„…Ще минат години и нашите потомци, посетили тези сурови планини, с гордост и тържествено ще кажат: оттук е минала руската войска…“
ген. Й.В.Гурко
Генерал Иосиф Гурко на Балканах. П.О Ковалевский, 1891.
Йосиф Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военното поприще. Завършва Пажески корпус и постъпва на служба с първо офицерско звание корнет в гвардейския Хусарски полк (1846). Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война.
Повишен е във военно звание капитан (1857). Завършва курсовете на Генералния щаб. Гурко се откроява като отличен кавалерийски офицер, образцов командир и строг, но умел възпитател и учител на войниците. Бойната и строева подготовка на неговия ескадрон привличат особеното внимание на император Александър II. На 8 септември 1859 г. получава орден „Света Анна“ III ст. През 1860 г. Гурко е назначен за флигел-адютант на Александър II. Повишен е във военно звание генерал-майор и член на императорската свита през 1870 г. Повишен е във военно звание генерал-лейтенант с назначение за командир на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия през 1876. С присъщата си енергия Гурко се заема с полевото обучение на дивизията, на основата на възгледите на пруския кавалерист генерал Шмид и опита от френско-пруската война. Гурко е награден с ордените „Св. Станислав“ 2-ра степен (17 март 1864 г.), „Св. Анна“ 2-ра степен (24 март 1867 г.), „Св. Владимир“ 3-та степен (30 август 1869 г.), „Св. Станислав“ 1-ва степен (30 август 1871 г.), „Св. Анна“ 1-ва степен (30 август 1873 г.).
Цял живот генерал Гурко остава чужд на висшето общество и придворните честолюбци. За маниера да се изразява директно, получил при Двора прозвището „бодил“ (Колючка и Пожиратель Великих Князей) – тъй като не прощавал даже на техни величества, когато са му подчинени.
Опозиционният „Колокол“ на Херцен нарича Гурко „символ на доблест и чест“. В същото време и консерваторът Победоносцев пише: „…Не се е поддавал, доколкото ми е известно, на действията на политическите бъбривци и е имал пряк поглед върху държавните потребности на Русия. В него няма хитрост, към интриги той не е способен“.
„…Не всички са го обичали, но всички са го уважавали и почти всички са се страхували, всички, освен войниците, които безгранично са му вярвали и са го обичали…“
Руско-турската война 1877 – 1878.
Генералът командвал най-доброто гвардейско съединение – 2-ра кавалерийска дивизия. В първия период на войната Гвардията не била мобилизирана, но със специалното разпореждане на Главнокомандващия, Гурко е бил призован в действащата Дунавска армия и назначен за командир на предния отряд. На недоумяващите въпроси на Императора, Великият княз Николай Николаевич отговорил: „Друг началник на авангардната кавалерия аз не виждам“….
Майката на съпругата на ген. Гурко – графиня Елизавета Салиас де Турнемир, наричана „руската Жорж Санд“ решава да напише книга, водена от желанието да опровергае спекулациите, отнасящи се до името на ген. Гурко, оставяйки на своите внуци истинския портрет на техния баща. През 1880 година тя написва «Воспоминания о войне 1877—1878гг.». С ръката на художник тя възпроизвежда картината на войната много по-ярко от фактите, съдържащи се в историческите документи.
“ …Той пристигна от Петербург за кратко време, беше мрачен и замислен. Наследникът, Царят вече бяха заминали към Дунав, мнозина от неговите колеги също бяха заминали. Не бяха го взели и той със своята дивизия остана в Петербург. По убеждението си в светостта и високата задача на войната, предприета за освобождението на християните, може би също и по свойствената на военния човек любов към своето дело, той гореше от желание да замине в действащата армия…Беше 15 юни, при мен влезе дъщеря ми Маша с такова изплашено, разтревожено и ще кажа, изкривено лице, че мигновено разбрах, че се е случило нещо много важно.
