Днес се разходих из село Езерово, където дори вече няма кучета да ме залаят! Уличките празни, площадът – също, всички кафенета и бакалии затворени с катинари, фалирали заради вересиите на хората. Къщите се разпадат, опустели. Преди, веднага щом пристигнех , няколко котенца идваха до прозореца ми в очакване на храна и топлинка. Сега вече ги няма и котките… Старците измират, младежите са в Англия, Норвегия, Германия – завинаги! Работят като български граждани – майстори на дюнери, и прославят Родината ни. Момичетата се женят след гимназия, ако изобщо я завършат…Повечето български семейства са продали имотите си и са в големите градове… Църквата е заключена, нямало християни, казват… Поп няма, но ходжа има. Мъжете в кръчмата са доволни, че джамията е завършена и изглежда някак луксозно на фона на мизерията наоколо. Кой ли шейх пак се е бръкнал за джобни? Дечурлигата, които тичат по улицата с гумени ботуши, не говорят български… Местните хорица тук се интересуват единствено и само от поминака си, предимно тютюна. А дали някой от тях е чел „Тютюн“ на Димитър Димов? Едва ли!
В това забравено от Бога и от празниците селце се намира и къщата – музей на една от най-видните поетеси бунтарки в българската литература – Ваня Петкова. Знаят ли хората от селото какво притежават и с какво да се гордеят – не, и през ум не им е минавало!
Училището, което се намира непосредствено до къщата – музей на Ваня Петкова – е пред затваряне, но е усвоило пари от европейски проект незнайно за какво. Няма деца за догодина. Местното училище носи името на „Христо Ботев”. Спирам две деца, запътили се към единствения магазин, който, разбира се, е на кмета. Питам ги къде учат, и те ми показват училището. Следващият ми въпрос е знаят ли кой е Христо Ботев? Те ми отвръщат, че не знаят и не са го чували.
След този отговор ми беше направо неудобно да ги попитам, а знаят ли какво празнуваме на 24 май!? Празника до тези села явно не е стигал никога. Мегдана се пълни единствено в съботите с турски стоки от разтворените комбита и по време на летния събор, където българското хоро традиционно се преплита с тукашната чалга.
Срещам Кадрие, съседка, добра жена, много трудолюбива и приказлива. Питам я, дали се подготвят за празника? Тя ми отвърща : „ За кой празник, за събора ли! Да, чакаме го! И ти да дойдеш, ще раздават безплатни кебапчета и етър на площада! Да, дойдеш, чу ли !”
Но сега е 24 май и едва ли местния ходжа ще удари една ракия или ще заколи агне по случай денят на славянската писменост. Животът тук е спрял. Дори езерото е пресъхнало – няма какво да напоява. Чешмите по улиците не текат, няма прежаднели. Празните щъркелови гнезда са в пълен унисон с празните къщи – с тази малка разлика, че щъркелите се завръщат напролет, а хората – никога!
Автор : Оля Ал-Ахмед
21.05.2014