това, че Донецк, също както и Белфаст са основани от поданници на британската корона. Самият Донецк до 1924 г. се нарича Юзовка, в чест на Джон Юз, който през 19 в. открива в града металургичен комбинат, около който по-късно възниква селището. Мистър Юз и до днес официално е смятан за основател на Донецк. В центъра на града е издигнат паметник в негова чест.
Паралелът с Белфаст може да се развие и още, само че тук иронията придобива привкуса на трагедия. Почти през цялото време на 20 в. този град е арена на ожесточени национално-религиозни сблъсъци между британци и ирландци. Първите възприемаха Белфаст като свое естествено, по кралски право, на владение.
От своя страна, населението на Белфаст виждаше в британското владичество над Северна Ирландия колониална окупация и се стремеше да се присъедини към територията на Ирландската република. Заради това възниква и движението ИРА. Същото нещо днес виждаме и в Новорусия.
Днешните събития в Източна Украйна в голяма степен напомнят на събитията в Северна Ирландия по времето на конфликта.
Дори и определенията им са едни и същи – „терористи” срещу „фашисти”.
Ще се проточи ли тази трагична ситуация цели десетилетия или ще бъде намерено някакво друго, по-оперативно решение?
Навремето именно икономиката накара противниците да започнат преговори. Производствено и финансово Северна Ирландия е тясно свързана с Великобритания, което е и главното препятствие към пълната регионална независимост. По същия начин е в момента в Новорусия. Основните социални въпроси там – от изплащането на заплатите и пенсиите до снабдяването на регионите с храна и продоволствия, продължават да са делегирани то Киев.
От друга страна, Великобритания бе заинтересована в природните и индустриални ресурси на Северна Ирландия, за да пусне просто така този регион.
Аналогично е и днес в Украйна. На украинската икономика са й необходими енергийните и металургични ресурси на Донбас. Затова е съхранена и почвата за диалог, въпреки цялата идеологическа полярност на противоположните страни.
През 1970 г. британците за последен път опитват „да въведат ред” в Северна Ирландия по стария начин – да ликвидират всички регионални права и да въведат режим на пряко силово управление от Лондон. Но това, напротив, предизвика единствено увеличаване на безредиците и въстанията. Оттогава те окончателно се отказаха от всякакви „антитерористични операции” и пристъпиха към сложни, но последователни преговори.
Лондонската власт накрая осъзна, че насилието единствено отлага решението на проблема.
За историческо завършване на конфликта се смята Белфасткото споразумение от 1998 г., в резултат на което Северна Ирландия получи широки регионални пълномощия, а ИРА обяви прекратяването на бойните действия.
Това споразумение предвижда създаването на автономни органи на властта – законодателната Северноирландска асамблея и Изпълнителен комитет, изпълняващ функциите на правителство на региона. Бяха учредени и различни междуправителствени консултативни съвети за урегулиране на конфликта на всички нива.
А Ирландската република официално се отказа от претенциите си към Северна Ирландия.
Реализирането на това съглашение от тогава до днес не протича съвсем гладко. Понякога има кризисни ситуации, но волята за мирно решение на проблема бе двустранна и това само по себе си побеждава рецидивите на насилие.
Стратегията за деволюция (предаването на политико-правните пълномощия на регионално ниво) през последните десетилетия се превърнна в традиционна стратегия за британската политика. Затова и референдумът за независимост на Шотландия през септември не предизвиква в Лондон никакви войнствени настроения срещу „сепаратистите”.
Британските политици просто предполагат, че болшинството от шотландците ще направи доброволен избор в полза на запазването на единната, но реформирана страна.
Не е ли време вече украинските власти да вземат поука от европейската стратегия – нали те така се стремят към пълноценната евроинтеграция?
Изявленията на новоизбрания президент Петро Порошенко относно готовността му за диалог с жителите на източните региони, дава определени надежди.
Въпреки това, диалогът, подобен на белфасткия, може да бъде ефективен единствено на основата на взаимни отстъпки. И ако от протестиращите украинските власти изискват да се разоръжат, то трябва да направят същото и те самите. Самата Украйна трябва да се откаже от жестокия държавен унитаризъм. Опитите да се поставят под един знаменател всички многообразни региони на страната вече донесоха достатъчно беди, за да се пренасят и в новата епоха…
Остави коментар