И ние поклон чиним на гения славянски,
на творческата мисъл и ний плетем венец,
пленява и вълнува и нас – деца балкански –
чаровний звук и лира на братския певец –
Привет, земя велика, по шир, по брой, по сила –
по дух велика също – що Пушкина роди:
чело по-славно нивга с венци не си красила,
ни толкоз сладко били са руските гърди!
Иван Вазов „Стогодишнината на Пушкина“
1820 г. – 1823 г. Александър Сергеевич Пушкин е в изгнание в Кишинев. Там районът, населяван от българите, които са напуснали своята Родина след падането на България под турско робство се наричал Булгария.
За българската част на Кишинев княз Павел Дългоруков пише в спомените си от 1822 г.: „Вечерта ходих на разходка в Булгарея. Така наричат най-отдалеченото предградие на Кишинев, населено предимно с български емигранти“. Тук, според разказите на Дългоруков, той имал възможност да наблюдава борба, в която участвали двама българи: „Пушкин също беше сред зрителите. Борбата му хареса много и той ми каза, че възнамерява да се научи на това изкуство“.
Основният поток на българските преселници се отправил към южна Бессарабия, наричана Буджак. Тихият и своеобразен живот на българите не убягва от перото на великия поет:
В степях зеленых Буджака,
Где Прут, заветная река,
Обходит русские владенья,
При бедном, устье ручейка
Стоит безвестное селенье.
Семействами болгары тут
В беспечной дикости живут,
Храня родительские нравы,
Питаясь… трудом,
И не заботятся о том,
Как ратоборствуют державы
И грозно правят их судьбой.
В дневника си княз Дългоруков разкрива, че Александър Сергеевич обожавал българските песни, в които се възпявали народните бунтовници, въстанали срещу турското робство.
През 1834 г. в Петербург Пушкин написва повестта „Кърджали“. В нея поетът вплита съдбите на хиляди българи, принудени да избягат от робството в Родината си.
„Българска гордост е, че в трудни за самия него и за народа ни изпитания А. С. Пушкин се докосва до националната ни душевност и съдба и с малката си повест „Кърджали“ става родоначалник на българската тема в руската класическа литература“ – проф. Петко Троев.
Съпричастността към поробения християнски братски народ обхваща Русия. Тази вълна на съчувствие и докосване до българската съдба е потвърдена в Манифеста на Император Александър II при обявяване на Руско-турската 1877 – 1878г.
„ … На всички наши любезни верноподаници е известно онова живо участие, което ние винаги сме вземали в съдбата на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е споделял с нас и целият руски народ, който изразява сега своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на християните на Балканския полуостров…“
29 юни 1877 г. застанал на брега на Дунав при Зимница, синът на поета, полковник Александър Александрович Пушкин, командир на 13 Нарвски хусарски полк, се обръща към своите хусари: „ Кавалеристи! Погледнете: това е България, свещена славянска земя! Там гинат нашите братя и сестри. Те чакат нашата помощ…!“
Нарвският хусарски полк е един от най-старите полкове на руската кавалерия. Историята му датира от епохата на Северната война 1700 – 1721 г. В старинния град Новогрудок през юни 1870 г. за командир на полка е назначен Александър Александрович Пушкин.
През 1415 г. в същия град Новогрудок представителят на Търновската книжовна школа, ученикът на Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак е ръкоположен за Митрополит Киевски и Литовски.
В Руско-турската война от 1877 – 1878 г. за освобождението на България нарвските хусари, под командването на полковник Александър Александрович Пушкин, добавят нови подвизи към предишната бойна слава на полка.
Синът на поета продължава българската тема на бойното поле.
В начало на войната Нарвският хусарски полк е част от авангарда на Източния (Русчушкия) отряд, с командир Великият княз Александър Александрович (бъдещият император Александър III). Отрядът, с 45 000 състав заема позиция между река Янтра и река Черни Лом, с цел охраняване на левия фланг, тила на Руската армия. Необходимо е било да се сдържат действията на турските войски в Дунавската равнина, където се намирала около 100 000 армия, предвождана от главнокомандващия Абдул Керим паша.
Хусарите на полковник Пушкин изпълняват важни разузнавателни поръчения на командването, участват в много и опасни бойни операции. Нарвският полк поддържа връзката между отрядите, дислоцирани в Русе и Осман Пазар (днешният Омуртаг). На хусарите на полковник Пушкин е поверена отговорната задача – постоянно да наблюдават за врага, чрез бойни действия да разузнават и да осигуряват сведения за противника.
Първият сериозен сблъсък между хусарите и турците се случва на 7 юли 1877 г. Ескадрон нарвски хусари участва в разузнаване и прехващане на вражески транспорт край с. Джумалкьой, а след това, между Търново и Шумен, успешно се сражава с три батальона турска пехота.
