Предизвестеният щурм
на позициите на историческата правда се
повтаря с неумолима
сила винаги когато в окото на бурята цял един народ е заставен
да живее с гръб към собствената
си и история, ценности, достижения и памет на кръвта. За 36 години не остана почти нищо неосквернено и неотречено от погребалните агенти на лъжата, нищо,
което те да са пропуснали по недоглеждане или по неодооценка.
България отдавна бе включена в скачените съдове на дирижираната русофобия „от
море до море“, но това, което се
случи преди дни, ни поставя нас,
като нейни граждани, в качествено нова ситуация. Една изобличителна похвала с многовекторна насоченост, изречена от председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в
присъствието на розовобузестия
красивитет на туземната ни колониална администрация, е в състояние да отключи процеси от
по-висок разред. И както „ефектът на пеперудата“ да сложи
началото на убийствени тайфуни
с недотам нежни имена.
Засега Кремъл мълчи, но
е известно, че няма нищо
по-страшно от руското мълчание. Да посетиш България в
първите дни на сакралния за цял
един народ месец септември и да
обявиш пред света убийственото
достойнство, че този народ чрез
държавата си е доставчикът на
една трета от оръжията и боеприпасите, покосили хиляди синове
на Русия, която е негова освободителка, не може да бъде нищо
друго, освен провокация от нов
порядък. С нея се цели да се каже,
първо, на българското народонаселение, че „нема лабаво“. И второ – на Кремъл, че тук никой пет
пари вече не дава за чувствата на
това народонаселение към особеното място и роля на Русия в българската национална съдба.
В Москва изглежда са изчислили, че би била неуместна
всяка открита проява на гняв
и че именно на него залагат Урсула и нейните ставленици. И
че е безразсъдно да осигуряват
нов разгънат фронт на
пропаганда на братоотричането,
целящо най-грубо уязвяване на
руския човек.
Както е известно обаче,
няма нищо по-страшно и зловещо от руското мълчание. Но
във времена като тези, когато
чрез кръвта на своите синове
Русия отново е принудена да
заплаща основанията на своето съществуване и бъдеще, когато в този озъбен свят все по-ясно се открояват бляскавите достижения и принципи на нейното
първо и второ имперско минало,
означава да изправиш България в челен сблъсък с възроденото руско достойнство и с изостреното честолюбие на търпеливия братски руски народ.
Защото Москва знае, че настояще
като днешното винаги се разпада,
дори когато статуквото изглежда
непоклатимо и покрива с дима на
разрухата всички хоризонти към
бъдещето.
Не си струва може би тъкмо
сега да се разсъждава върху историята и нейната способност като
бумеранг да се връща и да напомня за себе си. Но 5 септември е и
само след няколко дни е датата
9-и, която хвърля в налудничав
бяс членовете на разни атлантически съвети и форуми с техните перманентно запенени от
ненавист речитативи. Със своята гримаса и предрешеност историята като изкусна вещица задълго успяваше да прикрива очертанията на бъдещото господство на задаващия се за България
неоколониализъм под управлението на финансовия капитал.
Заграбването на общонародната собственост от външни колониални сили и от едно малцинство социални отродници
и людоеди бе представено обаче като победа на демокрацията. Междувременно главен инструмент и лост на капиталистическата реставрация в България
стана антикомунизмът. Кому
обаче служеше той и защо? И каква бе неговата цел никой не се нае
да осветява, макар че дори бардовете на демокрацията бяха заставени да припяват с особено себеотрицание: „Аз не съм комунист и
никога няма да бъда“… До какво
доведе всичко това, вече е повече от ясно. Днес в пространството
пред НДК се въздига паметник на
т. нар. невинно пострадали от „комунистическия терор“. И сякаш
за да обезсмислят осемдесетгодишнината от победата на антифашистките сили, бе разрушен Паметникът на Съветската
армия, открита бе и процедура
за обществена поръчка за премахването на „Альоша“ от Младежкия хълм в Пловдив и прочие, и прочие.
Не ми се смисля за какво налягане става дума в парния котел на руското търпение. Още от
библейски времена неблагодарността е била най-презреният човешки грях. Но днес
именно тя изографисва образа на България и, уви, на българите, по отношение на политиката българските власти и на
държавата ни. Най-накрая обаче лъснаха мотивите и на целия
преход: фашизъм и фашисти в
България не е имало, а поради
тази причина не е имало значи
и антифашисти. Имало е само
„комунисти, убиващи невинни
хора“. Но това означава твърде много.
Означава, че България като
бивш интегрален член на победените във войната си позволява да
оспорва правото на победителя,
платил в борбата срещу фашизма
неимоверната цена за изстраданата си победа – 27 милиона живота на свои граждани, войници и офицери. Искам да повтаря, че не ми се мисли какво би се
случило на Отечеството ни през
1947 г. в Париж, ако бе позволено неговата съдба да бъде
решавана на Мирната конференция от ония, които възнамеряваха да превърнат София
в „картофена нива“. Както и не
ми се мисли и за руския гняв,
ако все пак котелът на руското
търпение на издържи.
Възнамерявах в това писание пред 81-ата годишнина на
9 септември да припомня всички онези невероятни стопански
върхове в развитието, постигнати
от България, която загубихме. Да
припомня нейните достижения в
културата, литературата, образованието, здравеопазването и духовната сфера. Но би било кощунствено, неразумно би било
тъкмо сега да се подчертават и
изтъкват всички тези достижения на фона на приписваната
на народа ни неблагодарност.
Защото постиженията, които
не са забравени, бяха осъществени чрез великодушието и
братското сътрудничество с Русия и руския народ, чрез вярата
и надеждата за една несвършваща през вековете дружба.
Днес всичко това е поставено
на изпитание. И затова ми горчи.
И горчи сигурно не само на
мен. Аз не зная колко са загубите на руската армия, но колкото и
да са те, една трета от причината
за тях е братската до вчера България. А това е непоносимо.И няма да бъде забравено.
Всяка несправедливост и неблагодарност отлагат в душата
на човека отровата, която има
способността да убива нормалността, която отродява братското рамо и изтрива паметта
на кръвта.
Но Бог вижда и негова е последната дума. И за вината, и за
отговорността. Както и за това,
че нищо не е забравено и никой не е забравен.
Брат брата не храни, но тежко му, който го няма.
Минчо Минчев