1. „Бурлаки на Волге“
Идеята да създаде „Бурлаци“ хрумва на Репин още като ученик. Един ден младият художник и приятелите му отиват на разходка с параход по Нева, където го поразява група бурлаки, теглещи барка с товар. Редом с парцаливците се разхождали офицери във военни униформи, елегантни млади дами в шапки с цветя – както пише самият Репин, наоколо царял „приказен празничен свят“. Сред красотата и блясъка „на нашето слънце“ пълзяло „мазно, кафяво петно“ от мръсни и мрачни мужици. Контрастът с „чистата благоуханна цветна градина на господата“ така поразява Репин, че той планира да нарисува картина с тази сцена, въпреки че по-късно се отказва от изображението на издокараната тълпа.
По-късно Репин заминава с колеги художници за етюди по Волга, където рисува портрети на бурлаците от натура. Художникът бил особено възхитен от разпопения поп Канин, който на картината е изобразен в центъра. По думите на художника „… нищо не може да бъде по-типично от този бурлак за моята картина„. Репин е впечатлен от нещо „източно, древно“ в него, интелигентното умно чело и дори от факта „колко изумително е вързана с парцал главата“. Канин напомнял на художника на светец при изпитания или дори за древен философ. Отдясно на Канин е изобразен матросът Илка, който гледа намръщено напред; зад гърба на разпопения поп войникът Зотов пуши флегматично лула, а момчето Ларка нагласява колана си, сякаш иска да го свали. В тези почти роби, изпълняващи „волската служба“, Репин вижда хора, всеки със собствена съдба.
Великият княз, вице-президент на Академията на изкуствата Владимир Александрович, след като вижда скиците, поръчва на Репин голямо платно. По спомените на самия художник князът искрено харесал картината, окачил я в билярдната зала, познавал героите по име и обичал да обяснява характерите им. Не всички съвременници на художника обаче били възхитени от картината – мненията за нея били диаметрално противоположни. Някои виждали в „Бурлаки“ манифест на руското изкуство, символ на тежкото положение на целия народ. Имало и такива, които порицавали художника за изкривеното изобразяване на руския живот. И все пак именно „Бурлаки“ донася на Репин първия международен успех: на Световното изложение през 1873 г. във Виена картината печели бронзов медал.
2. „Садко“
През 1871 г. за картината „Възкресението на дъщерята на Иаир“ (1871) Иля Репин получава голям златен медал и право на стипендия – платена от Академията на изкуствата за престой в чужбина. Пътува из Европа: живее в Рим, после в Париж, изучава образци от най-добрата световна живопис, но е критичен дори към гениите на Ренесанса. В стенописите на Рафаел вижда само „някои достойнства“, а Микеланджело в Сикстинската капела му се струва грубоват. Репин се запознава с най-новите художествени тенденции, но „не приема френската живопис за авторитет“, макар че оценява достойнствата на Мане и импресионистите. Далеч от Родината си, чувствайки се „като в изгнание“, той осъзнава значението на руската живопис.
Именно в чужбина Репин се замисля за национална картина и сътворява „Садко“ – платно, в което ясно е изразено неприемането от страна на приказния руски герой на „задокеанските“ красоти. „Картината е максимално фантастична – от архитектурата до растенията и свитата на царя“ – както пише самият художник за „Садко“. В сюжета морският цар сгодява Садко с красиви девойки от всички народи и епохи, сред които гъркини и великолепни италианки, явно копирани от красавиците на Веронезе и Тициан, така ценени от Репин.
Но Садко, спомняйки си заръката да си избере момиче – „чернавушка“ (позирала е съпругата на Репин – Вера Алексеевна), отхвърля отвъдморските красавици. В писмо до Стасов художникът отбелязва: „Тази идея изразява моето сегашно положение и, може би, положението на цялото руско изкуство. Наистина, аз се прекланям към всичко, което виждам в чужбина и особено тук („Какви са Тициан и Веронезе!!!“). Но твърдо държа ума си върху момичето – „чернавушка“, което ще възпроизведа вече у дома, и едва тогава ще смятам, че започва моята дейност. Само да доживея !“ Самият Репин смята картината за провал, признавайки, че с удоволствие би я унищожил, въпреки че именно за „Садко“ получава званието академик на Академията на изкуствата.