Със стремителна атака на 16 юли 1877 г. хусарите освобождават село Раховци и вземат в плен черкези и въоръжени турци.
От началото на август 1877 г. в района на река Янтра, река Черни Лом и Елена до края на януари 1878 г. се разгръщат мащабни сражения с превъзхождащите сили на противника, които имат решаващо значение за изхода на войната. Абдул Керим паша е заменен с генерал Мехмед Али. На 10 август 1877 г. стохилядната армия на Мехмед Али започва настъпление. В главната квартира на Руската армия са наясно за опасността, застрашаваща Източния отряд.
Полковник Пушкин предвожда своите воини в смели атаки, проявявайки необичайна храброст. Под командването на Александър Александрович Пушкин ескадрон от полка, с подкрепата на други бойни части, на 6 октомври 1877 г. освобождава селата Ново село и Турнадере. Нарвците се отличават в боя при село Турога. Благодарение на умелото ръководство и личната храброст на полковник Пушкин е разбита крупна вражеска кавалерийска част.
За проявена инициативност и мъжество като командир по време на сложната операция, Александър Александрович е награден със златно оръжие с надпис: „За храброст“. В грамотата се казва: „За отличие в дейност против турците на 6 октомври 1877 година при село Турнадере се награждава със златна сабя с надпис „За храброст“ (Правителствен указ от 29 декември 1877 г.).
Придвижвайки се последователно към фронтовата линия, хусарите изпълняват патрулна и охранителна служба в състава на пикети и подразделения до края на ноември.
Есенните боеве на 1877 г. в Северна България се свързват с назначаването на Сюлейман паша като главнокомандващ на турската армия. В съответствие с неговия план главният удар трябва да бъде нанесен в посока Елена – Търново. След неуспеха при Пиргос, Мечка и Тръстеник, Сюлейман паша решава да пробие отбраната на русите при град Елена. Тук е предопредолено да се разиграе още една кървава трагедия от Освободителната война.
Паметен за Нарвските хусари ще остане 5 декември 1877 г. Отстъпвайки от Елена, турците я опожаряват. „Виждал съм лют бой – пише военният кореспондент В. И. Немирович-Данченко, – виждал съм войници, умиращи със стотици, бил съм сред тях, но недай Бог пак да видя убити жени и заклани деца…Това не е по силите ми!…Това цял живот ще мъчи паметта ми…И в тази шайка от злодеи участват европейци…Сърцето ми не вярва, мисълта не разбира!“
През същата нощ 13 Нарвски хусарски полк е вдигнат по тревога. Полковник Пушкин получава заповед незабавно да се придвижи към Елена и във взаимодействие с други кавалерийски части да атакуват града, превзет от турците. Полковник Пушкин заповядал на своите хусари да помагат при потушаването на огъня и спасяването на хората.
Следват упоритите боеве за завземането на селищата Марян и Златарица, освобождаването на Беброво и Ахметли. Независимо от суровата зима хусарите успешно преследват отстъпващите турски войски.
През януари 1878 г. на 13 Нарвски хусарски полк предстои да напише последните редове в летописите на тази велика война. Полкът взема участие в нова бойна операция за блокиране на Сливенското шосе, по което многобройните отстъпващи турски войски се устремяват към Константинопол.
Последните бойни действия на Нарвския хусарски полк са в околностите на град Котел.
Нарвските хусари воюват рамо до рамо със своите български братя, опълченците, където преминават последните бойни дни и за Българското опълчение.
На 25 януари 1878 г. генерал Столетов изпраща ескадрон от 13-и Нарвски хусарски полк от Марянската позиция към Котел. Заедно с тях са изпратени 1-ва, 2-ра, 3-а и 4-а опълченски дружини. Начело на този отряд, който в следващите дни е наречен Котленски, застава командирът на 13-и Нарвски полк, полковник Александър Александрович Пушкин.
На 26 януари 1878 г. хусарите влизат в града и го овладяват без нито един изстрел.
Докато хусарите се приближавали, местните жители, водени от своето духовенство, излезли пред града със знамена и песни. Българските жени и момичета посрещнали офицерите и войниците с венци и цветя.
На 28 януари в града със Самарското знаме пристигат трета и четвърта опълченски дружини, предвождани от генерал Столетов.
Хусари и опълченци под комадването на полковник Пушкин освобождават селата Чатак, Медвен, Кадър Факли и Исуплий.