– Мамо… Царят го вика в армията. Заминава незабавно и рано сутринта ще бъде в Твер. Моли да му заведа децата на Тверската гара…
…Скоро дойде известие, че нашите войски са минали Дунава благополучно…Минаха още няколко дни…Веднъж, рано сутринта, вратата се отвори с шум и при мен стремително дотича дъщеря ми, като възкликна: „Мамо, Жозеф е взел града, главния град в България – Търново. Ето депешата от великия княз Шувалов от Петербург“. По-късно дойде писмо – той описваше възторга, ентусиазма на жителите, срещнали го със сълзи, цветя и викове на възторг, описваше посрещането от духовенството с кръст и благословии, и благодарствен молебен в църквата. Жените целували стремената му, коня му, краката и ръцете му, обсипвали го с цветя и венци. Всичко ликувало – ликували и душата му при мисълта, че освобождава християните от жестокото иго на варварите…
Балканът е преминат, Шипка е взета! – избухна над нас тържествуващата новина. Той заслужи Георгиевски, дадоха му генерал-адютантство, но какво значи всичко това пред възторзите на Москва, пред цялата руска земя, повтаряща името му с почит и радост…В английския вестник Daily News се появиха дитирамби, цяла поема от писма за прехода през Балкана, за превземането на Шипка, за битките при Казанлък и Ески-Загра…Ние още четяхме тези възторжени похвали на военното му изкуство, на неговото мъжество, неговата сила на характера и силата на ума му, когато изведнъж известията от театъра на войната и телеграмите спряха…
Скоро дойдоха най-сетне вести и слава Богу не бяха така ужасни. Баща ви беше разбил турците при Джуранли и при страшния пожар и клане в Ески-Загра беше отстъпил с отряда си зад Балкана. Беше ни тежко, но въздъхнахме по-спокойно, той беше спасен и вън от опасност…
…Получих телеграма от майка ви: „Не ходи в Сахарово. Ще съм сама в Москва да посрещам Жозеф. Той пристига в Москва, изпратен е за дивизията си, която трябва да заведе в Турция“…Жозеф замина за Сахарово, където искаше да си почине около пет дни и после, след като прегледа част от дивизията си, преминаваща през Твер, да замине след нея пак на война.
Никога не бях го виждала в такава възбуда и в такова страстно оживено състояние. Той говореше много, необичайно за характера му – на душата му беше накипяло. Войната можела да бъде завършена, пътят към Адрианопол бил открит, Константинопол можел да бъде завзет… При заревото на пожарите, оставяйки населението безпомощно, в жертва на разярените турци, той трябвало да отстъпи оттатък Балкана…Споменах за възбудата на вашия баща, за да ви кажа колко уязвена беше душата му и как страдаше сърцето му при съзнанието , че щастливият поход през Балкана не донесе плодовете, които очакваха всички и той самият, а напротив, стана причина за нови и жестоки беди за българите…
В Сахарово прекарахме с него пет дена. Той беше уморен и често дремеше и заспиваше на дивана в първите дни на пристигането си. Дойде известие за нападение на турците на Шипка. Беше разтревожен и промени,без сам да забелязва навиците си. Обикновено спокоен и мълчалив, тихо седящ в креслото, той постоянно ходеше по стаята напред-назад с мрачен вид и понякога се изтръгваше от него: „Време е да замина!“…
На 17 август се отправихме за Петербург, за да посрещнем Жозеф и да се сбогуваме с него. Направо от перона той, Мария и децата се отправиха към Иверската Богородица. Тълпата като видя генерала и разбра, че отива на война, се отдръпваше пред него, за да му стори място. Той целуна иконата… Мен ме спря епитропът на параклиса“
– Това генерал Гурко ли е?
– Да.
– Вземете иконката на Божията Майка, да го запази Тя и да му помага.
– Благодаря Ви. Колко Ви дължа?
– Нищо: това е от сърце.
…В Петербург трябва да се говори внимателно. Бяхме заобиколени със завистници и врагове. „Голос“ всячески хулеше Жозеф. На погребението на генерал Дерожински се намерили генерали, които не се срамували, знаейки добре всички обстоятелства, свързани с похода отвъд Балкана и принудителното отстъпление на Жозеф, да го порицаят доста рязко…
…Най-сетне през октомври беше получено известие за превземането на Горни Дъбник, а на другия ден – на Телиш и Долни Дъбник…Целият град ликуваше. Знамена, илюминация, молебени, по улиците тълпи възбуден, ликуващ народ.
…Не можем да не признаем, че тази неочаквана народна манифестация ни беше много приятна, още по-приятна с това, че в официалния, особено във военния свят имаше много хора зле разположени към Жозеф и още повече такива, които завиждаха на неговата известност, нарастваща бързо, и на името му, станало скъпо в цяла Русия.