3. „Царевна Софья Алексеевна“
В първата си историческа картина Репин изобразява един от най-драматичните сюжети от руската история – момента, в който сестрата на Петър Велики, царица София, разбунтувала се срещу брат си, е затворена в манастир.
Когато се установява в Москва през 1877 г., Репин се увлича от руската древност. Заедно с колегите си художници Василий Суриков, Виктор Васнецов и Василий Поленов той се разхожда по улиците на Москва, посещава Кремъл и манастирите, един от които, Новодевическият манастир, привлича вниманието му с портрета на царица София.
София управлява страната в продължение на няколко години, докато младият Петър се възкачва на трона. Царицата остава в историята като една от „великите жени, родени в Русия„, както пише за нея Карамзин. През 1698 г. стрелците се вдигнали на бунт, за да поставят царицата на престола. По заповед на цар Петър метежниците са екзекутирани, а София насилствено е постригана в монашество. Тя прекарва шест години в манастир и умира там през 1704 г.
Репин изобразява София в момент на силна покруса, на лицето й се четат ярост, гняв и в същото време безсилие. Царицата стои в килията си, а в прозореца й се вижда силуетът на обесения стрелец. „София създава впечатление за тигрица, затворена в клетка, което напълно съответства на историята„, пише Репин на Крамской. В чертите й може да се открие сходство с Петър и това усещане прави фигурата й още по-трагична.
В търсене на образа на бунтуваща се царица, Репин рисува няколко портрета: на композиторката Валентина Семьоновна Серова, на писателката Елена Ивановна Бларамберг-Апрелева и копира портрета на София в Новодевическия манастир. Като художник, изключително чувствителен към социалните промени, Репин се интересува от променящата се роля на жените в обществото. Не е изненадващо, че той избира за модели жени с прогресивни възгледи. Валентина Серова дори принадлежи към кръга на нихилистите, които се възхищават от идеите на Чернишевски, Добролюбов и Писарев. Освен това в края на 1870-те години започват да вървят процеси над народняците, в чиито редици имало и жени. Репин несъмнено се е интересувал от психологията на бунтарката, нихилистката, жената от новото време, която иска да има равни права с мъжете.
4. „Крестный ход в Курской губернии“
„Русия в цялото си величие и в цялата си ежедневна грозота“ – така точно е характеризирал картината Владимир Стасов. Литийното шествие върху платното на Репин се превръща в метафора на съдбата на Русия, на историческия път на цял един народ. Подобно на повечето творби на Репин, „Крестный ход“ предизвиква смесени реакции на съвременниците. Игор Грабар пише, че картината „окончателно утвърждава репутацията на Репин като първия художник на Русия„, докато други виждат в нея „не безпристрастно изображение на руската действителност, а само разобличаване от художника на възгледите за живота„.
„Крестный ход“ е замислен от Репин, когато след дълго пътуване в чужбина посещава родния си град Чугуев, Харковска губерния. Още от дете е поразен от зрелището на местното литийно шествие – и детските спомени, подкрепени от впечатленията като възрастен, дават импулс за създаването на новата картина. Там, в Чугуев, художникът прави няколко етюда на местни селяни и дякона като типажи за бъдещото платно. Общо художникът работи върху темата за „Крестный ход“ в продължение на седем години – от 1876 до 1883 г., като прави няколко варианта.
Литийно шествие в Курска губерния, което Репин рисува, се провежда всяка година. На деветата неделя след Великден иконата „Знамение“ („Курская Коренная Божией Матери“) се пренасяла от Знаменския събор до манастира „Коренную пустынь“, на мястото, където се е появила през XIII в., а през август се връщала обратно. Участниците в шествието са изминавали около 30 километра, но не всеки е могъл да издържи такова натоварване.
Общо художникът рисува над 70 персонажа, за да създаде „пълна картина на народния живот“. Духовници, богати и бедни енориаши, полиция, бедняци – героите на Репин могат да бъдат открити във всяко кътче на следреформаторска Русия, толкова точно и остро са уловени характерите. Истински религиозен образ се проявява във фигурата на гърбавия, който се опитва „не по реда си“ да се провре до иконата е грубо отблъснат от старейшината.
Социалният патос в картината несъмнено присъства: неравенството е заложено в самата структура на процесията. Колкото по-близо до чудотворната икона, толкова по-богати са били енориашите, колкото по-далеч – толкова са по-бедни. Според неписаните закони богатите са били „по-близо до Бога“ от бедните. Истинското религиозно чувство съществува тук наред със светотатството, високомерието и привидната религиозност.