В своя доклад за успешното изпълнение на задачата генерал Столетов пише: „Считам за свой дълг да доложа на Ваше превъзходиелство за пълната бойна готовност, усърдието и храбростта на всички чинове от Нарвския хусарски полк, както на господа офицерите, така и на низшите чинове. Що се отнася до българското опълчение, то достойно извървя своя славен боен път…“
На 10 февруари 1878 г. на Нарвския хусарски полк е възложено да наблюдава пътя Котел – Карнобат и да пресича всякакви опити на черкези и башибозуци да пробият към контролираната територия.
След подписването на Санстефанския мирен договор на 19 февруари (3 март), който слага край на кръвопролитната Руско-турска война 1877-1878, хусарите извършват патрулна служба по демаркационната линия с. Чатак – с. Черкесли. Полковник Алесандър Александрович Пушкин е началник на тази линия.
Нарвските хусари достойно изпълнили своя дълг в България. От 7 юли 1877 до 22 януари 1878 г. те взели участие в 42 сражения и сблъсъци с противника. На 17 април 1878 г. за подвизите, мъжеството и храбростта, проявени по време на кампанията, Царят наградил Нарвския хусарски полк със специален знак, който се носел закачен на шапките с надпис „За отличiе въ Турецкую войну 1877 и 1878 годовъ“. Героичният командир на полка – Александър Александрович Пушкин с височайши указ „за отличните действия в околностите на град Котел“ е удостоен с орден „Св. Владимир“ IV степен с мечове и лента.
Много години по-късно, когато Александър Александрович Пушкин се пенсионира, хусарите му правят паметен подарък: часовник, на циферблата на който вместо цифри са гравирани имената на градовете и селата, освободени от 13 хусарски полк в България.
След Освобождението официално започват руско-българските дипломатическите отношения, които отново свързват името Пушкин с България.
Дъщерята на генерал Александър Александрович Пушкин – Олга е омъжена за дипломата Николай Николаевич Павлов. В началото на кариерата си той е бил секретар в Руското консулство в София.
Тук, в красивата сграда на Руското имперско дипломатическо агентство и Генерално консулство в центъра на София, в средата на 1880-те години са живяли дъщерята Олга и внукът Александър Николаевич Павлов на генерал Александър Александрович Пушкин.
След години Александър Николаевич Павлов ще се върне отново в България като емигрант.
След дипломирането си в юридическия факултет на Московския университет Александър Павлов е назначен за изпълняващ длъжността младши щатен чиновник за специални поръчения при губернатора в гр. Владимир.
Град Владимир е свързан исторически с България с името на генерал Столетов. Тук се е родил, израснал, получил образование „Генералът на българите“.
След Болшевишката революция и Гражданската война в Русия голяма част от емиграционния поток се озовава в България.
Българският Синод изготвя специално Окръжно № 1866 от 18 (5) март 1921 г., с което се призовават всички православни християни да се притекат на помощ на руските бежанци. Текстът на този документ разкрива дълбоките русофилски чувства, от които се ръководят църковните дейци: „….Наш християнски и човешки дълг е да се погрижим за тях като наши братя по кръв и вяра. Русите са жертвали много за нас в миналото. Много от тях са пролели кръвта си за нас и за нашата свобода. Дава ни се сега случай да им се отплатим що годе с братските си отношения: да ги приемем като братя и да им помогнем като на страдащи братя доколкото можем“.
По инициатива на Славянското дружество редица български обществени и академични организации излизат с апел към българското общество за подпомагане на русите.
През 1920 г. с една от вълните руски емигранти на спасителния български бряг слиза семейството на внука на ген. Александър Александрович Пушкин – Александър Николаевич Павлов. По време на Първата световна война служи в Руското общество на Червения кръст, като ръководи авангарден отряд на територията на военните действия. Името му е споменато в документ от фонда „Главно управление на Руското общество на Червения кръст“ – в типографския „Списък на управителите, които работят в лечебните заведения на Червения кръст на театъра на военните действия“, съставен на 1 март 1915 г.
Потвърждение на пребиваването на семейството на Александър Николаевич Павлов в България е и информацията от Българския държавен архив, че на 12 юли 1922 г. в Мариинската държавна болница във Варна е роден Николай Александрович Павлов, син на адвоката Александър Павлов и Варвара Павлова.
В периода 1924 – 1930 г. Александър Николаевич Павлов се споменава като управител на Храм-паметника в Шипка. Шест години в с. Шипка живеят потомците на великия поет Александър Сергеевич Пушкин.
След България семейството на Александър Николаевич Павлов се установява във Франция. Вярваме, че в гр. Карас, близо до Ница, те са пазили спомени за гостоприемната България, в освобождението на която видно място заема генерал Александър Александрович Пушкин.
Автор:
Николай Малинов
Генерален секретар на
Международното движение на русофилите