Райчо Николов участва активно в подготовката на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Убит е в Пловдив в деня на Съединението – 6 септември 1885 година.
Райчо Николов (капитан Райчо, дядо Райчо, Райчо Николаев) е опълченец-поборник, български военен деец и офицер, майор.Роден в село Райковци на 1 юни 1840 г. Учи занаят в Русе. По време на Кримската война 1853-1856 г. той, като тринадесетгодишно момче, извършва героичен акт, за който пишат много вестници и списания от онова време. След неуспешната обсада на Силистренската крепост руската армия се премества на левия бряг на река Дунав. Султанските войски възнамеряват да изненадат отстъпващите сили. Желаейки да предупреди руското командване, Райчо Николов решава да преплува река Дунав, която е широка повече от километър. Момчето обаче не умеело да плува добре и затова вързало кратуни на мишниците си. Няколко пъти едва не се удавило. Според някои източници по него са стреляли турски граничари. Но все пак той успял да стигне до отсрещния бряг, въпреки факта, че бил измръзнал и много изтощен. Там го очаквали офицери от руското армия, които той информирал за намеренията на врага и неговата численост. За подвига си Райчо Николов е награден със сребърен медал с надпис: „За усърдие“ (1854).
След войната българското момче се озовава в Кишинев. Той бързо усвоява руския език, научава се да чете и пише. „Със син войнишки шинел и с орден на гърдите, на толкова млада възраст, Райчо предизвиква вниманието на всички в Кишинев“, пише един съвременник. Впоследствие Николов продължава образованието си във военно училище в Санкт Петербург, след което служи в учебен стрелкови батальон в Москва, където получава първото си офицерско звание – прапоршчик. След това получава направление за Одеса. Той се радва от това, като знае, че там има доста добре организирана българска емиграция. От пролетта на 1858 г. тук отсяда Георги Раковски, с чието творчество Райчо Николов вече е запознат…
През 1866 г. Р. Николов по собствено желание е преместен в Бесарабия. До 1873 г. той служи в граничната стража и живее в Комрат. Близостта до Родината го вдъхновява и в писмо до близък приятел споделя: „Утешавам се, че вече съм сред сънародниците си. Тук <…> ще се опитам да не падам духом. Душата ми се устремява към Балкана.” Райчо веднага посещава Болград, където се е състояла дългоочакваната му среща с Раковски. Като патриот, той е нетърпелив за активна работа, постоянно се интересува от „развитието и положението на народните работи отвъд Дунава“…
През 1871 г. Р. Николов е назначен за офицер в Кубейския бригаден отряд, а през 1872 г. получава чин капитан. Сега пред него се открива голяма възможност – намирайки се в южната част на Бесарабия, той може да се вижда с много дейци на българската емиграция, които обикновено следвали в Русия и са преминавали през карантина в Кубей. По това време в Комрат е центърът в Руска Бесарабия на българските и гагаузките колонии. На 9 юли 1872 г. той свързва живота си с Екатерина Дечева, дъщеря на комратски търговец, чийто корени са от Габрово. В Комрат се ражда първата им дъщеря Александра.
През 1873 г. Райчо Николов напуска действителната военна служба и се посвещава изцяло на освобождението на България. В писмата си той свидетелства, че се е запознал с Христо Ботев през юни 1875 г. Заедно с Ботев и Филип Тотю участва в подготовката на Априлското въстание. Активно сътрудничи с бившия учител от Комрат Павел Калянджи, който е бил секретар на българското дружество в Кишинев. Той създава тесни връзки с българския революционен комитет в Болград, който е един от активните клонове на БРЦК.
По това време се включва в подготовката на български и българо-руски чети за участие в Сръбско-турската война през есента 1876 г. Лично ръководи втори батальон на руско-българската бригада и се бие геройски срещу врага.
След потушаването на Априлското въстанието и края на Сръбско-турската войната Р. Николов става един от активните дейци, които се включват в организирането на българите бивши участници в тези събития в специални за тях центрове-убежища в Бесарабия: Болград, Комрат, Кишинев. Именно тези българи са в основата на Българското опълчение, което се формира през зимата на 1876–1877 г. Райчо Николов е един от активните му организатори. Докато е още в Кишинев, той става командир на I рота от IV Опълченска дружина.
Тогава той се обръща към своите сънародници с призив, публикуван във вестниците, който започва с тези пламенни думи: „Братя българи! Руската армия се приближи до Дунава; Руските оръдия гърмят за нашата свобода”. Тук той призовава българите да се включат в редовете на опълчението: „…Бързайте отвсякъде, облечете войнишки дрехи и напред с Бога! Нека героите покажат своя героизъм на бойното поле. Напред! Напред!“ Когато опълчението се отправя към Балкана, той временно е оставен в Унгени, като изпълнява специално поръчение на генерал Столетов по прехвърлянето на сънародниците му през този железопътен пункт.
Райчо Николов е автор на първия български военен устав – „Закон за българските войници“, отпечатан през 1877 година в Плоещ.
След Освобождението родолюбецът става един от достойните строители на нова България. Остава на служба в източнорумелийската милиция. Участва активно в подготовката на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Райчо Николов е сред главните участници в свалянето на главния управител на Източна Румелия на съдбоносния 6 септември. Неслучайно той влиза в избраното временно правителство, като е назначен за комендант на Пловдив. Обаче в деня на великото дело, докато отива да съобщи по телеграфа новината, капитан Райчо Николов е прострелян смъртоносно. И досега не са изяснени подбудителите, нито убиецът.
На 7 септември 1885 г. на погребението на майор Райчо Николов се стичат повече от 20 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.
Автор: Николай ЧЕРВЕНКОВ, доктор на историческите науки, Почетен председател на Научното дружество на българистите в Република Молдова
Източник:
РАЙЧО НИКОЛОВ – ЛЕГЕНДАРЕН ГЕРОЙ НА СЪЕДИНЕНИЕТО, КОЙТО Е ТРАЙНО СВЪРЗАН С БЕСАРАБИЯ
Капитан Райчо Николов – мълчаливият герой на Българското опълчение