5. „Иван Грозный и сын его Иван“
Кървавата драма от руската история в картината на Репин е показана за първи път през 1885 г. на 13-ата подвижна изложба. Картината предизвикала силно вълнение: по хиляда и половина души на ден идвали в Юсуповата къща, за да видят как цар Иван Грозни убива сина си. „Кръв, кръв!“ – крещяли впечатлителните зрители, дамите припадали, а критиците упреквали Репин в прекален натурализъм.
За първи път идеята да се изобрази трагичен сюжет от живота на Иван Грозни хрумва на Репин през 1882 г., когато се връща от концерт на Римски-Корсаков, на който е изпълнена симфоничната сюита „Антар“. „Неговата музикална трилогия – любов, власт и отмъщение – така ме завладя и неудържимо поисках в живописта да изобразя нещо подобно на силата на музиката му… Естествено беше да се търси изход за изгарящия трагизъм в историята… Чувствата бяха завладени от ужасите на съвремието.“ Репин пише за кървавата вълна, преминала през Русия, като има предвид убийството на Цар Александър II и екзекуцията на народоволците, на която присъства лично.
Репин заимства от историка Николай Карамзин историята за убийството на сина на Иван Грозни, когото той заподозрял в предателство. Художникът изобразява кулминацията на драмата – когато обезумелият от скръб цар-баща прегръща умиращия си син.
За картината много се спори и пише. „Иван Грозни“ предизвикала недоволството дори на цар Александър III, който лично наредил да не се допуска платното до изложби. Скоро обаче забраната била вдигната. Репин преработва картината няколко пъти, включително и след закупуването й от Третяков. След като през 1913 г. иконописецът Аврам Балашов нанася три удара с нож по платното, които попадат в лицето на царя, платното е реставрирано от Игор Грабар. А съвсем наскоро – през 2018 г. – картината е повредена от друг вандал, който пробожда фигурата на царевича на три места.
6. „Запорожцы“
„Дяволски народ!… Никой в целия свят не е чувствал толкова дълбоко свободата, равенството и братството“ – така пише самият Репин за казаците. Картината, изобразяваща сцената на писане на писмо до султан Махмуд, става израз на свободния дух на казаците. На какво се смеят казаците на Репин? Сюжетът се основава на измислена история за това как през 1675 г., в отговор на предложението на султан Махмуд IV да му се подчинят, казаците му изпращат писмо с отказ, написано със силни изрази: „Ти -турски шейтан, брат и приятел на проклетия дявол и секретар на самия луцифер…! “ Художникът е изобразил заразителният смях на казаците над наглостта.
Целта на Репин обаче не е била да изобрази различни емоционални състояния – преди всичко той се възхищава от смелостта и чистосърдечието на запорожките „рицари“. Родом от Харковска област, Репин неведнъж е подчертавал, че му е близка жизнеността и простотата на хората. Художникът рисува картината в продължение на повече от десет години, пътувайки по Запорожието в търсене на необходимите детайли по маршрута, начертан от историка Николай Костомаров. Друг историк – Дмитрий Яворницки, който притежава уникална украинска старинна етнографска колекция, помага на Репин да събере материали за живота и нравите на запорожците. Приятелите на художника позират за образите на на казаците: Дмитрий Яворницки – за писаря, генерал Михаил Драгомиров (героят от Руско-турската война 1877-1878) – за атамана Сирко,
колекционерът Василий Тарновский-младши – за казака с черната шапка, очите на един от казаците и носа на друг – са взети от писателя Дмитрий Мамин-Сибиряк.
7. „Не ждали“
„Не ждали“ – една от картините от народническия цикъл, посветен на съдбата на първите руски революционери. През 70-те години на XIX в. народничеството в Русия преживява подем – млади интелигенти „отиват при народа“ просвещават, учат и лекуват, а най-радикалните пропагандират „селската революция“. Първоначално народничеството има малко привърженици за въоръжената съпротива срещу властта, но жестокото потискане на дори мирните инициативи от страна на държавата поражда вълна от екстремизъм.