Скоро улегнаха възбудата и радостта, обзела всички при вестта за завземането на Плевен. Вече беше зима – декември месец настъпи и се чуваше, че на Балкана имало страшен студ…как може да се мисли за преминаването му при жесток мраз!Нито за нас, нито за другите беше тайна, че планът за преминаването през Балкана за София принадлежеше на вашия баща…И ето, сега настъпи великата минута, кулминацията на цялата кампания, критичната минута за честта и славата на страната, за честта и славата на неговото име…Заточиха се дни без всякакви известия – един, два, три, десет. Нищо, никъде, ни при двира, нито в официалния свят. Сякаш нашата армия потъна в пропаст. От баща ви – нито ред… Знаех, че честолюбието не владее вашия баща, че той отиде на война с чувството на древен рицар-кръстоносец, че той е убеден, че дългът повелява да се притече на помощ на поробените и изтезавани единоплеменници, единоверци…
…Дойде телеграма от от граф Хейден от Главния щаб, официална. Тя обявяваше благополучния преход през Балкана и вземането на Араба конак, турска силно укрепена позиция. По-късно англичаните в кореспонденциите сипоставяха прехода през Балкана по-високо от прехода през Алпите на Суворов и Наполеон и сравняваха Гурко с Анибал, преминал през Алпите тогава, когато пътища там не е имало, както не е имало пътища през Балкана….
Минаха пет дни, а нови известия нямаше. В града говореха, че София е укрепена възможно най-здраво, че я защитава многобройната армия на Сюлейман и че минаването през Балкана е само половината работа.Как ще се справят с тази Армия? Всички чакаха всяка минута известия, но те не идваха…
В навечерието на Рождество Христово Маша помоли свещеника да отслужи вкъщи литургия. На всекиго в душата беше неспокойнои страхът отново ни обзе всички. Позвъни се. На вратата се показа Александър Йосифович Гурко, втори братовчед на Жозеф. Той много тържествено пристъпи към Маша и каза:
-
Поздравявам ви! София е превзета!
От този дентръгнаха победа след победа, триумф след триумф и всички започнаха да приказват за това какви почести, какви награди очакват Жозеф….Така или иначе, баща ви не получи никакво състояние, никакви награди, освен тези, които взе в боя и които му се падат по статут…
…Написах тези спомени за вас, мои мили внуци…Помнете какво име носите вие, какъв баща Бог ви е изпратил…
След Руско-турската война ген. Гурко е провъзгласен за граф. В периода 1879-80 е губернатор на Санкт Петербург, временен губернатор на Одеса (1882-83) и командващ войските на Одеския военен окръг.
В периода 1883 – 1894 г. е губернатор на Варшава. През 1894 г. е повишен в най-висшето военно звание – генерал-фелдмаршал.
Генерал Гурко умира на 28 януари 1901г. в семейното си имение Сахарово до Твер, където по-късно е открит негов музей. Погребан е в семейната гробница в местната църква „Свети Серафим Волоцки“.
Мария Салиас-де-Турнемир – съпругата на ген. Гурко
Йосиф и Мария Гурко са имали 6 синове. Трима от тях са починали рано.
Най-големият — Владимир Йосифович е роден през 1862г. Завършва юридическия факултет на Московския университет… През 1902 г. министърът на вътрешните работи В.К.Плеве му предлага пост на управляващ отдел, който се занимава с поземлените въпроси на селяните. .
По мнението на историка Ю.Б.Соловьов, Владимир Й. Гурко «повече от който и да било друг… подготвил прехода към това, което започнало по-късно да се нарича столипинова аграрна реформа»… Владимир Й. Гурко умира на 18 февруари 1927г. във Франция.
Генералът от кавалерията Василий Йосифович Гурко (шести генерал по пряка линия), един от ръководителите на руското военно разузнаване, е роден през 1864 г. По време на англо-бурската война (1899—1902) е бил руски военен агент в бурската армия… През Първата световна война възглавява 6-и армейски корпус, разгромил два австро-унгарски корпуса… През август 1917 г. в резултат на конфликт с Временното правителство е бил арестуван и отстранен от длъжност като лице , «представляващо опасност за републиката». През септември 1917 г. е изпратен зад граница. Във Франция Василий И.Гурко станал председател на Съюза на инвалидите. Умира през 1937 г.
Роденият през 1872 г. Дмитрий Йосифович Гурко е бил един от основоположниците на службата военно разузнаване на Русия. От 1891 г. служи в лейб-гвардейския Улански полк във Варшава. През 1896-а постъпва в Николаевската академия на Генералния щаб и след завършването ѝ служи в щаба на Одеския военен окръг… През 1906 г. за проявено мъжество в Руско-японската война е награден със златно оръжие.
През 1908 г. Дмитрий Йосифович е назначен като руски военен агент в Швейцария. През 1914—1915г. командва 18-и хусарски Нежински полк. След революцията емигрира в Париж, където умира на 19 август 1945г.
Източници:
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D1%80%D0%BA%D0%BE,_%D0%98%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84_%D0%92%D0%BB%D0
Спомени за Руско-турската война 1877 – 1878г. – Евгения Тур, изд. РИВА