Картината се появява на 12-тата пътуваща изложба малко след амнистията, проведена по случай коронацията на Александър III. Репин рисува лицето на заточеника от своя приятел, писателя Всеволод Гаршин, който също така е позирал за образа на царевич Алексей. Репин създава няколко варианта на картината – ако в първия революционерът се характеризира с „несъкрушима сила, енергия“ и „горделивост“, то в последния вариант се подчертава неговата съкрушеност, дори жалкост. По стените на стаята могат да се видят картини и фотографии, които поясняват идеалите на осъдения народник: портрети на кумирите на демократичната младеж Тарас Шевченко и Николай Некрасов, а до тях снимката „Император Александър II на смъртното легло“ и гравюрата „На Голгота“ на Карл Щайбен.
8. „Прием волостных старшин императором Александром III“
Картината е създадена по поръчка на Министерството на Императорския двор. Картината изобразява един от четиринадесетте дни на тържествената коронация на Александър III, когото съвременниците наричат миротворец. Императорът е застанал в двора на Петровския дворец в Москва, построен по времето на Екатерина Велика. Той разговаря с представители на селяните – волостните старшини, дошли от всички краища на страната.
Речта на Александър III отразява същността на законите, които той приема след възкачването си на престола. Според закона от 1 януари 1883 г. селяните получават земя като собственици, а остатъчната зависимост на земевладелците от арендодателите е премахната.
Картината на Репин се превръща в своеобразен манифест, изразяващ „теорията на официалната народност“, формулирана по времето на Николай I, известна като триадата: „Православие, самодържавие, народност“. За първи път представители на селячеството полагат клетва пред царя и участват в тържествата по случай коронацията.
9. „Торжественное заседание Государственного Совета“
„Това е велика картина – пише Василий Розанов за “Тържественото заседание на Държавния съвет“, – това е Картаген преди разрушаването му“. Няколко години по-късно – през 1905 г. – ще се състои Първата руска революция, която ще разклати абсолютизма на монархията, а през 1917 г. този блестящ „Картаген“ ще бъде окончателно разрушен.
Картината на Репин показва Държавния съвет в цялото му пурпурно и златно великолепие: чиновниците слушат речта на Николай II, раздават се награди, залата смайва с богатството на украсата, а властта изглежда непоклатима.
Общо на картината са изобразени повече от 80 фигури, от които 48 портрета на официални лица, нарисувани от натура, включително портрети на високопоставени служители като Константин Победоносцев, главен прокурор на Светия синод, Владимир Ламсдорф, министър на външните работи, Сергей Витте, министър на финансите, Иван Дурново, председател на Комитета на министрите, и Вячеслав Плеве, държавен секретар на Великото херцогство Финландия. По условие на Репин официалните лица позират директно в залата, на местата, където са изобразени на голямата картина.
10. „17 октября 1905 года“
Репин посреща с възторг новината за публикуването на Манифеста от 17 октомври 1905 г., с който се поставя началото на демократичните реформи в Русия. Манифестът „За усъвършенстване на височайшия порядък“ учредява парламент и предоставя свобода на словото, съвестта, събранията, профсъюзите и личната неприкосновеност. „…“Цяла Русия чака своето нравствено освобождение, своите права, които най-благородните й синове са извоювали за нея“, пише художникът на поета и публицист Александър Жиркевич от имението си в Куоккала. Шествието, което Репин изобразява, действително се е състояло – петербургските вестници пишат за ликуващи на Невски проспект студенти, професори, работници и кадети – всички онези, които очакват демократични промени. Сред ентусиазираната тълпа Репин е изобразил своите приятели и близки: критикът Владимир Стасов (в центъра), филологът Мстислав Прахов (вляво) и актрисата Лидия Яворска.
„Революционното движение е толкова опияняващо за младата кръв. И без значение колко много са писали благоразумните специалисти за пораженията на държавата, за принизяването на душата от диващината и за деградацията на изкуството от анархията и социализма, нищо не било в състояние да спре стихийния ураган. Ако при най-адските условия, докато все още е била искра, идеята за освободителното движение не е угаснала, как може да се спре сега избухналата оргия, която вече е обхванала жизнената система на нашата планета?„! – Репин отбелязва в едно от своите писма. Спектакълът на този „ураган“ и „оргия“ не може да не завладее въображението на художника, известен с активния си социален темперамент.
Източник:
https://lavrus.tretyakov.ru/publications/10-paintings-by-ilya-repin/